спидометъра, погледна към стрелката, но не забеляза характерното трептене, подсказващо повреда. Стрелката се бе заковала малко след шейсетте. Спидометърът изглеждаше наред, само милометърът бе „полудял“. Майкъл се запита дали синът му действително смята, че двата индикатора се захранват от един и същ кабел. Едва ли…
Тръсна глава, засмя се и каза:
— Все пак ми се струва странно, синко.
Вместо да отговори, Арни попита:
— Защо отиваме на аерогарата?
— Ще оставим колата на паркинга и ще ти платя престоя за един месец. Струва едва само пет долара — много по-евтино е, отколкото в гаража на Дарнъл. Ще взимаш колата си, когато пожелаеш — автобусът спира на летището. Всъщност това е последната му спирка.
— Боже, мой! Не съм чувал по-откачено предложение! — възкликна Арни, отби в страничната алея и спря пред някакво затворено ателие за химическо чистене. — Излиза, че трябва да пътувам цели двайсет и пет километра до гарата, за да взимам колата си! Знаеш ли, цялата история ми напомня за „Параграф 22“. Не! Няма да стане!
Канеше се да извика още нещо, но изведнъж баща му го сграбчи за гушата и процеди:
— А сега слушай. Отвори си ушите и не забравяй, че все пак съм ти баща. Майка ти беше права, Арни. През последните няколко месеца си нетърпим, дори нещо повече — станал си много особен.
— Пусни ме — промърмори Арни, опитвайки се да се освободи.
Майкъл леко разхлаби хватката си и продължи:
— Позволи ми да ти посоча плюсовете и минусите на предложението си. Действително аерогарата е далече от дома ни, но със същия билет от двайсет и пет цента, с който отиваш до гаража на Дарнъл, ще стигнеш чак до летището. Вярно е, че има паркинги и гаражи много по-близо до дома ни, но в града кражбите и вандалските прояви са често срещано явление. А на аерогарата е сравнително безопасно.
— Нито един обществен паркинг не е безопасен.
— Второ, паркирането на летището е много по-евтино, отколкото в гараж в центъра на града или в сервиза на Дарнъл.
— Тук не става дума за пари и ти отлично го знаеш!
— Навярно си прав — прекъсна го Майкъл. — Но пропускаш нещо, Арни. Забравяш истинската причина.
— Какво искаш да кажеш?
За миг Майкъл се поколеба и замислено изгледа сина си. Когато проговори, гласът му беше дълбок и мелодичен, както на певица по радиото.
— Струва ми се, че заедно с разума си загубил и чувството си за перспектива. Вече си почти на осемнайсет и това е последната ти година в гимназията. Предполагам, че си твърдо решен да не се запишеш в Хорликс. Видях брошурите на различни университети, които си донесъл вкъщи и…
— Прав си, няма да отива в Хорликс — прекъсна го Арни. Сега изглеждаше поуспокоен. — Не и след случилото се днес. Нямаш представа как копнея да се махна от този дом. Или се досещаш?
— Да, знам го и мисля, че може би е за добро. Във всеки случай е за предпочитане пред постоянните скандали между теб и майка ти. Моля те само за едно — засега не й го съобщавай. Изчезвай, докато подадеш документите за записване.
Арни вдигна рамене, сякаш искаше да каже, че не се обвързва с никакви обещания. Майкъл попита:
— Предполагам, че ще вземеш колата в колежа, ако все още може да се движи…
— О, ще върви!
— … и ако разрешават на първокурсниците да държат колите си в кампуса.
Арни рязко се извърна към баща си — беше толкова изненадан, че дори не се разгневи. Това бе възможност, върху която никога не се бе замислял.
— Няма да отида в колеж, където забраняват на студентите да притежават автомобили — заяви той. Говореше бавно и отчетливо, сякаш беше учител, преподаващ на умствено изостанали деца.
