Когато слязоха пред дома й, Арни я целуна за лека нощ. На светлината на лампата, поставена в подножието на стълбата към верандата сипещият се от небето мокър сняг приличаше на сребърен поток. Капчиците върху тъмнорусата коса на Лий блестяха като брилянти. Арни изпитваше непреодолимо желание да целуне истински момичето, но мисълта, че може би родителите й ги наблюдават от прозореца го накара леко да докосне с устни челото й, както се целува любима братовчедка.
— Съжалявам — промълви Лий. — Беше глупаво от моя страна.
— Не — отвърна Арни, но беше ясно, че мисли точно обратното.
— Просто… — поде Лий и внезапно й хрумна нещо, което беше донякъде вярно. — Просто не ми е приятно да го правим в кола, в която и да е кола. Иска ми се да сме заедно, но не в автомобил, паркиран в мрака на някакво шосе. Разбираш ли ме?
— Да — отговори той. Докато седяха горе на хълма, малко се бе ядосал на Лий. Честно казано, беше побеснял от яд. Но сега, застанал пред дома й си каза, че напълно я оправдава. Питаше се как е могъл да й се разсърди или да не се подчини на желанията й. — Разбирам те.
Тя обгърна с ръце шията му и се притисна към него. Палтото й все още беше разкопчано и Арни усети влудяващия допир на закръглените й гърди.
— Обичам те — за пръв път каза Лий и се затича към входната врата.
Арни остана като ударен от гръм на верандата. Лицето му гореше въпреки студения мокър сняг, който се сипеше върху него.
Най-сетне в обърканото му съзнание се промъкна мисълта, че на семейство Кабът ще се стори странно, ако продължава да стои на верандата им. Тръгна по градинската пътека към улицата — щракаше с пръсти и широко се усмихваше. Сякаш се возеше на най-бързото влакче в партера, на което имаш шанс да се качиш само веднъж в живота.
Когато излезе на тротоара спря и усмивката му помръкна. Кристин стоеше до бордюра, капчици разтопен сняг се стичаха по предното й стъкло и замъгляваха проблясващите червени светлинки на таблото. Беше оставил мотора да работи, а сега той бе изгаснал. Случваше се за втори път.
— Проводниците са се намокрили — тихо промълви момчето. — Това е всичко.
Причината явно не беше в свещите — завчера беше поставил осем чисто нови и то „Шампион“ и…
С коя от двете прекарваш повече време? С мен… или с нея?
Отново се усмихна, но някак си смутено. Вярно е, че по принцип прекарваше повече време с колите, защото работеше в гараж. И все пак беше абсурдна мисълта че…
„Излъга я, нали?“
„Не“ — гузно си отговори той. — „Не може да се каже, че съзнателно съм я излъгал…“
„Нима? Тогава как би го нарекъл?“
За пръв и единствен път, откакто бе завел Лий на футболния мач в Хидън Хилс, най-безсрамно я бе излъгал. Защото в действителност прекарваше повече време с Кристин и изпитваше ужас при мисълта, че е паркирана на аерогарата, брулена от вятъра и от дъжда, който се превръщаше в мокър сняг… Беше излъгал Лий. Прекарваше повече време с Кристин. А това беше…
Беше…
— Лошо — прегракнало изрече той и гласът му почти се изгуби всред сипещата се суграшица.
Арни стоеше на тротоара, взираше се в колата си — като по чудо възкръснала от ерата на Бъди Холи, на Хрушчов и на Лайка — първото куче космонавт, и внезапно усети силна омраза към нея. Не беше сигурен, но му се струваше, че Кристин му влияе по някакъв начин.
Светлините на таблото, които проблясваха като кръгли червени очи през предното стъкло, сякаш му се подиграваха и го упрекваха.
Дръпна предната врата, седна зад волана и затвори очи. Изведнъж се успокои и започна да мисли рационално. Наистина беше излъгал Лий, но за нещо незначително, не — за нещо абсолютно незначително.
Без да отваря очи протегна ръка и докосна ключодържателя — разръфано правоъгълно парче кожа, върху което бяха изписани буквите Р. Д. Л. Не беше сметнал за нужно да си купи нов, със собствените му инициали.
Имаше нещо странно и особено в кожения ключодържател. Да, нещо много особено.
