ми показва как да си направя мравешка ферма. Разплаках се.
След церемонията изтъркалях инвалидния стол до ковчезите и сложих ръка върху средния. Не знаех, нито се интересувах дали е на Арни. Постоях известно време със сведена глава, после дочух глас зад себе си:
— Искаш ли да ти помогна на излизане?
Извих глава. Беше Мърсър, който приличаше на адвокат в тъмния си костюм.
— Добре. Ще ми отделите ли няколко секунди?
— Дадено.
Поколебах се и казах:
— Във вестниците пише, че Майкъл е бил убит пред дома си. Колата го прегазила, когато се подхлъзнал върху леда…
— Точно така.
— Вие ли го преместихте?
Мърсър помълча, сетне промълви:
— Това улесняваше нещата. — Извърна очи към Лий, която разговаряше с майка си, но от време на време неспокойно поглеждаше към мен. — Хубаво момиче.
— Някой ден ще се оженя за нея.
— Няма да се изненадам — отвърна полицаят. — Казвали ли са ти, че си смел като тигър?
— Струва ми се, че веднъж го чух от треньора по футбол.
Мърсър се усмихна.
— Време е да тръгваш, Денис. Не бива да оставаш тук прекалено дълго. Съветвам те да забравиш всичко.
— Лесно е да се каже.
Той кимна.
— Напълно те разбирам.
— Ще ми отговорите ли на един въпрос, който непрекъснато ме измъчва?
— Стига да мога…
— Какво…
Преглътнах, изкашлях се и продължих:
— Какво направихте с остатъците от колата?
— Лично се погрижих за тях — Мърсър говореше шеговито, но лицето му беше напълно сериозно. — Накарах двама местни полицаи да напъхат всичко в пресата в задния двор на Дарнъл. Получи се ей такова кубче. Един от колегите ми пострада — трябваше да му шият ръката.
Марсър се усмихна — това беше най-горчивата усмивка, която съм виждал.
— Твърдеше, че колата го ухапала.
После той закара стола ми до изхода, където ме очакваха семейството и момичето ми.
Така свърши всичко. Останаха само сънищата.
Сега съм с четири години по-голям и вече смътно си спомням лицето на Арни — все едно, че е пожълтяла снимка от стар училищен албум. Никога не бих повярвал, че ще се случи, но е факт. Успях да прекрача границата между юношеството и зрелостта. Притежавам университетска диплома и преподавам история на гимназистите. Започнах работа миналата година и двама от учениците ми — типове, подобни на Бъди Репертън — са по-възрастни от мен. Не съм женен, но в живота ми има няколко интересни дами. Почти не си спомням за Арни.
Освен в сънищата си.
Те са единствената причина за това повествование — всъщност има още една и след малко ще я споделя, но те допринесоха много за решението ми да разкажа тъжната история. Може би се опитвам да изстискам гнойта от раната и да я почистя? Не съм толкова богат, че да си позволя посещения при психоаналитик.
В един от тези кошмари отново съм в църквата, която е празна, с изключение на пътеката между редовете, с гръб към вратата. Не искам да се доближазам до мъртъвците, но патериците ме повличат напред против волята ми. Докосват средния ковчег, капакът му се отваря — вътре, сред копринените драперии не лежи Арни, а Роланд Д. Льобей — разлагащ се труп във военна униформа. Лъхва ме отвратителна смрад, мъртвецът отваря очи, изгнилите му ръце, покрити с тъмна плесен, се протягат и ме сграбчват за ризата преди да успея да се отдръпна. Той се повдига, докато отвратителното му лице е само на сантиметри от моето и прегракнало започва да повтаря: „Няма по-хубава миризма, нали? Няма по-хубава миризма, освен женската… освен женската… освен женската…“ Опитвам се да изкрещя, но не мога, защото ръцете на Льобей са вкопчени в гърлото ми.
В другия ми сън — той е още по-кошмарен, току-що съм приключил часа в нотърдамската гимназия, където преподавам. Прибирам учебниците и записките в куфарчето си и излизам от класната стая. А в коридора, между сивите металически шкафчета, се е притаила Кристин — съвършено нова и блестяща, с четири огромни гуми и никелирано украшение във формата на крилатата Победа върху решетката. Зад волана й не седи никой, но моторът й форсира и затихва, форсира и затихва… От радиото се разнася гласът на Ричи Валънс, загинал преди много години в самолетна катастрофа, заедно с Бъди Холи и Джи Пи Ричардсън. Ричи пее своята „Ла Бамба“ и под звуците на латиноамериканския ритъм Кристин внезапно се нахвърля върху мен. Гумите й оставят черни следи, дръжките на вратите й отварят гардеробчетата от двете страни на коридора. Забелязвам, че вместо номер под решетката и има табелка с изрисуван ухилен бял череп на черен фон. Над него са изписани думите: „Рокендролът е безсмъртен“.
Събуждам се — понякога крещя — но неизменно съм се вкопчил в крака си.
Сега сънувам по-рядко. В учебниците по психология — прочел съм много от тях с надеждата, че ще разгадая непонятното — пише, че с напредване на възрастта хората сънуват по-рядко. Струва ми се, че започвам да се оправям. Миналата Коледа, когато пишех обичайната картичка на Лий, импулсивно надрасках под подписа си още три думи: „Как се справяш?“ Побързах да запечатам плика, преди да съм размислил. След месец получих нейната картичка с изглед на новия театрален комплекс в Таос. На гърба й бяха написани адресът ми и един единствен ред: „С какво? Л.“
Ето защо си мисля, че по един или друг начин винаги откриваме онова, което искаме да научим.
Някъде по същото време — изглежда, че спомените нахлуват в паметта ми най-често по Коледа — изпратих писмо на Рик Мърсър, защото един въпрос не ми даваше покой. Интересувах се какво са направили с металното кубче.
Не получих отговор.
Но времето ме научи как да се справям и с този проблем — просто избягвам да мисля за него.
Ето че свърших — старите спомени и кошмари са описани в тези акуратно подредени страници. Ще ги поставя в папка, ще ги прибера в чекмеджето и ще го заключа. Това ще е краят.
Но преди малко споменах, че има още една причина, която ме подтикна да опиша случилото се.
Неговата безумна ярост.
Преди няколко седмици прочетох малка бележка във вестника — навярно телеграфната агенция се бе заинтересувала от новината, защото беше много странна. Чувам гласа на Арни, който ми напомня: „Бъде честен, Денис.“ Ще го послушам. Признавам, че точно тази новина, не толкова старите спомени, ме подтикнаха да ви разкажа всичко.
В бележката се споменаваше името на някой си Сандър Галтън, който е бил убит в Калифорния и по- точно — в лосанджелиско автокино, където бил на работа. Очевидно бил сам и се канел да затвори след свършването на прожекцията. Намирал се в снекбара, когато някаква кола разбила стената, прегазила машината за пуканки и връхлетяла върху младежа, който се канел да отключи вратата към прожекционната кабина. Полицаите са сигурни в последното, защото открили ключа в ръката му. Бавно прочетох бележката, озаглавена: „Странно убийство, причинено от кола в Лос Анджелис“ и си спомних думите на Мърсър: „Каза, че колата го ухапала.“
Разбирам, че е невъзможно Кристин да е възкръснала, но всъщност цялата история беше невероятна.
Непрекъснато си мисля за Джордж Льобей в Охайо.
За сестра му в Колорадо.
