скоро.
Не, хрумването ми съвсем не бе дошло по рационален и логичен път. Внезапно пред очите ми изплува отвратителната гледка: Венерина мухоловка изникнала край блато; зелените й челюсти са широко разтворени в очакване на нищо неподозиращото насекомо.
Нужното насекомо.
Най-сетне успях да кажа:
— Спомням си, как си помислих, че брат ви се отказва от колата, защото не иска да рискува провал на изпита по кормуване. Когато човек остарее, трябва да се явява на проверочен изпит през една-две години. Подновяването на книжката не е автоматично.
Джордж Льобей кимна.
— Типично за Роли. И все пак…
— Какво?
— Спомням си, че някъде прочетох — да ме убиеш не мога да се сетя кой го е казал или написал, — че в историята на човечеството съществуват „периоди“. Когато настъпил „периодът на парната машина“, дузина хора ги изобретили. Може би само един е получил патента, или признанието на историята, но все пак едновременно се появили толкова много хора, които работили върху една и съща идея. Как си го обясняваш? Много просто — настъпил бил „периодът на парната машина“.
Льобей отпи от колата си и се загледа в небето.
— Идва Гражданската война и внезапно настъпва „периодът на желязо и кръв“? После „периодът на автоматичните оръжия“. Докато се усетиш, идва „периодът на електричеството“ и „периодът на радиоапаратите“, а накрая настъпва този на „атомната бомба“. Сякаш идеите не са възникнали в главите на отделни индивид, а са породени от някакъв непрестанен прилив на интелект, който сякаш идва от космоса.
Той ме погледна и продължи:
— Колкото повече мисля за това, толкова повече се страхувам, Денис. Струва ми се, че идеята е някак си… някак си безбожна.
— Искате да кажете, че за вашия брат е настъпил „периодът за продажба на Кристин“?
— Може би. Еклесиаст казва, че има време за всичко — време за посев, време за жътва, време за война и време за мир, време да се остави оръжието. Отрицание за всяко положително явление. Тъй че ако в живота на Роли е имало „период Кристин“, може би за него е настъпил моментът да се отърве от нея.
— В такъв случай навярно го е предусетил. Роли беше животно, а животните се подчиняват изцяло на инстинктите си.
— Или пък най-сетне му е омръзнала — прекъсна ме Льобей.
Кимнах, най-вече защото изгарях от желание да си тръгна, не защото обяснението ме задоволяваше. Джордж Льобей не бе видял Кристин в деня, когато Арни ме накара да се върнем. Но аз бях. Плимутът, модел ’58 изобщо не приличаше на кола, съхранявана в гараж. Беше мръсен и в каросерията — надупчена, предното стъкло бе напукано, задната броня почти липсваше. Колата приличаше на труп, изровен от гроба и оставен да се разлага под слънцето.
Сетих се за Вероника Льобей и потръпнах. Сякаш прочел мислите ми (или поне част то тях) Льобей каза:
— Знам много малко за това, как брат ми е живял и какво е чувствал през последните години от живота си, но абсолютно съм сигурен в едно, Денис. Когато през хиляда деветстотин шейсет и пета, или когато и да е било, е почувствал, че е време да прибере колата, той го е направил. А когато е усетил, че е време да я продаде, незабавно го е сторил.
Той замълча, сетне продължи:
— Струва ми се, че нямам какво повече да ти кажа… освен да споделя твърдото си убеждение, че приятелят ти ще бъде много по-щастлив, ако се отърве от тази кола. Наблюдавах го внимателно. В момента изглежда доста угрижен. Прав ли съм?
Внимателно обмислих въпроса му. Льобей беше прав. Арни не изглеждаше особено щастлив и едва ли някога бе познал това чувство. Но преди да започне историята с плимута, поне изглеждаше доволен… сякаш бе постигнал moaus vivenct в живота. Споразумението, което не го правеше щастлив, но поне му помагаше да оцелее.
— Да — отвърнах. — Прав сте.
— Мисля, че колата на брат ми няма да го направи щастлив. Дори обратното. Не вярвам в проклятия, нито в призраци и други свръхестествени явления. Но съм убеден, че чувствата и събитията могат да се резонират. Може би при необичайни обстоятелства те се предават, както отворената кутия с мляко поема миризмата на храните с подправки. Или може би просто си въобразявам. Но ще се чувствам спокоен, ако знам, че колата, в която племенницата ми се задуши, и в която снаха ми се самоуби, е пресована в парче обикновен метал. Може би подозренията ми противоречат на зрелия разум.
— Мистър Льобей, споменахте, че сте наел човек да се грижи за къщата, докато бъде продадена. Вярно ли е?
Той неловко се понамести в стола си.
— Не. Излъгах импулсивно. Не ми харесва мисълта, че онази кола отново ще се озове в гаража… сякаш се е завърнала в родния си дом. Ако е вярна теорията ми, че чувствата резонират, то те ще витаят там, както в Кристин. — И побърза да се поправи: — Както и в колата.
Не след дълго се сбогувах и докато пътувах към къщи, а светлината на фаровете ми прорязваше тъмнината, размишлявах върху разказа на Льобей. Питах се дали за Арни ще има значение, ако му кажа, че в колата му се е задушило едно дете и че друг човек е умрял в нея. Бях сигурен, че няма. По своему приятелят ми бе не по-малко упорит от самия Роланд Льобей. „Милата“ сценка, разиграла се между него и родителите му в деня, когато купи Кристин, бе най-ярко доказателство за това. Фактът, че той продължава да посещава монтьорските курсове в либъртивилската гимназия потвърждаваха мнението ми.
Спомних си думите на Льобей: „Не ми се нравеше мисълта, че се е завърнала у дома си.“
Освен това бе споменал, че брат му откарвал колата някъде, за да работи по нея. В момента единственият сервиз в Либъртивил беше този на Уил Дарнъл. Разбира се, през петдесетте може да е имало друга, но се съмнявах. В душата си бях твърдо убеден, че Арни се опитва да стегне Кристин в същата работилница, където е била и преди.
Била. Това беше ключовата дума. След ебиването с Бъди Репертън Арни се страхуваше вече да държи Кристин в гаража. Може би пътят към миналото й също бе затворен.
Освен това, изобщо не вярвах в проклятията. Дори теорията на Льобей за безсмъртието на чувствата ми се струваше изсмукана от пръстите. Едва ли самият той вярваше в нея. Показал ми бе стар белег и беше говорил за „отмъщение“. Може би това бе по-близо до реалното обяснение на случилото се, отколкото разни бабини деветини за свръхестествени явления. Точно така. Разбира се.
Не. Бях седемнайсетгодишен и след година щях да постъпя в колежа. Не вярвах в проклятия и чувства, които продължават да витаят и се вкиснах, подобно на разбито мляко. Не вярвах, че миналото може да протегне отвратителните си мъртвешки ръце към живите.
Но сега съм помъдрял.
13. ПО-КЪСНО СЪЩАТА ВЕЧЕР
