Намръщено огледах цялата дясна страна на колата и си казах: „Е, сгрешил съм, сигурно е от другата страна“. Заобиколих Кристин и отново я разглеждах, но не открих това, което търсех.
Свъсил вежди, се облегнах на стената и се замислих. Бях почти сигурен, че когато за пръв път видяхме Кристин пред дома на Льобей с надпис „Продава се“, залепен на предното стъкло, от едната страна на купето, близо до задницата имаше голяма изпълнена с ръжда дупка — също като онези, които дядо ми наричаше „конски ритник“. Често, докато карахме по магистралата и задминавахме кола с голяма дупка върху купето, той възкликваше: „Хей, Дени, я погледни! Тази изглежда като ритната от кон“.
Дядо ми беше от хората, които имат подходящ цветист израз за всяка ситуация.
Казах си, че навярно съм си въобразил, после поклатих глава. Не биваше да се самозаблуждавам. Дупката действително беше там — спомних си я съвсем ясно. Сега бе изчезнала, но това съвсем не означаваше, че изобщо не е съществувала. Очевидно Арни я бе изчукал и замаскирал отлично. Но…
По нищо не личеше, че ламарината е изчукана. Нямаше нито следа от грунд, боята не беше олющена — както и преди, Кристин бе боядисана в убито червено и в мръсно бяло.
По дяволите, сигурен съм, че беше там! Дълбока вдлъбнатина, пълна с ръжда от едната или от другата страна на купето.
А сега беше изчезнала.
Подпирах се на стената, заобиколен от потракването на инструментите. Внезапно се почувствах напълно изоставен и много изплашен. Имаше нещо нередно, нещо откачено в цялата тази история и действията на Арни. Поставил беше нова антена, въпреки че ауспухът почти се влачеше по земята. Сменил бе само половината от решетката. Казваше, че ще започне ремонта на колата от предницата, но беше поставил нова, яркочервена тапицерия върху задните седалки, доскоро покрити с разкъсан и прашен плат, от който стърчаха счупени пружини.
Всичко това ме плашеше. Струваше ми се ненормално и съвсем нетипично за Арни.
Хрумна ми нещо, някакъв далечен спомен. Несъзнателно отстъпих назад и огледах колата — не на части, а цялата. Изведнъж ми просветна, всичко си дойде на мястото и отново ме обзе ужас.
Спомних си нощта, когато докарахме Кристин тук и сменихме спуканата гума — когато я поставихме на скапаната бричка, внезапно ми се стори, че забелязвам лека промяна в нея, че изпод неугледната й външност наднича друг автомобил — нов, великолепен, току-що слязъл от конвейера в годината, когато Айк беше президент, а Батиста все още управляваше Куба.
Гледката пред очите ми ми напомни за онази нощ… само че освен новата гума, сега Кристин имаше още придобивки — антената, никелираната решетка, проблясваща под неоновите лампи, нов тъмночервен мигач, претапицираните седалки.
На свой ред това ми напомни нещо от детството ми. Всяко лято с Арни заминавахме за две седмици на лагер, организиран от библейското училище. Ежедневно учителката ни разказваше по някоя история от Библията, като я оставяше недовършена; после ни раздаваше „вълшебна хартия“. Листовете бяха бели, но щом ги потъркахме с монета, или с неподострен молив, върху тях постепенно се очертаваше някаква картина: гълъбицата занася маслиненото клонче на Ной, стените на Йерихон рухват… и така нататък. С Арни запленени наблюдавахме появяването им. Отначало виждахме само отделни щрихи върху белия лист, сетне те се свързваха помежду си, придобиваха смисъл…
Изгледах Кристин с нарастващ ужас. Опитах се да се отърся от впечатлението, че дяволски наподобява онези вълшебни картинки.
Искаше ми се да надникна под капака й.
Внезапно това ми се стори безкрайно важно.
Заобиколих я и застанах до предната врата. Не ми се искаше да стоя пред нея — необяснимо защо, но не исках — и пипнешком потърсих лостчето за отваряне на капака. Не можех да го открия и си казах, че сигурно е вътре в нея.
Понечих да заобиколя Кристин, но съзрях още нещо, което ме изплаши до смърт. Навярно се бях заблудил за „конския ритник“. Знаех, че не съм, но все пак беше възможно.
Но онова, което видях, беше съвсем различно.
