Арни дрезгаво се изсмя.
— С други думи, държал съм се точно като нея, така ли?
— Майка ти е в критичната възраст — тихо промълви Майкъл. — Прекалено трудно приема промяната.
Арни примигна, не повярвал на ушите си, сякаш внезапно баща му беше проговорил на непознат език и бе споменал нещо, което имаше връзка с разговора им, колкото резултатите от бейзболните мачове.
— К-какво?
— Климактериумът — това е причината. Майка ти е изплашена, пие прекалено много и понякога има силни болки. Не много често — добави той, забелязал разтревоженото лице на Арни. — Ходи на лекар и той й обясни, че причината е единствено в критическата възраст, но въпреки това майка ти е емоционално объркана. Ти си единственото й дете и единственото й желание е да подреди живота ти, независимо от цената.
— С една дума, да й играем по свирката. Не ми казваш нищо ново. Винаги го е искала!
— Безспорно майка ти е убедена, че постъпва правилно — прекъсна го Майкъл. — Защо мислиш, че си по-различен от нея? Или по-добър? Одеве ти идваше да я убиеш и тя го разбра. Аз също го усетих.
— Тя започна всичко…
— Не, ти го започна, когато докара тук колата. Знаеше как ще реагира майка ти. Всъщност Реджина е права за още нещо — много си се променил. Започна да се променяш от деня когато дойде с Денис и заяви, че си купил кола. Нима мислиш, че не си разтревожил майка си? Или мен? Как ще реагираш, ако забележиш, че детето ти проявява черти на характера, за които изобщо не си подозирал?
— Хайде, татко. Струва ми се, че малко пресил…
— Напоследък изобщо не те виждаме. Непрекъснато ремонтираш колата, или се разхождаш с Лий.
— Започваш да говориш също като мама.
Внезапно Майкъл се усмихна, но усмивката му беше невесела.
— Грешиш, и то много. Реджина говори както винаги, ти — също. Майка ти не се е променила, ти — също. Но аз започвам да се чувствам като командир на отряд сини каски, който рискува всеки момент да бъде убит.
Арни леко се прегърби, ръката му отново гальовно се плъзна по колата. След кратко мълчание промълви:
— Мисля, че те разбирам. Не ми е ясно защо й позволяваш да те тормози, но това си е твоя работа.
Майкъл тъжно се усмихна. Изглеждаше унизен и измъчен като куче, което през целия горещ летен ден е тичало след подхвърленото му парче дърво.
— Навярно съм се примирил. Може би има компенсации, които не разбираш и които не мога да ти обясня. Например… това, че я обичам…
Арни сви рамене.
— Е, какво ще правиш сега?
— Ще ме повозиш ли?
Момчето изненадано го изгледа, сетне по лицето му се разля доволна усмивка.
— Разбира се, качвай се. Къде искаш да отидем?
— На аерогарата.
— Защо точно там?
— Ще ти обясня по пътя.
— Ами Реджина?
— Майка ти си легна — тихо отвърна Майкъл, а синът му смутено се изчерви.
Арни караше уверено. Новите фарове на Кристин прорязваха мрака и осветяваха шосето като прожектори. Минаха покрай дома на семейство Гилдър, после завиха наляво по „Елм Стрийт“. Преминаха светофара и поеха по магистралата към летището. Движението беше слабо. Моторът на колата тихо мъркаше.
Таблото с уредите проблясваше със загадъчна зелена светлина.
Арни пусна радиото и намери WDIL — питсбъргската станция, която предаваше само стари мелодии. Джийн Чандлър пееше „Херцогът от Ърл“.
— Колата ти е истинска хала — със страхопочитание изрече Майкъл.
— Благодаря — усмихнато отговори синът му. Майкъл дълбоко си пое дъх.
— Дори мирише като нова.
— Сменил съм почти всичко. Тапицерията на седалките ми струваше цели осемдесет долара — част от парите, за които Реджина ме укоряваше. Взех куп автомобилни книги от библиотеката и се опитах да прерисувам всичко с абсолютна точност. Уверявам те, че не беше лесно, както изглежда на пръв поглед.
— Защо?
— Първо, плимут „Фюри“, модел ’58 не се числи към класическите коли и за него няма подробно описание дори в „Американската кола“, „Американски класически автомобили“, нито дори в „Колите на 1950 година“. За класически се смятат понтиак, модел ’58 и „Тъндърбърд“, произведен през същата година, с перки като заешки уши. Мисля, че това е последният страхотен модел на тази кола и…
— Нямах представа, че знаеш толкова много за старите автомобили — прекъсна го баща му. — Откога се интересуваш от тях, Арни?
Момчето неопределено сви рамене, замълча, сетне продължи:
— Най-големият ми проблем бе, че Льобей поръчал Кристин направо от завода и я променил по свой вкус. Колите, които слизат от конвейера в Детройт не са боядисани в червено и в бяло. А аз се стараех да я възстановя такава, каквато е харесвала на стареца, не на автомобилните производители. Понякога просто налучквах.
— Защо си бе наумил да я възстановиш в оригиналния й вид, който допадал на стареца?
Арни отново вдигна рамене.
— Не знам. Кой знае защо ми се струваше редно.
— Признавам, че си свършил страхотна работа.
— Благодаря.
Майкъл се приведе напред и се втренчи в таблото с уредите.
— Какво гледаш? — рязко го попита момчето.
— Да пукна, ако някога съм виждал нещо подобно! — възкликна баща му.
— Какво?
Арни също погледна таблото.
— А, милометъра…
— Върти обратно, а?
Действително милометърът се въртеше в обратна посока. В момента показваше седемдесет и девет хиляди петстотин и няколко мили. През очите на Майкъл индикаторът се превъртя от две на девет, изминатите мили се намалиха с една.
Майкъл се засмя.
— Ето нещо, което си пропуснал да поправиш, синко.
Арни пресилено се усмихна и отвърна:
— Прав си. Уил каза, че някъде кабелите се преплитат, но не ми се занимава с тях. Освен това е много хитро да имаш милометър, който навърта обратно.
— Поне точен ли е?
— Какво?
— Питам дали ако изминеш разстоянието от нашата къща до „Стейтън Скуеър“ милите ще се намалят с шест?
— О, разбирам. Не, уредът изобщо не е точен. Връща по две-три мили на всяка действително измината. Понякога дори повече. Рано или късно кабелът на спидометъра ще се прекъсне. Когато го сменя, милометърът ще се оправи от самосебе си.
Майкъл, който разбираше от автомеханика и който навремето си бе имал неприятности с кабела на
