— Просто исках да го разберете — промълвих, сетне сълзите ме задавиха и не можах да изрека следващите думи: „Лий Кабът дойде по-късно.“
Отпих няколко глътни вода и с мъка преглътнах. Говорих в продължение на два часа.
Най-сетне млъкнах. Не завърших разказа си с разтърсващи думи, просто спрях да говоря, защото гърлото започваше да ме боли. Не попитах Мърсър дали ми вярва; не го попитах дали ще ме затвори в лудницата, или ще ми даде златен медал за най-голям лъжец. Сигурен бях, че не се съмнява в думите ми, защото те потвърждаваха онова, което вече му беше известно. Нямах представа какво мисли за историята на Кристин и на Льобей и дали вярва в способността на миналото да протяга ръце към настоящето. И до днес не съм сигурен какво е било мнението му по този въпрос.
Настъпи кратко мълчание. Мърсър се плесна по бедрата и скочи на крака.
— Е, няма повече да ти досаждам. Родителите ти навярно искат да те видят.
Той издави от портфейла си визитна картичка — върху нея бе написано името му и някакъв номер.
— Обикновено можеш да ме намериш на този телефон, или да предадеш съобщение. Кажи на Лий Кабът за какво сме разговаряли и я помоли да ми се обади.
— Непременно.
— Смяташ ли, че ще потвърди твоята версия?
— Да.
Той втренчено ме изгледа и промълви:
— Ще ти кажа едно, Денис — ако ме лъжеш, то ти си най-изпеченият мошеник на света.
След това си отиде. Видях го само още веднъж, на тройното погребение на семейство Кънингам. Всички вестници пишеха за трагичната им и странна смърт: бащата убит от кола на собствената си алея, майката и синът — загинали при катастрофа на магистралата.
Никъде не се споменаваше, че Кристин е била в гаража на Дарнъл.
Същата вечер цялото ми семейство дойде на посещение; чувствах се много по-добре, отчасти защото се бях изповядал пред Мърсър (който беше „заинтригуван слушател“, както би казал преподавателят ми по психология, човек, с когото лесно можеш да разговаряш), но най-вече заради следобедната визитация на доктор Ароуей. Той беше в лошо настроение и се заяде с мен: посъветва ме следващия път направо да отрежа крака си с верижен трион, за да спестя на всички време и неприятности. Но все пак, струва ми се с известно нежелание, ме осведоми, че не се е случило най-лошото. Предупреди, ме, че не съм подобрил шансовете си за участие в Бостънския маратон, сетне си отиде.
Ето защо имах повод да съм в отлично настроение, когато пристигнаха родителите ми и Ели. Всъщност и тя допринесе за това, защото непрестанно бърбореше за предстоящото важно събитие — нейната Първа среща. Някакъв пъпчив хлапак на име Брандън Хърлин я беше поканил да карат заедно кънки. Баща ми щеше да им бъде шофьор. Страхотно, нали?
Родителите ми се преструваха на весели, но мама непрекъснато хвърляше поглед към татко, сякаш го подсещаше да не забравя задължението си. Накрая тя побърза да изведе Илейн, а татко попита:
— Ще ми кажеш ли какво се случи? Лий е разказала на баща си някаква смахната история за коли, които се движат без шофьор, мъртви момиченца и какво ли още не. Горкият човек направо се е побъркал.
Кимнах. Бях смъртно уморен, но не исках родителите на Лий да й се карат, нито да смятат, че ги лъже, или се е побъркала. Длъжен бях да я защитя.
— Добре, ще ти разкажа всичко. Прати мама и Ели на разходка, а най-добре — на кино.
— Толкова ли е дълго?
— Да.
Той разтревожено ме изгледа и се съгласи. Разказах цялата история за втори път, а сега и вие я научихте.
Почивай в мир, Арни. Обичам те, човече.