Когато бе наброил парите на кухненската маса на Льобей, старецът плъзна към него ключовете. Парчето кожа беше разръфано, нацепено и потъмняло от употреба, инициалите бяха почти заличени от времето и от непрестанното търкане в монетите в джоба на стареца.
Сега те бяха напълно отчетливи, сякаш бяха изписани отново.
Арни си каза, че подобно на лъжата му, това също няма значение. Разположил се удобно в купето на Кристин, той не се съмняваше, че е прав.
Знаеше го. Останалото нямаше значение. Завъртя ключа, стартерът зави, но моторът дълго не можа да се запали. Мокри проводници — това бе всичко.
— Моля те — прошепна момчето. — Всичко е наред, не се тревожи, нищо не се е променило.
Двигателят изгърмя и изгасна. Стартерът продължаваше да вие. Суграшицата биеше по стъклата. В колата беше топло и уютно. Само двигателят да запали…
— Хайде — прошепна Арни. — Хайде, Кристин. Хайде, миличка.
Моторът повторно изгърмя и този път запали. Червените светлинки на таблото примигваха и помръкваха. Индикаторът за акумулатора отново просветна, докато двигателят се давеше, сетне изгасна, когато моторът заработи равномерно.
От парното лъхна топлина, която сгря премръзналите му крака. Помисли си, че има неща, които Лий не разбира и никога няма да проумее. Защото не го познаваше по времето, когато лицето му беше обсипано с гнойни пъпки, когато всички го наричаха пицолики. Тя нямаше представа за жаждата му да разговаря, да контактува с други хора и за неспособността му да го стори. Нямаше представа колко безсилен се чувстваше. Едва ли би разбрала простичката истина, че ако не беше Кристин, никога не би се осмелил да й определи среща по телефона, дори на челото й да беше написано: „Искам да ходя с Арни Кънингам“. Лий не можеше да проумее, че понякога той се чувстваше с трийсет — не, с петдесет години по-стар. Сякаш не беше момче, а ветеран инвалид, завърнал се от някаква незнайна война.
Помилва волана. Зелените индикатори на таблото сякаш успокояващо му намигнаха.
— Добре — изрече той.
Включи на скорост и пусна радиото. Дий Шарп пееше „Време е за картофено пюре“ — глупавите думи на песента звучаха загадъчно в мрака.
Арни се отправи към аерогарата. Щеше да паркира колата и да вземе автобуса, който спираше там на всеки кръгъл час. Така и направи, но изпусна автобуса в единайсет. Взе го едва в дванайсет и когато си легна си и припомни пламенните целувки на Лий, му хрумна, че му се губи цял час от тръгването от дома на семейство Кабът и пристигането на аерогарата. Беше толкова очевидно, че се почувства като човек, преобърнал наопаки цялата къща в търсене на важно писмо и внезапно открил, че през цялото време го е държал в другата си ръка. Беше очевидно и малко страшно. Но къде е бил? Смътно си спомняше как потегли от дома на Лий, а после…
… просто е обикалял с колата.
Точно така. Обикалял е — това е всичко. Няма нищо загадъчно.
Разхождал се с колата под изсулващия се мокър сняг, обикалял е хлъзгавите улици без вериги на гумите (при все това Кристин бе удивително стабилна, нито веднъж не се беше подхлъзнала ли поднесла, като че по магия намираше най-безопасния път, сякаш трамвай, прикачен към електрическите жици), обикалял е с пуснато радио, непрестанно бълващо отдавна забравени песни, в които се говореше само за момичетата: Пеги Сю, Керъл, Барбара-Ен, Сузи…
Смътно си спомняше, че по едно време малко се беше изплашил и се бе опитал да смени станцията, но накъдето и да завъртеше копчето, попадаше на същите вълни. Сега гласът на дисководещият му напомни за Алън Фрийд. След малко се разнесе дрезгавото пеене на Скрийминг Джей Хоукинс: „Омагьосах те… защото си мооооя…“
Най-сетне пред погледа му пробляснаха светлините сигнализиращи лошо време на летището, които примигваха, сякаш пулсираше огромно сърце. Радиото запращя и мелодията се изгуби. Арни го изгаси. Когато слезе от колата беше окъпан в пот и без да знае защо, изпита огромно облекчение.
