Майка ми и Илейн си бяха легнали, но баща ми гледаше късните новини по телевизията. Попита ме:
— Къде беше, Денис?
— Играх боулинг.
Излъгах съвсем инстинктивно. Не исках баща ми да научи за разговора ми с Льобей. Въпреки че всичко случило се досега бе доста странно, все пак не бе толкова необикновено, за да заинтересува баща ми. Или поне така си казвах тогава.
— Арни се обади — рече татко. — Помоли да телефонираш, ако се прибереш преди единайсет и половина.
Погледнах часовника си — единайсет и двайсет. Изведнъж реших, че за днес повече не мога да се занимавам с Арни и с проблемите му.
— Денис?
— Какво?
— Няма ли да му се обадиш?
— След малко — отговорих с въздишка.
Отидох в кухнята, направих си сандвич със студено пилешко месо, налях си чаша хавайски пунш — гадно питие, но си падам по него — и набрах номера на Арни. Приятелят ми вдигна слушалката след второто позвъняване. По гласа му личеше, че е развълнуван и щастлив.
— Денис! Къде беше досега?
— Играх боулинг.
— Слушай, тази вечер отидох в гаража на Дарнъл и можеш ли да си представиш — той е изхвърлил Репертън! Бъди вече го няма, на мен ми е разрешено да остана!
Сърцето ми отново се сви от необясним страх. Оставих сандвича на масата. Кой знае защо, апетитът ми беше изчезнал.
— Арни, сигурен ли си, че трябва да върнеш Кристин в гаража?
— Защо не? Отървахме се от Репертън — какво по-хубаво от това?
Спомних си как Дарнъл нареди на Арни да загаси мотора на колата си, преди да е отровил въздуха в скапания му гараж, как му заяви, че не понася богати копелета като него. Спомних си как Арни смутено извърна очи, когато ми съобщи, че е получил разрешение да използва подемника, като в замяна изпълнил „няколко поръчки“ на шишкото. Хрумна ми, че на Дарнъл ще му бъде адски гот, ако успее да превърне приятеля ми в момче за всичко. Навярно ще се стори много забавно на постоянните клиенти, както и на типовете, с които дебелакът играеше покер. Арни тича за кафе, Арни тича за кифли, Арни поставя ново руло тоалетна хартия в клозета и зарежда хартиени кърпи в автомата. „Хей, Уил, кой е цъкльото, дето се бъхти в тоалетната?… Онзи ли? Казва се Кънингам. Родителите му са даскали в колежа, а малкият кара тук следдипломна квалификация по чистене на кенефи.“ И всички ще избухнат в смях. Арни ще се превърне в посмешище за клиентите в гаража на Дарнъл.
Всичко това ми мина през ума, но не казах нищо. Предполагах, че приятелят ми сам ще прецени плюсовете и минусите. Така не можеше да продължава вечно Арни бе прекалено умен, или поне така се надявах. Беше грозен, но не и тъп.
— Изгонването на Репертън само може да ме радва — отвърнах. — Но смятах, че Кристин е само временно в гаража. Слушай, Арни, струва ми се, че двайсетачката седмично ще ти дойде малко множко, като знам колко се ръсиш за използването на инструментите на подемника и за какво ли още не.
— Ето защо ми се искаше да взема под наем гаража на мистър Льобей — въздъхна Арни. — Изчислих, че ще имам повече сметка, дори да плащам двайсет и пет долара седмично.
— Правилно. Обзалагам се, че ако дадеш обява във вестника, положително ще…
— Не, не, позволи ми да довърша — все така възбудено произнесе Арни. — Когато днес следобед отидох в гаража, Дарнъл поиска да поговори насаме с мен. Каза, че съжалява заради побоя, нанесен ми от Репертън и заяви, че ме е подценил.
— Сериозно?
Не че се съмнявах в думите му — искаше ми се да му повярвам, но не можех.
