прикрие неописуемата си омраза.
— Арни, кой го е направил? — прошепна тя и гласът й пресекна от вълнение. Не обичаше Кристин, но страшната гледка пред очите й я накара да проумее чувствата на Арни към колата. Опита се да си внуши, че вече не я мрази.
Арни не й отговори. Стоеше безмълвно, свел глава и вперил яростните си очи в Кристин.
Предното стъкло беше счупено на две места, върху разрязаните с нож седалки като фалшиви диаманти блестяха натрошените стъкла. Част от предната броня беше изтръгната и захвърлена на земята, близо до преплетени черни жици, подобни на пипалата на октопод. Три от прозорците също бяха разбити. Цялото купе беше надупчено и зейналите отвори образуваха вълнообразни линии. По всичко личеше, че са направени с остър и тежък инструмент — може би с лоста за сменяне на гумите. Предната дясна врата беше отворена и висеше на пантите си. Лий забеляза, че всички индикатори на таблото са счупени. Седалките бяха разрязани и пълнежът им стърчеше навън. Стрелката на спидометъра лежеше на пода.
Арни бавно обикаляше колата си и я оглеждаше. На два пъти Лий го заговори, но той не й отвърна. Върху мъртвешки бледото му лице като две ярки петна се открояваха пламналите му страни. Наведе се и вдигна подобния на октопод предмет. Лий видя, че е капачка за дистрибутора. Веднъж баща й й я бе показал, докато поправяше тяхната кола.
Арни се втренчи в него, сякаш изучаваше някакво рядко животно, сетне го захвърли на земята. Под краката им хрущяха счупени стъкла. Лий отново се опита да го заговори, но той остане безмълвен. В този момент освен огромно съжаление към него, тя изпита необясним страх. По-късно сподели с Денис Гилдър, че й се сторило напълно възможно Арни да е полудял.
Той изрита встрани парче от счупената броня. То се удари в ламаринената ограда на паркинга и издрънча. Стоповете на Кристин също бяха разбити и червени като рубини стъкълца обсипваха асфалта.
— Арни… — отново се обърна към него Лий. Той се вкамени и се втренчи в левия преден прозорец. От гърдите му се изтръгна смразяващ приглушен звук, подобен на воя на диво животно. Лий надникна през рамото му, видя онова, което беше върху таблото и й се прииска едновременно да се засмее, да изкрещи и да припадне. В първоначалния си ужас от пораженията, нанесени върху Кристин не беше забелязала какво има върху таблото. Докато се опитваше да преодолее желанието си да повърне, тя се питаше как човек може да падне толкова ниско, че да направи такова нещо, да се…
— Лайнари! — извика Арни с писклив, неузнаваем глас, пресекващ от ярост.
Лий се извърна встрани и повърна, докато сляпо се държеше за колата, паркирана редом с Кристин. Пред очите й играеха белезникави точици, които започнаха да нарастват като набъбващ ориз. В обърканото й съзнание, изплува картина от ежегодния провинциален панаир: една от атракциите беше стара, изпотрошена ръждясала таратайка върху подиум, до която стоеше тежък чук. Срещу двайсет и пет цента посетителите имаха право на три удара с чука. Целта бе да се унищожи колата. Но не да…, не да…
— Проклети лайнари! — изкрещя Арни. — Ще ви пипна, ще ви пипна, дори това да ми струва живота!
Лий отново повърна и пожела никога да не се беше запознавала с Арни Кънингам.
27. АРНИ И РЕДЖИНА
Арни се прибра вкъщи малко след полунощ. Дрехите, които бе облякъл за разходката до Питсбърг бяха изцапани с грес и мокри от пот. Ръцете му бяха по-замърсени от всякога, дълбока драскотина прорязваше като клеймо опакото на ръката му. Изглеждаше изтощен и замаян. Под очите му имаше тъмни сенки.
Майка му седеше на масата, редеше пасианс и с ужас очакваше завръщането му. Лий й бе съобщила по телефона за случилото се. По гласа на момичето, което бе направило добро впечатление на Реджина, макар тя да не го смяташе напълно достойно за сина си, личеше, че е плакало.
Реджина се паникьоса, побърза да прекъсне разговора и избра номера на гаража на Дарнъл. Лий беше обяснила, че Арни е помолил да му изпратят влекач и се е върнал с него, а нея, въпреки протестите й, качил на такси. На второто позвъняване някой вдигна слушалката и Реджина дочу дрезгав, хриплив глас:
— Тук гаражът на Дарнъл.
Тя побърза да затвори, осъзнала, че в този момент не бива да разговаря със сина си. И без това двамата със съпруга й бяха допуснали доста грешки по отношение на Арни и на колата му. По-добре да изчака, докато той се прибере вкъщи, и да му каже всичко в очите.
Когато го видя да влиза, побърза да изрече:
— Арни, съжалявам.
Помисли си, че щеше да е по-добре, ако съпругът й присъства на разговора им, но той беше в Канзас Сити на някакъв симпозиум, посветен на търговията и на зараждането на частното производство през средновековието. Щеше да се върне чак в неделя, освен ако случилото се с Арни го накараше да се прибере по-рано. Реджина беше почти сигурна, че той ще постъпи така. Разкаяно осъзна, че едва сега разбира сериозността на положението.
— Аз също съжалявам — апатично произнесе Арни.
— Аз, тоест ние… — тя млъкна, ужасена от безизразното му лице.
Мъртвите му очи се взираха в празното пространство. Майка му безмълвно го изгледа и поклати глава. Усети как ненавистните сълзи напират в очите й, в носа и в гърлото й. Мразеше да плаче и от малка умееше да се владее. Произхождаше от католическо семейство, състоящо се от баща й — обикновен строителен работник, преждевременно повехналата й майка, сестра й и седмината й братя. Беше си наумила на всяка цена да постъпи в колеж, въпреки твърдото убеждение на баща й, че там момичетата научават единствено как да се чукат и да забравят религиозното си възпитание. Амбицията й струваше много сълзи и безсънни нощи. Съпругът й и синът й я смятаха за безсърдечна, защото не разбираха, че когато преминеш през ада, излизаш закоравял. Че когато човек се бори с нокти и зъби, за да постигне своето, не отстъпва лесно завоюваните позиции.
— Знаеш ли какво? — промълви Арни.
Тя поклати глава. Все още се бореше с горещите сълзи, които напираха в очите й.
— Ако не бях смазан от умора, щях да се пукна от смях — представих се как размахваш чука редом с гадовете, които разбиха Кристин. Навярно се чувстваш дори по-щастлива от тях.
— Арни, не си прав!
— Прав съм! — изкрещя той и внезапно в очите му проблясна смразяващ гняв. За пръв път в живота си Реджина се изплаши от него. — Ти забрани да оставям колата пред нас, а баща ми измисли да я паркирам на аерогарата. Според теб, кой е виновен? Кой? Смяташ ли, че щеше да се случи, ако Кристин останеше тук?
Стиснал ръце в юмруци той пристъпи към нея и с огромно усилие на волята Реджина се сдържа да не отскочи назад.
— Арни, не може ли да поговорим за това като разумни хора?
— Едно от копелетата се изсрало върху таблото на колата ми — безстрастно заяви той. — Как мислиш, дали е постъпка на разумен човек?
Реджина смяташе, че е овладяла сълзите си, но когато чу за проявата на такава неоправдана, безумна