ЕПИЛОГ
Ако ви разказвах някаква измислена история, тя щеше да има щастлив край: Рицарят със счупения крак щеше да спечели дамата на сърцето си — тази, която имала розово найлоново шалче и арогантни скули. Но това не стана. Лий Кабът сега се нарича Лий Акерман, омъжена е за търговски представител на IBM и живее в Таос, Ню Мексико. През свободното си време работи като застрахователен агент, но тъй като има две момиченца-близнаци, не вярвам да разполага с такова. Разказвам ви толкова подробно за нея, защото се интересувам от живота й и ми се струва, че все още я обичам. Разменяме си картички за Коледа, винаги й изпращам честитка за рождения й ден, защото тя не пропуска моя. Понякога ми се струва, че от онези трагични събития са изминали много повече от четири години.
Какво се случи с нас? Не зная. Ходихме в продължение на две години, спахме заедно (беше прекрасно), посещавахме един и същ колеж (Дру) и бяхме добри приятели. Баща й престана да я тормози, след като татко поговори с него, но оттогава очевидно ме смяташе за съмнителна личност. Струва ми се, че с мисис Кабът изпитаха облекчение, когато ние с Лий се разделихме.
Почувствах, че започваме да се отчуждаваме, и ми беше тежко, много тежко. Жадувах за нея както пушач жадува за цигара. Обичах я безумно, но се боя, че не успях да й го докажа.
Казах, че не знам причината за раздялата ни, но може би излъгах. Случилото се в гаража на Дарнъл беше нашата тайна — всички влюбени имат своите малки тайни — но тази беше жестока и абсурдна, напомняше за лудост и — още по-лошо — за смърт.
Случваше се, след като сме се любили и отпуснали голи в леглото, внезапно пред очите ни да изникне лицето на Роланд Льобей. Понякога, докато обсипвах с целувки устните, гърдите и тялото на Лий, чувах прегракналия му глас: „Това е най-хубавата миризма на света… освен може би женската…“ В този миг страстта ме напускаше.
Бог ми е свидетел, че виждах подобни чувства изписани на лицето на любимата си. Влюбените не винаги живеят щастливо до края на земните си дни, дори когато са извършили геройски постъпка. Ето още нещо, което разбрах едва след четири години.
И тъй ние с Лий започнахме да се отчуждаваме. Тайната трябва да се пази от двама души, да се оглежда в други очи. Страстно обичах Лий, но всички целувки и нежни думи, всички разходки сред падащите есенни листа, не можеха да се сравнят с мига, когато тя завърза на ръката ми розовото си шалче.
Лий се омъжи, напусна колежа и замина за Таос. Отидох на сватбата й без да изпитвам угризения на съвестта. Съпругът й е симпатяга. Кара хонда „Сивик“ — никакъв проблем с тази кола.
Оказа се, че напразно съм съжалявал, задето няма да вляза във футболния отбор на колежа — в „Дру“ дори няма такъв отбор. Вместо това в продължение на две години посещавах лятна школа — ако събитията се бяха развили другояче, по същото това време щях да се потя на игрището под жаркото августовско слънце и да тренирам до изнемогване. Ученолюбието ми бе възнаградено — дипломирах се една година по- рано.
Ако ме срещнете на улицата няма да забележите дефект в походката ми. Но ако повървим заедно шест-седем километра (всеки ден изминавам минимум пет — навик, останал ми от физиотерапията), ще ви направи впечатление, че започвам да накуцвам.
Левият крак ме наболява през дъждовните дни и през нощите, когато вали сняг.
Понякога, когато имам кошмари — слава Богу, напоследък ми се случва доста рядко, скачам в леглото, облян от пот и откривам, че съм се вкопчил в този крак, където плътта все още е издута над коляното. За щастие опасенията ми, че до края на живота си ще нося шина, протеза, или ще се придвижвам с инвалиден стол, не се сбъднаха. Освен това откривам, че никога не съм харесвал особено много футбола.
Майкъл, Реджина и Арни Кънингам бяха погребани в семейната гробница в Либъртивил Хайс. Мъртъвците бяха изпратени до последното си жилище само от членовете на семейството — роднините на Реджина от Лайгониър, тези на Майкъл от Ню Хемпшир и от Ню Йорк.
Погребението се състоя пет дни след кошмарните събития в гаража. Ковчезите бяха затворени. Тези три ковчега, поставени един до друг като войници, накараха сърцето ми да се свие, сякаш сграбчено от мъртвешка ръка. Едва в този миг осъзнах, че приятелят ми действително е мъртъв, че никога повече няма да