Пукнатината върху предното стъкло се беше смалила.
Бях абсолютно сигурен.
Напрегнато си припомних как само преди месец влязох в гаража на Льобей да разгледам колата — Арни бе придружил стареца в къщата, за да подпише документите. Веднага ми направи впечатление, че цялата лява страна на предното стъкло представлява паяжина от пукнатини, навярно причинени от отхвръкнал камък.
Днес паяжината изглеждаше по-малка, по-слабо разклонена. Сега, за разлика от преди, през нея можеше да се надникне в колата. Бях сигурен. „Зрителна измама, това е всичко“ — прошепна разумът ми.
И все пак сигурно грешах, защото онова, което виждах, беше невъзможно. Ако имаш пари, подмяната на предното стъкло не е проблем. Но да накараш пукнатината да се смали… Опитах се да се засмея, но от гърлото ми се изтръгна само скимтене. Един от мъжете в съседната клетка любопитно ме изгледа и прошепна нещо на приятеля си. Гласът ми трепереше, но си казах, че все пак е за предпочитане, отколкото ако не мога да издам нито звук. Казах си още, че съм станал жертва на оптическа илюзия и това е всичко. Когато за пръв път видях Кристин, залязващото слънце осветяваше изцяло напуканото стъкло, а втория път тя беше в тъмния гараж на Льобей. Сега колата се осветяваше от монтираните във високия таван флуоресцентни лампи. Три различни видове осветление, но крайният резултат бе еднакъв — оптическа измама.
Все пак повече от всякога жадувах да надникна под капака. Заобиколих Кристин и дръпнах предната дясна врата, но тя не се отвори. Беше заключена. Разбира се, че беше заключена — и четирите бутона бяха натиснати. Арни едва ли би я оставил отворена, за да позволи да всеки да седне вътре и да я разглежда.
Репертън може да бе изгонен от гаража, но гадняри като него се срещаха под път и над път. Отново се засмях — глупавият стар Денис! Но този път гласът ми беше още по-писклив и треперещ. Внезапно изпитах чувство на клаустофобия, както понякога сутрин, когато бях прекалил с марихуаната.
Съвсем естествено, че Анри е заключил плимута. Може би си въобразявах, но все ми се струваше, че когато първия път заобиколих колата, бутоните не бяха натиснати.
Отново отстъпих назад и огледах Кристин. Седеше си кротко в клетката и въпреки усилията на Арни, все още приличаше на куп старо желязо. В главата ми се въртеше една и съща натрапчива мисъл — сякаш Кристин знаеше, че искам да вляза вътре и да дръпна лостчето за отваряне на капак.
И тъй като не искаше да го сторя, беше заключила вратите си.
Идеята ми се стори нелепа и забавна. Толкова забавна, че пак се засмях. Забелязах, че този път неколцина мъже ме погледнаха, както обикновено се зяпат лудите.
Огромна ръка се стовари върху рамото ми и ме завъртя — видях пред себе си Уил Дарнъл. От устата му стърчеше угаснала пура. Краят й бе овлажнен и ми се стори адски отвратителна. Шишкото носеше половинки очила с половин стъкла, а очите зад тях студено ме отглеждаха.
— Какво търсиш тук, миличък? — попита той. — Тази кола не е твоя.
Мъжете в съседната клетка ни наблюдаваха с жадно любопитство. Единият смушка приятелчето си и му прошепна нещо.
— На мой съученик е — отвърнах. — Докарахме я тук заедно. Може би ме помните — аз съм онзи с огромния тумор на носа и…
— Хич не ме интересува, дори да си пристигнал със скейтборд — изръмжа той. — Туй не е твоя кола. Спести си тъпите шеги и моментално се разкара! Хайде, изчезвай!
Баща ми беше прав — Дарнъл бе истински боклук.
С най-голямо удоволствие бих се разкарал. Имаше поне хиляда други места, където исках да бъда през последния ден от ваканцията. Дори Черната дупка в Калкута беше за предпочитане — положително щях да се чувствам по-добре там. Е, не съвсем идеално, но все пак по-добре. Но нещо в Кристин ме тревожеше. Събрани накуп, незначителните подробности се превръщаха в загадка, която жадувах да разкрия. „Бъди негови очи“ — беше казал баща ми и съветът ми се стори добър. Лошото бе, че не можех да повярвам на очите си.