— Да. Попита ме още дали искам да работя при него на половин ден. Десет, дванайсет часа седмично след училище — ще прибирам инструментите, ще смазвам подемниците и прочее. В замяна ще получа клетка срещу десет долара седмично и ще плащам само половината такса за използването на инструментите и на стенда. Как ти се струва?
Помислих си, че звучи прекалено хубаво, за да е вярно.
— Внимавай, какво правиш Арни.
— Защо?
— Баща ми твърди, че Дарнъл е мошеник и крадец.
— Досега не съм забелязал нищо подобно. Струва ми се, че това са само празни приказки, Денис. Дарнъл е просто един креслив грубиян. Това е всичко.
— Съветвам те да не се обвързваш с него — преместих слушалката на другото си ухо и отпих от чашата си. — Но бъди винаги нащрек и гледай да изчезнеш, ако играта загрубее.
— Знаеш ли нещо конкретно?
Из града се носеха слухове, че Дарнъл е замесен в търговия с наркотици, обаче със сигурност се знаеше, че в гаража му се правят сделки с крадени коли.
— Не — отвърнах. — Просто не му се доверявам.
— Ами… — нерешително поде Арни, сетне се върна към любимата си тема — Кристин. Като че тя бе най-важното нещо в живота му.
— Но това е шанс, истински шанс, Денис, стига да успея. Кристин… е много зле. Успях да я пооправя, но на мястото на всяка отстранена повреда изникват поне още четири. С някои все още не мога да се справям, но скоро ще се науча.
— Аха — промърморих и отхапах от сандвича си. След разговора с Джордж Льобей, още по-малко харесвах Кристин — най-добрата приятелка на Арни.
— Колата се нуждае от регулиране на предницата — по дяволите, всъщност са необходими нова предница и накладки за спирачките, пребоядисване… може би ще се опитам да ремонтирам буталата, но съм безпомощен с евтините си инструменти. Нали разбираш, Денис?
Гласът му прозвуча така, сякаш отчаяно молеше за одобрение ми.
Изведнъж със свито сърце си припомних наш съученик на име Фреди Дарлингтън. Фреди беше кротко момче, но притежаваше отлично чувство за хумор. Един ден се запознава с някаква курва от Пен Хилс — истинска уличница, която с удоволствие си разтваряше краката за войската и обичаше да се чука, без да й пука — което и да кажеш, все ще е вярно. Грозното й, тъпо лице ми напомняше задницата на огромен камион и тя непрекъснато джвакаше дъвка. Миризмата на любимата й дъвка се носеше на талази около нея. Мадамата забременя горе-долу почти по същото време, когато Фреди хлътна по нея. Винаги съм смятал, че налапа въдицата само защото тя бе първото момиче, позволило му да стигне докрай. Фреди напусна училище и започна работа в някакъв склад, а принцесата роди бебето. През декември той я доведе на забавата, организирана по случай края на срока и с всички сили се стараеше да покаже, че нищо не се е променило, въпреки че беше точно обратното. Жена му ни зяпаше презрително с мъртвите си очи, челюстите й подскачаха като на преживяща крава, а всички ние бяхме научили новината: принцесата се беше върнала към занаята. Навърта се около алеята за боулинг и пицарията на Джино, кръстосва улиците, докато Фреди е на работа и отново се чука, без да й пука. Хората казват, че надървеният мъж няма скрупули, но сега знам, че разгонените жени могат жив да те изядат. Погледнах Фреди, който изглеждаше десет години по-стар от мен, и ми се доплака. Когато говореше за жена си, гласът му звучеше умоляващо, като на Арни преди малко. „Нали я харесвате, момчета? Нали жена ми е готина, момчета? Не съм се прецакал, нали, момчета? Може би това е само лош сън и скоро ще се събудя, нали? Нали? Нали?“
— Разбирам — отвърнах. Цялата тъпа, гадна история с Фреди Дарлингтън бе преминала през ума ми за около две секунди. — Отлично те разбирам, Арни.
— Добре — с облекчение промълви той.
— Бъди нащрек, особено когато започнем училище. Дръж се настрана от Бъди Репертън.