— Виждаш ли? — прекъсна го Майкъл. — Майка ти беше права. Изборът на колеж въз основа на политиката му относно колите на нървокурсниците е напълно ирационален. Започвам да мисля, че действително си обсебен от тази кола.
— Не съм очаквал да ме разбереш.
Майкъл нервно стисна устни, сетне изрече:
— Какво толкова има да отидеш с автобус до аерогарата и да вземеш колата си, ако искаш да разходиш Лий? Признавам, че съществува известно неудобство, но то не е фатално. Първо, така няма да използваш колата освен когато ти е крайно необходима и ще спестиш пари от бензина. Майка ти ще постигне незначителната си победа — няма да й се налага непрекъснато да гледа автомобила.
Майкъл замълча и кисело се усмихна.
— И двамата знаем, че за Реджина Кристин означава не пропилени пари, а първата ти решителна стъпка да се отделиш от нея… от нас. Навярно… о, по дяволите, просто не знам какво…
Той замълча, загледан в сина си. Арни замислено отвърна на погледа му.
— Вземи колата в колежа. Дори да избереш кампус, където забраняват на първокурсниците да притежават автомобили, все ще се намери някакво разрешение…
— Като това да я паркирам на аерогарата?
— Да, нещо подобно. Когато се прибираш вкъщи в края на седмицата, Реджина ще бъде толкова щастлива да те види, че изобщо няма да спомене колата. По дяволите, дори е възможно да ти помогне да я измиеш, стига да разбере какво си намислил. Потърпи само десет месеца, Арни — после всичко ще свърши и ще има мир в семейството ни. Хайде, тръгвай.
Момчето се подчини и колата отново излезе на магистралата.
— Това чудо застраховано ли е? — внезапно попита баща му.
Арни се засмя.
— Майтапиш ли се? Ако не притежаваш застраховка „гражданска отговорност“ ченгетата в този щат ще те убият. Без нея винаги ще бъдеш виновната страна, дори ако другата кола е паднала от небето върху твоята. Това е един от начините, по който лайнарите се стремят да изгонят младежите от шосетата на Пенсилвания.
Майкъл искаше да му напомни за огромния брой фатални автопроизшествия — в цели четирийсет и един процента били замесени младежи (Реджина му бе прочела печалната статистика, публикувана в приложението на неделния вестник, произнасяйки цифрата натъртено, с глас, предвещаващ края на света: „Четирийсет и един процента“, малко след като Арни беше купил колата), но реши, че синът му едва ли ще го изслуша… не и в сегашното си настроение.
— Значи си платил само „гражданска отговорност“? — попита той.
В този момент минаха под светлоотразяваща табела с надпис: „Лявото платно за аерогарата“. Арни даде мигач и сви вляво. Майкъл се отпусна на седалката с очевидно облекчение.
— Докато навършиш двайсет и една нямаш право на застраховка „катастрофи“ — оплака се момчето. — Скапаните застрахователни компании са червиви с пари, но отказват да те осигурят, освен ако вероятностите са изцяло в тяхна полза.
В гласа му се долавяше горчивина и недоволство, които Майкъл не бе забелязвал никога преди. Въпреки че не упрекна сина си, беше смутен и малко изненадан от нецензурните му думи. Помисли си, че навярно Арни разговаря по този начин с приятелите си (или поне така каза по-късно на Денис Гилдър — очевидно не беше забелязал, че до последната година в гимназията синът му няма други приятели, освен Денис), но никога не бе използвал подобни думи пред родителите си.
— Хората от дружеството не ги е грижа дали си отличен шофьор и нямаш нито едно нарушение — продължи Арни. — Нямаш право на застраховка „катастрофи“, защото така повеляват шибаните им статистически таблици. Получаваш я едва когато станеш пълнолетен и то при условие, че платиш цяло състояние — обикновено застраховката превишава стойността на колата. Изключение се прави само за семейните шофьори. О, лайнарите са изчислили всичко. Знаят как да те хванат в капана.
В далечината проблеснаха светлините на аерогарата; очертаха се пистите, обградени от загадъчно
