— А, не — отвърна Алва. — Не съм виждал и сянката на Джо май от миналия четвъртък, Черити. Донесе ми гумата за трактора, гдето я беше залепил. И дума не каза, че някой трябва да храни Куджо. Иначе с радост бих го сторил.
— Алва, би ли отишъл до нас, за да провериш как е Куджо? Брет го е видял в понеделник сутринта, преди да тръгнем за сестра ми и му се сторило, че той е болен. А и просто не зная на кого е поръчал Джо да храни Куджо.
Черити замълча за миг и както често правеха хората от провинцията добави:
— Не е спешно.
— Ще отскоча и ще проверя — каза Алва. — Само да нахраня и напоя проклетите пилци и дим да ме няма.
— Чудесно, Алва — рече Черити с благодарност и му даде телефонния номер на сестра си. — Много ти благодаря.
Те поговориха още малко — най-вече за времето. Постоянните горещини бяха разтревожили Алва заради пилетата. После Черити затвори телефона.
Брет вдигна очи от купата си с овесени пръчици, когато тя влезе в кухнята. Много съсредоточено Джим младши чертаеше кръгове по масата с чашата си, пълна с портокалов сок. Съвсем се беше умълчал. Някъде през последните четиридесет и осем часа той бе решил, че Брет Кембър е близък роднина на Исус Христос.
— Е? — попита Брет.
— Беше прав. Татко ти не е молил Алва да храни Куджо. — Черити видя разочарованието и тревогата върху лицето на Брет и продължи. — Но той ще провери за Куджо тази сутрин веднага, щом се погрижи за пилетата си. Този път му дадох номера. Каза, че ще се обади по един или друг начин.
— Благодаря ти, мамо.
Холи извика Джим младши да се качи горе, за да се облече и той шумно се надигна от масата.
— Искаш ли да дойдеш с мене, Брет?
Брет се усмихна.
— Ще те почакам, шишо.
— Окей — каза Джим и изтича от стаята като високо крещеше:
— Мамо! Брет каза, че ще ме почака! Брет, ще почака да се облека!
От стълбите се разнесе тътен, сякаш се качваха слонове.
— Мило момче е — рече Брет небрежно.
— Мислих си — подхвана Черити, — че може да си тръгнем малко по-рано. Ако нямаш нищо против.
Лицето на Брет засия и въпреки всичките си решения тази сияйна усмивка натъжи Черити.
— Кога? — попита той.
— Какво ще кажеш за утре?
Черити бе възнамерявала да предложи петък.
— Екстра! Но… — Брет я погледна изпитателно. — Ти приключи ли с посещението, мамо? Тя е твоя сестра.
Черити се сети за кредитните карти и за джубокса, който съпругът на Холи можеше да си позволи, но не можеше да нагласи. Тези неща бяха направили впечатление на Брет и навярно бяха впечатлили и нея по някакъв начин. Вероятно тя ги бе видяла през очите на Брет за малко… през очите на Джо. Пък и достатъчно погостуваха.
— Да — отвърна Черити. — Мисля, че постояхме колкото трябва. Ще кажа на Холи тази сутрин.
— Добре, мамо.
Той я погледна смутено и добави:
— Знаеш ли, не бих имал нищо против пак да дойдем? Аз наистина ги харесвам. А и той е много хубаво момченце. Може би ще може да дойде някога в Мейн?
— Да — отвърна Черити с изненада и благодарност. Не мислеше, че Джо ще се възпротиви. — Да, навярно ще можем да го уредим.
— Окей. И ми кажи, когато мистър Торнтън ти се обади.
— Ще ти кажа.
Но по-късно Алва изобщо не се обади. Докато хранеше пилетата си същата сутрин, моторът на големия му вентилатор изгоря и той мигновено започна една ожесточена борба на живот и смърт, за да спаси пилетата си преди да ги погуби жегата. Дона Трентън сигурно би го нарекла още един удар на Съдбата, която тя виждаше отразена в мътния, кръвожаден поглед на Куджо. Когато въпросът с вентилатора бе решен, беше четири часа следобед (Алва Торнтън загуби шестдесет и две пилета този ден, смятайки, че евтино се е отървал) и сблъсъкът, започнал в понеделник следобед в напечения от слънцето двор на Кембърови, приключи.
Анди Мейсън беше вундеркиндът в Министерството на правосъдието в Мейн, а имаше хора, които казваха, че някой ден, при това не много далечен, той щеше да ръководи криминалния отдел към министерството. Но Анди Мейсън се целеше много по-високо. Той се надяваше да бъде седмият министър на правосъдието през 1984-та и да може да се кандидатира за губернатор през 1987-ма година. А след осемгодишен губернаторски мандат… кой знае?
Произлизаше от голямо и бедно семейство. Той, тримата му братя и две сестри бяха израснали в бедна и схлупена съборетина на околовръстния „Сабатъс Роуд“ в града Лисбън. Братята и сестрите му отговаряха точно на високите (или по-точно ниските) стандарти на града. Само Анди Мейсън и неговият най-млад брат, Марти, успяха да завършат гимназия. По едно време Роберта даде някакви признаци, че може би ще успее, но тя до такава степен се увлече след една училищна забава, та чак забременя. Напусна училище, за да се омъжи за един млад човек, който на двадесет и девет още имаше пъпки по лицето, пиеше бира направо от кутията и биеше здраво както жена си, така и детето си. Марти загина при автомобилна злополука на шосе № 9 в Даръм. Той и някой от пияните му приятели се опитали да вземат острия завой при стръмното на „Сироис Хил“ със сто километра в час. „Камаро“-то, което карали, се обърнало два пъти и се запалило.
Анди беше гордостта на семейството, но майка му никога не го бе харесвала. Малко се боеше от него. Когато говореше с приятели, тя казваше „Моят Анди е студен и безчувствен“, ала той бе много повече от това. Имаше непробиваемо самообладание и бе извънредно прикрит и затворен. След пети клас разбра, че ще изкара някак и колеж и ще стане адвокат. Адвокатите печелеха много пари. Те боравеха с логика. Логиката бе богът на Анди.
От всяко събитие той виждаше да излизат определен брой възможности. В края на всеки лъч възможност имаше точка на събитие и така нататък. Това точково, компютърно изображение на живота му служеше много добре. Той изкара шестица по всички предмети в прогимназията, получи стипендия за отличен успех и можеше да отиде да следва, в който колеж пожелае. Анди избра Мейнския Университет, като не се възползва от шанса да учи в Харвард, тъй като бе решил вече да започне кариерата си в Огъста и не желаеше никой мейнски дръвник с гумени ботуши и мушамено яке да го плесне с Харвардската му диплома през лицето.
В тази гореща юлска утрин работата вървеше като по часовник.
Мейсън затвори телефона на Вик Трентън. У Кембърови никой не отговаряше. Полицейският детектив и Банърман бяха все още тук и чакащи инструкции като добре тренирани кучета. Беше работил с полицейския детектив Таунсънд и преди. Бе от онзи тип хора, с които се чувстваше добре. Когато му кажеше „донеси“, Таунсънд донасяше. Банърман беше нов и Мейсън не го харесваше. Очите му бяха прекалено будни, а и онази негова идея, че Кемп би могъл да насили жената, използвайки детето. Е, такива идеи можеха да дойдат само на Анди Мейсън. Тримата седяха на дивана мълчаливи и чакаха хората от ФБР с тяхното подслушвателно устройство.
