Тя стоеше като омагьосана, стиснала перилата, обграждащи витрината, вперила очи в колата, която продължаваше да обикаля в кръг, без да бъде управлявана от шофьор. Майка й едва я склони да си тръгнат. По високоговорителите продължаваше да звучи зловещият смях на Дядо Коледа, от който потрепваха гирляндите, спуснати от тавана.
Лий дълбоко заспа. Сънищата и спомените й бавно избледняха. Навън се развиделяваше. Студената светлина окъпа улиците, тихи и пусти в неделната утрин. Навалелият през нощта сняг беше девствен, с изключение на следите от автомобилни гуми, които водеха към дома на семейство Кабът, сетне завиваха към пресечката на края на този тих квартал.
Лий се измъкна от леглото едва към десет (майка й, която не обичаше децата й да се излежават, най- сетне я събуди и я накара да закуси преди да е станало време за обяд). Навън се бе стоплило и термометърът показваше 60°F. В западната част на Пенсилвания времето в началото на ноември е променливо като през ранна пролет. Ето защо до десет часа снегът се бе стопил, а следите от гуми — изчезнали.
25. БЪДИ ОТИВА НА АЕРОГАРАТА
Една нощ, десет дни по-късно, когато картонени пуйки и рогове на изобилието от разтегателна хартия започнаха да се появяват на прозорците на началните училища, някакво синьо „Камаро“ с толкова вдигната задница, че предната му част заплашваше да заоре в земята, безшумно влезе в платното, водещо към паркинга на аерогарата. Сенди Галтън разтревожено надникна от кабинката си. Бъди Репертън провря глава през прозореца на колата си и щастливо му се усмихна. Лицето му беше брадясало — личеше, че се е бръснал преди седмица — а очите му лудешки проблясваха, което се дължеше повече на кокаина, а не на повишено настроение по случай приближаващия Ден на благодарността. Тази вечер с момчетата здравата се бяха надрусали. Общо взето Бъди малко напомняше някакъв покварен Клинт Истууд.
— Още ли виси оная работа между краката ти, Сенди? — ухилено попита той. Дебелашката му шега беше възнаградена с бурен смях, който се разнесе от колата. Вътре седяха Дон Вандерберг, Мучи Уелч и Ричи Трелони. Чувстваха се на седмото небе след кокаина и шестте бутилки долнопробно вино, осигурено от Бъди. Бяха дошли да се позабавляват с плимута на Арни Кънингам.
— Хей, ако ви пипнат, сигурно ще ме уволнят — нервно изрече Сенди. Единствено той беше напълно трезвен и вече съжаляваше задето бе споменал, че Кънингам е паркирал таратайката си тук. Тогава и не подозираше, че може да попадне в затвора.
— Ако спипат теб, или някого от шибания ти отряд, шефът ще ви накара да оплачете майчиното си мляко — обади се Мучи от задната седалка и думите му предизвикаха нов изблик на веселие.
Сенди се огледа — надяваше се да види друга кола, която влиза в паркинга, но до излитането на следващия самолет имаше повече от час и наоколо беше безлюдно като в пустиня. Времето беше застудяло, остър като бръснач вятър помиташе пистите и меланхолично подсвиркваше сред редиците паркирани коли. Вляво от Сенди табелата с рекламата на „Апко“ безспирно се полюшваше.
— Много смешно, олигофрени такива! — сопна се той. — Знайте, че изобщо не съм ви виждал. Ако ви пипнат, ще кажа, че съм бил до кенефа.
— Майчице, какъв бъзльо! — възкликна Бъди и пренебрежително го изгледа. — Честна дума, никога не съм предполагал, че си такъв лигльо, Сенди.
— Бау, бау! — излая Ричи и компанията се заля в смях.
— Хайде, търкулни се на земята и се престори на мъртъв, Сенди!
Пазачът се изчерви и заяви:
— Хич не ми пука! Предупреждавам ви да внимавате.
— Разбира се, приятел — искрено произнесе Бъди. Беше запазил седмата бутилка вино и порядъчна доза от белия прашец. Усмихнато ги подаде на пазача:
— Заповядай. Приятно прекарване.
По лицето на Сенди цъфна доволна усмивка.
— Благодаря.
Сетне, за да докаже, че не е лигльо, той добави:
— И хубавичко да я подредите.
Бъди студено се усмихна. Очите му помръкнаха и по-мътняха, станаха мъртви и жестоки.
— О, ще се постараем — процеди той. — Ще се постараем.
„Камаро“-то бавно влезе в паркинга. Известно време Сенди следеше пътя й по задните светлини, после Бъди ги изгаси. Вятърът донесе до слуха му бръмченето на двигателя, сетне и този звук замря.
Сенди изсипа кокаина върху шкафчето и го изшмърка с навита на рулце банкнота. След това се зае с виното. Знаеше, че ще го уволнят, ако го заварят с бутилка на работното му място, но изобщо не му пукаше. Предпочиташе да се напие, отколкото непрекъснато да седи на тръни и да се ослушва за колите на полицаите, охраняващи летището.
Вятърът духаше в неговата посока и той чуваше… чуваше прекалено много, повече, отколкото му се искаше.
Звънтене на счупено стъкло, приглушен смях, потракване на метал.
Тишина.
Бръснещият вятър донесе до слуха му тихи гласове, но Сенди не успя да различи думите.
Внезапно прозвуча цяла канонада от удари. Пазачът потръпна. Някъде в мрака се трошаха стъкла, някакъв метален предмет падна на асфалта — навярно бе предната броня. Сенди откри, че жадува за още една доза кокаин. Белият прашец го развеселяваше, а в момента се нуждаеше точно от това. Беше сигурен, че нещо страшно става в дъното на паркинга.
Дочу по-висок глас, напрегнат и заповеднически, навярно беше на Бъди:
— Направете го!
Останалите промърмориха нещо. Отново гласът на Бъди:
— Не там! Върху таблото!
Приятелите му отново промърмориха нещо. Репертън извика:
— Хич не ми дреме!
Незнайно защо, думите му накараха останалите да се разсмеят.
Въпреки пронизващия студ, Сенди беше вир-вода от пот. Рязко затвори прозорчето на будката и загаси телевизора. После жадно отпи от бутилката и се намръщи от неприятния вкус на сместа от плодов сок и долнопробно вино, която Бъди наричаше „Тексаски шофьор“. Не харесваше питието, но какво друго му оставаше, когато останалите се наливаха с евтина бира? Не биваше да се прави на по-изтънчен от тях, защото рано или късно щяха да го изхвърлят от компанията. Бъди не понасяше лигльовците.
Алкохолът се разля в стомаха му и Сенди се почувства малко по-добре. Дори окото не му мигна, когато колата на охраната действително мина покрай будката. Полицаят му махна с ръка, младежът невъзмутимо отвърна на поздрава му.
Петнайсет минути по-късно синьото „Камаро“ се появи, този път вече в платното за излизащите коли. Бъди седеше спокойно и уверено зад волана, стиснал между краката си почти празната бутилка вино. Усмихваше се зловещо и Сенди смутено установи, че има нещо безумно в кръвясалите му очи. Причината не беше единствено във виното и в кокаина. Бъди бе щастлив задето бе доказал на Кънингам, че не прощава на онези, които са се опитали да го прецакат.
— Свършихме добра работа, приятел — усмихнато заяви Бъди.
