ярост, избухна в ридания. Свела глава, тя плачеше заради онова, което бе преживял синът й, плачеше от смайване, от болка и от страх.
През целия си живот беше гледала отвисоко майките, с по-големи от Арни деца. Когато той беше на една година, те мрачно поклащаха глави и й казваха да почака, докато синът й стане петгодишен. Истинските неприятности започвали едва когато децата пораснат дотолкова, че да казват неприлични думи пред бабите си и да си играят с кибрит, когато никой не ги наблюдава. Но Арнолд, кротък като ангелче от бебе, остана такъв дори когато навърши пет години. Другите майки вдигаха очи към небето и я съветваха да почака, докато момчето стане десетгодишно. Когато Арни не се промени, те тъжно пророкуваха, че това ще стане след пет години. Безброй заплахи дебнели беззащитния юноша — наркотици, рокконцерти, готови на всичко леки момичета и Боже, опази — кражби на автомобилни части, плюс онези… срамни болести…
Докато ги слушаше Реджина вътрешно се усмихваше, защото възпитаваше детето си по предварителен план — компенсация за собственото й нерадостно детство. Синът й растеше заобиколен от отзивчиви, любящи родители, готови да му дадат всичко, в границите на нормалното, да го изпратят в избрания от него колеж (при условие, че учебното заведение е добро) и по този начин да се справят блестящо с трудната задача да бъдеш образцов родител. Ако й кажеха, че Арни почти няма приятели и че съучениците му се подиграват, Реджина би отвърнала с леден тон, че самата тя е посещавала енорийско училище в беден квартал, където за майтап смъкваха гащичките на момичетата и ги подпалваха със запалки с изрисуван върху тях разпънат Христос. Ако й намекнеха, че становището й относно възпитанието се различава от това на омразния й баща по отношение на материалните цели, тя би се разгневила и би изтъкнала идеалния си син като доказателство за правилността на подхода й.
Но сега този идеален син стоеше пред нея блед, изтощен, изцапан до уши с грес. Тялото му сякаш вибрираше от едва сдържана ярост, характерна за дядо му, той дори физически приличаше на него. Добре подреденият свят на Реджина бе рухнал в един миг.
— Арни, утре сутринта ще решим какво трябва да се направи — обърна се тя към сина си, докато се опитваше да се овладее. — Ще поговорим утре сутринта.
Той произнесе апатично:
— Само при условие, че станеш много рано. Ще подремна три-четири часа, после ще отида в гаража.
— Защо?
Арни се изсмя като луд и размаха ръце, сякаш се канеше да полети.
— Защото имам много работа! Много повече, отколкото си представяш!
— Не! Утре си на училище. Категорично ти забранявам…
Момчето се обърна и студено я изгледа. Реджина потръпна, стори й се, че сънува ужасен кошмар, от който никога не ще се събуди.
— Не бой се, ще отида на училище — промълви той. — Ще сменя дрехите си и дори ще взема душ, за да не умириша класната стая. А след последния час ще се върна в гаража. Предстои ми непосилна работа, но съм сигурен, че ще се справя. Сигурен съм, въпреки че спестяванията ми значително ще намалеят. Освен това трябва да изпълнявам и поръчките на Уил.
— Ами домашната работа… уроците?
— А, уроците…
Той махна с ръка и невесело се усмихна, устните му се разтегнаха в механичната усмивка на човече от стенен часовник. — Естествено, че ще пострадат, не искам да те заблуждавам. Не обещавам, че ще бъда отличник, но все някак ще се справя. Сигурен съм, че ще изкарам четворки, дори петици по някои предмети.
— Не! Трябва да мислиш за колежа!
Арни се обърна и тръгна към нея. Отново куцаше, този път много силно. Постави длани на масата пред нея и бавно се приведе. Реджина си помисли: „Господи, изобщо не познавам сина си. Нима грешката е моя? Та нали единственото ми желание бе той да има най-доброто! Нима е възможно? Боже, дано да е кошмар, от който ще се събуди с обляно в сълзи лице, защото е толкова реален…“
Втренчен в нея, Арни изрече:
— В момента ме интересуват само Кристин и Лий и как да запазя благоразположението на Дарнъл, за да оставям колата в гаража. Обещавам, че ще я направя като нова. Пет пари не давам за колежа! Предупреждавам те, че ако не ме оставиш на мира, ще напусна училище — надявам се, че поне това ще те сплаши.
Реджина отвърна на погледа му и заяви:
— Няма да го направиш, Арнолд. Навярно съм заслужила твоята… твоята жестокост, но с всички сили ще се боря против склонността ти към самоунищожение. И не ме заплашвай, че ще напуснеш училище…
— Ще го направя без да ми мигне окото — прекъсна я той. — Не се заблуждавай, че няма да посмея. През февруари навършвам осемнайсет и нищо не ще ми попречи. От сега нататък искам да ме оставиш на мира. Ясно ли е?
— Върви да си лягаш — през сълзи прошепна майка му. — Сърцето ми се къса като те слушам.
— Нима? — внезапно той се засмя. — Мъчително е, нали? Знам го от опит.
Сетне бавно се отправи към вратата. Накуцваше и тялото му се накланяше на една страна. След миг Реджина дочу трополенето на обувките му по стълбата — звук, който внезапно й напомни за детството й, когато си казваше: „Грубиянинът си ляга“.
Отново се разрида, изправи се и със залитане излезе в задния двор, за да си поплаче насаме. Обгърна раменете си с ръце, като че търсеше утеха и през сълзи се загледа в лунния сърп, който се размазваше пред замъглените й от сълзи очи. Изведнъж целият й живот се бе променил, сякаш пометен от ураган. Синът й я ненавиждаше. Омразата беше изписана на лицето му. Не беше каприз, раздразнение или типично за възрастта му избухване. Арни я мразеше — какво се бе случило с идеалното й момче? Изобщо не можеше да го познае. Изобщо.
Стоя на двора докато сълзите й започнаха да пресъхват, а риданията й се превърнаха в хлипане и в тежки въздишки. Леденият вятър щипеше голите й крака и се впиваше в тялото й през тънкия халат. Тя се прибра, качи се на горния етаж и близо минута стоя нерешително пред вратата на Арни. Най-сетне се престраши и влезе.
Синът й спеше върху покривката на леглото, дори не беше свалил панталоните си. Приличаше на човек, изпаднал в безсъзнание, лицето му й се стори невероятно състарено. На светлината, идваща от коридора изведнъж й се привидя, че косата му е опадала, а в зейналата му уста нямаше нито един зъб. Тя сподави вика си като притисна ръка към устните си, и се приближи до леглото.
Сянката й се премести заедно с нея и тя видя, че в леглото е нейният Арни. Старецът, когото за миг бе видяла, беше зрителна измама, плод на развинтената й фантазия. Погледна към радиочасовника и забеляза, че е нагласен на четири и половина. Понечи да го изключи и дори протегна ръка, но нещо я спря.
Одите в спалнята си, седна до телефона и взе слушалката. За миг я задържа в ръката си, докато размишляваше. Ако се обади на Майкъл посреднощ, той ще си помисли, че…
… Че се е случило нещо страшно!
Тя се изсмя. Нима не беше вярно? Действително се бе случило нещо ужасно — всъщност историята все още не беше приключила.
Тя избра номера на „Рамада Ин“ в Канзас Сити без да съзнава, че търси помощ за пръв път, откакто преди двайсет и седем години бе напуснала мрачния и занемарен бащин дом, за да постъпи в колежа.
28. ЛИЙ ОТИВА НА ПОСЕЩЕНИЕ В БОЛНИЦАТА
