— Радвам се — отвърна пазачът и напразно се опита да отвърне на усмивката му. Не изпитваше никакви чувства към Кънингам, но си представяше как ще реагира, когато види какво се е случило с ремонтирания му плимут. Каза си, че това не го засяга и повтори:
— Радвам се.
— Дръж се, момче — подвикна му Ричи и се ухили.
— Дадено! — отвърна Сенди. Радваше се, че си отиват. Навярно след всичко случило се тази нощ вече няма да се навърта в бензиностанцията на Вандерберг. Беше загазил и то здравата. Работата беше сериозна, прекалено сериозна. Хрумна му, че ще е добре да изкара някакви вечерни курсове. Ще се наложи да напусне работа, но какво от това, и без това службата му като нощен пазач му се струваше много скучна.
Бъди продължаваше да се взира в него, устните му бяха разтегнати в безумна усмивка. Сенди отпи голяма глътка вино и за малко не се задави. За миг си представи, че започва да повръща върху повдигнатото към него лице на Бъди и смущението му прерасна в ужас.
Репертън заяви:
— Ако ченгетата те разпитват ще им кажеш, че не си видял нищо. Около девет и половина ти се е наложило да отидеш до кенефа.
— Разбира се, Бъди.
— Бъди спокоен — работихме с ръкавици и не сме оставили отпечатъци.
— Добре.
— Не се притеснявай — ледено промълви Репертън.
— Да, добре.
Синьото „Камаро“ отново потегли. Сенди натисна копчето и автоматичната врата на паркинга се отвори. Колата бавно пое по алеята, която извеждаше от летището.
Някой извика: „Бау, бау!“ и дори воят на вятъра не можа да го заглуши.
Разтревожен, Сенди отново се настани пред телевизора.
Малко преди появата на пътниците, пристигащи от Кливланд с полета в десет и трийсет, той изля остатъка от виното през прозореца на будката. Вече не му се пиеше.
26. КРИСТИН Е НАРАНЕНА
На следващия ден след училище Арни и Лий взеха автобуса за летището. Възнамеряваха да отидат с Кристин до Питсбърг и да направят покупките си за Коледа (въпреки че дотогава имаше доста време). Радваха се, че ще пазаруват заедно — това ги караше да се чувстват възрастни.
Докато пътуваха с автобуса, Арни беше в отлично настроение и правеше шеговити забележки по адрес на спътниците им. Успя да разсмее Лий, въпреки че беше загазила, което обикновено я караше да се чувства потисната и почти винаги беше придружено със силни болки. Арни й прошепна, че дебеланата с мъжки боти е прегрешила монахиня, младежът с каубойската шапка — типичен мошеник и т.н. Тя се опита да му подражава, но не я биваше колкото него. Помисли си, че е невероятно как Арни се е измъкнал от черупката си и направо е разцъфнал. Да, това бе най-точното определение. Лий изпита самодоволното удовлетворение на златотърсач, чиито очаквания са се оправдали. Сега разбираше, че не напразно го е обикнала.
Слязоха на спирката пред терминала и уловени за ръце тръгнаха към паркинга.
— Е, не е толкова лошо — отбеляза момичето. За пръв път идваше тук, заедно с Арни. — Само на двайсет и пет минути път от училището.
— Права си — отвърна Арни. — Важното е да има мир в семейството. Повярвай, че майка ми направо щеше да откачи, когато за пръв път видя Кристин пред нас.
Лий се засмя и вятърът развя дългите й коси. В сравнение с миналата нощ температурата се беше повишила, но беше доста хладно. Все пак й беше приятно, защото поне студът подсказваше, че наближава Коледа, въпреки че витрините в Питсбърг още не бяха празнично украсени. „Голяма работа — важното е доброто настроение!“ — каза си тя и внезапно се почувства безкрайно щастлива. Прекрасно бе да си жив и най-вече — да си влюбен.
Лий често размишляваше за любовта си към Арни. И преди се бе увличала по различни момчета, дори когато живееше в Масачузетс, веднъж й се стори, че е влюбена, но сега чувствата й към Арни бяха безспорни. Понякога той я тревожеше. Интересът му към Кристин й се струваше почти маниакален, но дори безпокойството я караше да изпитва непознат досега трепет. Беше достатъчно честна да признае пред себе си, че чувствата й са донякъде егоистични. Ласкаеше се от мисълта, че само за няколко седмици беше успяла да преобрази Арни, да го превърне в човек с характер.
Промъкнаха се между колите и се отправиха към дъното на паркинга. Над тях реактивен самолет правеше последната си обиколка преди кацането и двигателите му ревяха оглушително. Арни каза нещо, но бученето на самолета заглуши думите му. Лий се обърна и го изгледа, напуши я смях при вида на беззвучно мърдащите му устни. Изведнъж те престанаха да се движат. Арни зяпна и спря като ударен от гръм. Очите му се разшириха, сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите. Устните му започнаха да се гърчат. Конвулсивно стисна ръката на Лий и за малко не премаза пръстите й.
— Арни…
Бученето на самолета заглъхваше, но момчето като че не чу, само хвана още по-здраво ръката й. Стискаше устни, а лицето му беше изкривено в странна гримаса, изразяваща изненада и ужас. Лий си помисли: „Получил е инфаркт“ и извика:
— Арни, какво ти е? Оохх, боли ме!
За един кратък, но непоносим миг, той стисна още по-силно ръката й, която допреди малко държеше толкова нежно и на Лий й се стори, че чува пращането на костите си. Погледна го и видя, че лицето му е мъртвешки бледо.
От устните му се изтръгна само една дума: „Кристин!“ и той пусна ръката й. Затича се към колата, удари крака си в бронята на някакъв кадилак и за малко не падна, но успя да запази равновесие и отново се втурна напред.
Едва сега Лий разбра, че нещо се е случило с колата — колата, колата, нищо не го интересуваше, освен проклетата кола. Обзе я гняв и отчаяние. За пръв път се запита дали може да го обикне, дали Арни ще й позволи.
Гневът й моментално се стопи, когато погледна към Кристин и видя…
С протегнати ръце Арни тичаше към останките от колата си. Спря пред нея и протегна ръце — имаше вид на човек, който иска да се предпази от връхлитащ върху него автомобил, който всеки момент ще го смаже.
Остана така няколко секунди, сякаш искаше да спре колата и целият свят. Сетне отпусна ръце. Адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу, докато той се опитваше да сподави стенанието или вика си. Върху шията му изпъкваха всяко мускулче и всяка жила, дори кръвоносните съдове се открояваха релефно. Изглеждаше като човек, който се мъчи да вдигне непосилна тежест.
Лий бавно тръгна към него. Ръката й пулсираше от болка — навярно утре ще е подута, но тя не й обърна внимание. Сърцето й се сви от мъка за Арни, тя копнееше да сподели страданието му. Много по-късно осъзна, че през този ден Арни я беше изолирал, бе предпочел да остане сам в мъката си и бе успял да
