— Какво се е случило с Арни? Кажете ми.
Той се поколеба.
— Струва ми се, че моментът не е подходящ.
— Моля ви, кажете ми. Той… мъртъв ли е?
Мърсър въздъхна:
— Да. Заедно с майка му катастрофирали на пенсилванската магистрала. Ако изобщо е било катастрофа.
Опитах се да проговоря, но от гърлото ми не се изтръгна нито звук. Посочих към книгата на нощното шкафче и си помислих, колко гадно е да се намираш в болнична стая и да знаеш точното място на всеки предмет. Полицаят ми наля чаша вода и постави сламката в нея. Отпих няколко глътки и се почувствах по- добре. Всъщност само гърлото ми вече не беше пресъхнало, всичко останало беше направо отвратително.
— За какво намеквате?
Мърсър обясни:
— Случило се е в петък вечерта, когато снеговалежът не беше толкова обилен. По радиото предупреждаваха пътуващите по магистралата да имат предвид намалената видимост. От силата на удара предполагаме, че комбито се е движило с около осемдесет километра в час. Внезапно прекосило средната линия и връхлетяло срещу идващия отсреща тежкотоварен камион, после избухнало.
Затворих очи и попитах:
— А Реджина?
— Загинала на място. Ако това те утешава, сигурно не са…
— … страдали — довърших вместо него. — О, мистър Мърсър, нямате представа колко страдаха.
Преглътнах сълзите си и продължих:
— Боже мой, и тримата страдаха безмерно.
— Шофьорът на камиона се отървал със счупена ръка. Той твърди, че в колата имало трима души, Денис.
— Трима?
— Да. Каза още, че му се сторило… Сторило му се, че се борят.
Мърсър ме изгледа.
— Колегите ми смятат, че Арни и майка му са качили някакъв стопаджия-престъпник, който избягал преди пристигането на полицията.
Помислих си, че говори така, защото не познава Реджина Кънингам. За нея качването на стопаджия би било равносилно да отиде на прием по джинси. Тя никога не се отклоняваше от железните си принципи.
Навярно е бил Льобей. Знаех, че не може да е на две места едновременно. Навярно е изоставил Кристин след фаталното развитие на събитията в гаража на Дарнъл и се е опитал отново да се всели в Арни. Бог знае какво е последвало. Но съм сигурен в едно — Арни се е съпротивлявал и са завършили наравно.
— Мъртъв — промълвих и този път не можах да сдържа сълзите си — бях прекалено слаб и нещастен. Все пак не можах да го опазя докрай и той загина. Спасих останалите, но не и най-добрия си приятел.
— Разкажи ми, какво се случи — каза Мърсър, остави книгата на нощното шкафче и се приведе напред. — Разкажи ми всичко, което знаеш, от игла до конец.
— Какво ви разказа Лий? Как е тя?
— Прекара тук една нощ, под наблюдение. Имаше сътресение на мозъка и рана на главата, за която бяха необходими цели дванайсет шева. За щастие по лицето й няма драскотина — щеше да е жалко — такова хубаво момиче.
— Лий е повече от хубава — тя е направо красавица — поправих го аз.
— Отказа да каже каквото и да било — полицаят с възхищение се усмихна. — Нито на мен, нито на баща си. Той, меко казано, направо побесня. Дъщеря му обаче настоява, че ти ще прецениш какво и кога да съобщиш.
Той замислено ме изгледа и продължи:
— Настояваше, че ти си човекът, сложил край на всичко.
Промърморих:
— Не може да се каже, че се справих особено блестящо…
Все още не можех да свикна с мисълта, че Арни е мъртъв. Беше невъзможно, нали? Изведнъж си спомних как на дванайсетгодишна възраст ни изпратиха на лагер във Върмонт. След няколко дни ми домъчня за вкъщи и му казах, че ще се обадя на родителите си да ме вземат. Арни ме заплаши: „Ако го направиш, ще разглася из цялото училище, че са те изгонили, защото са те хванали да лапаш фъшкии в палатката си“. Едно лято двамата се изкачихме чак до върха на високото дърво в нашия заден двор и написахме инициалите си на стъблото му. Арни често идваше да спи у дома, и двамата седяхме до късно и гледахме филми на ужасите, сгушени заедно на дивана под моята завивка. Ами всичките сандвичи с „чудо хляб“, с които тайно се угощавахме? Когато стана на четиринайсет, Арни дойде при мен за съвет — беше засрамен и изплашен от сексуалните си сънища… Но кой знае защо в съзнанието ми непрекъснато се натрапваше споменът за мравешките ферми. Невъзможно е да е мъртъв приятелят, научил ме да правя мравешки ферми… Понечих да го споделя с Мърсър, но се отказах — положително нямаше да ме разбере.
Помислих си: „Хей, Арни, кажи, че не е вярно. Боже мой, животът е пред нас! Дори не сме си устройвали двойна среща с момичето в автокиното“.
— Какво се случи? — отново попита Мърсър. — Разкажи ми, Денис.
— Няма да ми повярвате — прегракнало изрекох аз.
— Ще се изненадаш, ако разбереш какво знаем — прекъсна ме полицаят. — Моят приятел, на име Джънкинс, беше натоварен с разследването на този случай. Той загина недалеч оттук. Седмица преди да умре ми каза, че в Либъртивил става нещо, в което никой не би повярвал. След това го убиха. Ето защо съм лично заинтересуван да разнищя цялата история.
Предпазливо попитах:
— Не ви ли каза нещо повече?
— Съобщи ми, че се натъкнал на извършено преди години убийство — изрече Мърсър без да откъсва очи от моите. — Казваше, че това няма значение, защото извършителят бил мъртъв.
— Льобей — промърморих и си казах: „Ако Джънкинс се е добрал до този факт, никак не е чудно, че Кристин го е убила. Това би означавало, че е бил много близо до истината.“
— Да, и приятелят ми спомена това име — рече полицаят и се приведе към мен. — Ще ти кажа и още нещо, Денис — Джънкинс беше отличен шофьор. На младини, преди да се ожени, караше състезателни коли на Фили Плейнс и е спечелил доста награди. Катастрофирал е с полицейската кола, като е карал с повече от сто и шейсет километра в час. Преследвачът, сигурни сме, че е имало такъв — трябва да е бил дяволски шофьор.
— Точно такъв беше — отвърнах.
— Тук съм сам — продължи Мърсър. — От два часа чакам да се събудиш. Не водя стенограф, нямам магнетофон, нито скрит микрофон. В момента не се налага да даваш показания, но искам да знам какво се е случило. Защото често навестявам жената и децата на Руди. Разбираш ли?
Замислих се и мълчах близо пет минути. Той също не промълви нито дума. Накрая кимнах:
— Съгласен съм. Но съм сигурен, че няма да ми повярвате.
— Ще видим.
Заговорих, без да знам какво точно ще кажа.
— Разбирате ли, той беше неудачник. Във всяка гимназия има поне двама като него — това е нещо като закон. Те служат като отдушници за останалите. Само че понякога намират някого, в когото да се вкопчат и оцеляват. Арни имаше мен. После се появи Кристин.
Внимателно го изгледах. Ако бях съзрял искрица недоверие в сивите му очи, които толкова напомняха очите на Арни… щях да го посъветвам да напише в рапорта си каквото намери за добре и да съобщи на съпругата на Руди Джънкинс каквото поиска.
Но той кимна, без да откъсва поглед от лицето ми.
