— Непременно.
— Арни…
— Какво?
Поколебах се. Исках да го попитам дали Дарнъл е споменал, че Кристин е била в гаража му и преди. Дали е успял да я познае. Нещо повече, исках да му разкажа какво се е случило с мисис Льобей и с дъщеричката й Рита. Но не го направих. Арни веднага щеше да разбере откъде съм научил подробностите. И тъй като бе особено чувствителен, когато станеше дума за проклетата му кола, навярно щеше да си помисли, че съм действал зад гърба му — пък и донякъде така си беше. Но ако му кажех, това може би щеше да сложи край на приятелството ни.
Беше ми писнало от Кристин, но все още милеех за Арни. Което означаваше, че трябва да вдигна ръце от цялата история. Никакво дебнене и никакви въпроси, никакви лекции.
— Нищо — отвърнах. — Канех се да ти кажа, че навярно си намерил подслон за таратайката си. Моите поздравления.
— Денис, ядеш ли нещо?
— Да, сандвич с пилешко. Защо?
— Дъвчеш в ухото ми. Звучи гадно.
Задъвках колкото е възможно по-шумно. Арни се престори, че повръща. Разсмяхме се. Почувствах се по-добре — беше както едно време, преди Арни да се влюби в тъпата, шибана кола.
— Ти си педераст, Денис.
— Точно така. Научих го от теб.
— Я се наведи — извика той и затвори телефона.
Довърших сандвича и питието си, изплакнах чинията си и чашата и се върнах в хола, готов да взема душ и да си легна. Бях уморен до смърт.
По време на разговора ми с Арни чух как баща ми изгасва телевизора и реших, че си е легнал. Но не беше. Седеше в креслото си с разкопчана риза. Сепнах се, когато забелязах, колко са побелели космите на гърдите му и как на светлината на нощната лампа темето му проблясва под оредяващата коса. Вече не бе млад. С нарастващо безпокойство осъзнах, че след пет години, когато теоретично ще завърша колежа, баща ми ще бъде петдесетгодишен и плешив — типичен счетоводител. След пет години ще навърши петдесет, ако не умре от повторен инфаркт. Баща ми каза, че първият не е бил толкова сериозен, но не се опита да ме излъже, че няма опасност да се повтори. Знаех го, майка ми го знаеше, също и баща ми. Само Ели все още си въобразяваше, че той е безсмъртен — но нима напоследък не бях забелязал неувереност в погледа й. Не бях съвсем сигурен, но може би започваше да разбира.
Починал внезапно.
Косата ми настръхна. Внезапно. Става от стола си и се хваща за сърцето. Внезапно. Изпуска ракетата си на корта. Не ти се иска да мислиш за смъртта на баща си, но понякога е неизбежно. Бог ми е свидетел, че е така.
— Неволно дочух част от разговора ти с Арни — промълви той.
— Така ли? — попитах враждебно.
— Да не би Арни да е нагазил в нещо топло и кафяво, Денис?
Отвърнах колебливо:
— Ами… не съм съвсем сигурен.
Все пак, с какви факти разполагах? Фантасмагории, това бе всичко.
— Имаш ли да споделиш нещо с мен?
— Не точно сега.
— Разбирам те. Но ако… ако играта загрубее, както преди малко се изрази, ще ми кажеш ли какво става?
— Да.
— Разбирахме се.
Тръгнах към стълбата, но преди да сложа крак на първото стъпало, баща ми ме спря, като каза:
— Знаеш ли, че бях близо петнайсет години счетоводител на Уил Дарнъл?
Замръзнах на мястото си и изненадано го изгледах.
— Не, не знаех.
Баща ми се усмихна. Никога преди не го бях виждал да се усмихва така. Беше усмивка, която никога досега не бях виждал, усмивка, каквато може би майка ми бе съзирала само няколко пъти, но не и сестра ми. Отначало ти се струва някак си отнесена, но ако се вгледаш, забелязваш, че изобщо не е такава — беше цинична и безмилостна.
— Можеш ли да пазиш тайна, Денис?
— Да, предполагам.
— Предполагаш, или можеш?
— Да, мога.
— Така е по-добре. Бях счетоводител на Дарнъл до хиляда деветстотин седемдесет и пета, след което той назначи Бил Ъпшоу от Монроувил.
Баща ми ме изгледа и продължи:
— Не твърдя, че Бил Ъпшоу е мошеник, но бих казал, че скрупулите му са толкова тънки, че можеш да четеш вестник през тях. А миналата година той си купи къща стил „Тюдор“ за триста хиляди долара. Майната им на лихвите, пълен напред!
Той обгърна дома ни с ръка, сетне я отпусна в скута си. С майки ми бяха купили къщата за шейсет и две хиляди долара година преди да се родя — сега може би струваше двойно повече. Едва наскоро изплатиха ипотеката и получиха разписката от банката. Миналото лято си устроихме малко пиршество в задния двор. Татко запали скарата, надяна розовата разписка на дълга вилица и всеки от нас я подържа на огъня, докато тя се изпепели.
— Не прилича на замък, Дени?
Върнах се, седнах на дивана и отвърнах:
— Много е хубава.
Баща ми продължи:
— С Дарнъл се разделихме доста приятелски, въпреки че никога не съм го харесвал като човек. Смятах го за отрепка.
Кимнах, защото определението ми хареса — то изразяваше чувствата ми към Дарнъл по-добре от всякакви неприлични думи.
— Но трябва да знаеш, че съществува огромна разлика между личните и деловите взаимоотношения. Трябва бързо да го разбереш, ако не искаш да свършиш като амбулантен търговец. Деловите ни отношения бяха привидно поносими, но само привидно. Ето защо накрая напуснах.
— Не те разбирам.
— Непрекъснато откривах огромни суми — обясни баща ми. — Огромни суми с недоказуем произход. По нареждане на Дарнъл инвестирах в две корпорации — пенсилванската „Слънчевата енергия за отопление“ и нюйоркската. Ясно бе, че служеха като прикритие.
Накрая се срещнах с Дарнъл, защото исках да играя с открити карти. Съобщих му, че ако му бъде направена данъчна проверка, положително ще му се наложи да отговаря на много неудобни въпроси. Казах му още, че не след дълго ще знам прекалено много и ще стана неудобен за него.
— Какво ти отговори?
— Започна да „танцува“ — отвърна татко със същата сънена, цинична усмивка. — В моята професия, когато наближиш четирийсетте започваш да научаваш „танцовите стъпки“, и то само ако си способен счетоводител. Смятам, че не съм от най-лошите. „Танцът“ започва, когато шефът те повика и започва да те разпитва дали си доволен от работата и от заплатата си. Ако отговориш, че работата ти харесва, но навярно би могъл да получаваш повече за труда си, той те насърчава да споделиш проблемите си: може би изплащаш къща или кола, или събираш пари за образованието на децата си; може би съпругата ти си пада по много по-елегантни дрехи, отколкото може да си позволи… нали ме разбираш?
— Преслушва те, а?
— По-скоро те опипва — отвърна татко и се засмя. — Да, така е. „Танцът“ досущ прилича на сложен
