човечето, което се поклащаше напред-назад. Убеден бях, че навярно ще ми се скарат, и си го заслужавах — предварително знаех, че тя ще се изплаши, когато музиката спре и отвътре внезапно изскочи грозното човече.
Да изскочи така внезапно.
Върнах вестника и застанах до щанда, като се взирах тъпо в плакатите, рекламиращи предстоящи премиери.
Събота следобед.
Внезапно.
Странно съвпадение.
Гениалната ми идея бе, Арни да върне Кристин там, където я бе открил. Че може би ще уговори Льобей да му осигури паркинг срещу заплащане. Оказа се, че старецът е мъртъв. Бе умрял същия ден, когато Арни се беше сбил с Бъди Репертън — същия ден, когато Бъди бе счупил фара на Кристин.
Внезапно пред очите ми изниква картина: Бъди Репертън замахва с крика и в същия миг от очите на Льобей бликва кръв, той се свлича на пода и внезапно, съвсем внезапно…
„Стига глупости, Денис — казах си. — Престани с тези глу…“
В този миг дълбоко в разсъдъка ми, някакъв глас в дълбините на разума ми прошепна: „Хайде, шефе, ела да се повозим“, сетне замлъкна.
Момичето зад щанда изплю дъвката си и каза:
— Ще пропуснеш края на филма, той е най-готин.
— Благодаря.
Тръгнах към вратата на салона, сетне свих към чешмичката. Гърлото ми беше напълно пресъхнало.
Докато жадно гълтах водата, вратите на салона се отвориха и започнаха да излизат тълпи. Над главите им съзрях последните надписи. Появи се Роуз и ме потърси с поглед. Доста мъже я огледаха, но тя парира похотливите им погледи с присъщата си разсеяна сдържаност.
— Ден-ден — възкликна гаджето ми и ме хвана под ръка. Да ми викат „ден-ден“ не е най-лошото нещо на света — навярно по-гадно е да ти извадят очите с нажежен ръжен, или да ампутират крака ти с верижен трион, но никога не съм си падал по галените имена.
— Къде беше? Пропусна края. Това е най…
— Най-хубавата част от филма — довърших вместо нея. — Извинявай. Внезапно се наложи да задоволя естествените си нужди.
— Ще ти го разкажа, ако ме заведеш на хълма — промълви тя и притисна ръката ми до меката си гръд. — Ако искаш да го чуеш, разбира се.
— Хубав ли беше?
Роуз ми се усмихна. Широко разтворените й очи бяха мили и както винаги някак си унесени. Притисна още по-плътно ръката ми към бюста си и отвърна:
— Чудесно. Обожавам щастливия край, а ти, Дед-Ден?
— Много си падам.
Навярно трябваше да си мисля за гърдите й, но вместо това мислите ми бяха заети с Арни.
Същата нощ отново ми се присъни кошмар. Кристин беше стара. Всъщност, истинска антика, ужасяваща купчина старо желязо, подобно на това, което очакваш да видиш на картите за Таро: Колата на Смъртта, вместо Обесения. Струваше ми се стара като пирамидите. Двигателят й изрева, изгасна и от ауспуха изригна мазен синкав дим.
В нея имаше някой. Роланд Льобей се изтягаше зад волана. Очите му бяха отворени, но замъглени и мъртви. Всеки път, когато двигателят форсираше и разяденото от ръжда купе на Кристин започваше да вибрира, старецът подскачаше като парцалена кукла. Покритият му със струпеи череп се поклащаше напред-назад.
Гумите изскърцаха смразяващо, Плимутът се стрелна към мен. В този миг ръждата по купето изчезна, старото, мътно стъкло светна, полираните части пробляснаха, а старите изтрити гуми се превърнаха в нови, от най-добра марка, грайферите им изглеждаха дълбоки като Гранд Каньон.
Колата изпищя, фаровете й светнаха, като че бяха изпълнени с омраза очи. Безпомощно повдигнах ръка, сякаш, за да се предпазя и си помислих: „Господи, каква неописуема безгранична ярост…“
Събудих се.
Но не изкрещях. Тази нощ сподавих вика си.
Едва успях да го сторя.
Седнах в леглото. Под студената лунна светлина съзрях, че отново стискам събрания на топка чаршаф. Помислих си: „Починал внезапно.“
Тази нощ не можах да заспя отново.
11. ПОГРЕБЕНИЕТО
Брад Джефрис, шефът на нашата пътностроителна бригада, беше прехвърлил четирийсетте, оплешивяващ, мускулест и с постоянен слънчев загар човек. Непрекъснато крещеше — особено когато изоставахме от графика — но иначе беше много свестен. По време на обедната почивка отидох да го попитам дали Арни е поискал да бъде освободен за няколко часа или за целия следобед.
— Помоли ме да го пусна за два часа, за да отиде на някакво погребение — отвърна Брад, после свали очилата си с метални рамки и разтърка червените вдлъбнатини, образували се от двете страни на носа му. — Да не си решил да отсъстваш и ти? И без това в края на седмицата ме напускате, остават само скапаняците.
— Брад, налага се и аз да отида.
— Защо? Кой е онзи тип? Кънингам обясни, че просто му продал някаква кола. Господи, смятам, че никой не отива на погребението на търговец на употребявани коли, освен семейството му.
— Не беше търговец на коли, просто обикновен човек. Арни има някакви проблеми, свързани с цялата история. Иска ми се да го придружа.
Брад въздъхна:
— Добре, добре, добре. Можеш да отсъстваш от един до три, също като него. При условие, че се съгласиш да работиш без обедна почивка, а в четвъртък да останеш до шест вечерта.
— Разбира се. Благодаря ти, Бред.
— Ще ти пиша присъствие — прекъсна ме той. — Но ако някой от шефовете в Питсбърг научи, ще ме изяде с парцалите.
— Не бой се, няма.
— Ще ми липсвате, момчета — промълви Брад. Взе вестника си и го разгърна на спортната страница. Беше сдържан човек и думите му бяха равносилни на похвала.
— И на нас ни беше хубаво през това лято.
— Радвам се че мислиш така, Денис. А сега изчезвай и ме остави да си чета вестника.
Така и направих.
В един часа помолих шофьора на един трейдър да ме закара до централната барака на строежа. Заварих Арни там. Беше свалил жълтата си каска и сменяше ризата си. Той стреснато ме изгледа.
