Появих се пред дома на Арни в шест и половина на следващата сутрин и паркирах до бордюра; не ми се влизаше вътре, макар и да знаех, че майка му и баща му са още в леглото — споменът за скандала в кухнята още беше пресен, за да се наслаждавам на обичайните кифла и кафе преди работа.
Арни не излезе в продължение на почти пет минути и започнах да се питам дали е изпълнил заканата си да се чупи. Сетне задната врата се отвори и той се запъти към мен, размахал кутията си с обяда.
Влезе, затръшна вратата и каза:
— Карай, Джийвс — това беше една от обичайните му закачки, когато беше в добро настроение.
Подкарах, изгледах го внимателно, понечих да проговоря, после реших, че е по-добре да изчакам той да започне… ако изобщо има какво да каже…
Дълго време Арни не пророни нито дума. Изминахме безмълвно по-голямата част от пътя, в колата звучеше само местната станция, която предаваше рок и соул музика. Арни разсеяно тактуваше с крак.
Най-сетне наруши мълчанието.
— Съжалявам, че снощи присъства на скандала.
— Няма нищо, Арни.
— Минавало ли ти е през ум, че родителите са само пораснали хлапета, докато децата им не ги принудят да навлязат в зрялата възраст? Обикновено старците здравата се съпротивляват.
Поклатих глава, а той продължи:
— Ще ти кажа какво мисля по въпроса. — Приближавахме строителния обект, фургонът на „Карсън Брадърс“ беше след едно възвишение. Движението в този ранен час не беше натоварено. Небето имаше цвят на праскова. — Мисля, че между другото родителите се опитват да убият децата си.
— Абсолютно си прав — отвърнах аз. — Моите винаги се мъчат да ме убият. Снощи майка ми се вмъкна в стаята с възглавница и се опита да ме задуши с нея. Предишната вечер татко гонеше мен и сестра ми с нож.
Знаех, че той разбира от майтап, но се питах какво биха си помислили родителите му, ако ме чуеха.
— Знам, че отначало ще ти прозвучи налудничаво — каза невъзмутимо Арни, — но има много неща, които изглеждат странно, докато ги осъзнаеш. Например едиповият комплекс и плащеницата от Турино.
— Звучи ми идиотски — сопнах се. — Просто се скара с вашите и това е всичко.
— Все пак аз наистина го вярвам — каза Арни замислено. — Не че го правят съзнателно. И знаеш ли защо?
— Изгарям от любопитство.
— Защото щом ти се роди дете, вече със сигурност знаеш, че ще умреш, все едно виждаш собствения си надгробен камък.
— Знаеш ли какво, Арни?
— Какво?
— Мисля, че това е адски зловещо — казах аз и двамата избухнахме в смях.
— Не ме разбирай погрешно — промълви приятелят ми.
Влязохме в паркинга и загасих двигателя. Няколко секунди мълчаливо седяхме в колата.
— Заявих им, че ще напусна подготвителните курсове — продължи той, — и че ще се запиша за ПП.
„ПП“ означаваше професионална подготовка. Това е същото, което учат момчетата в трудово- възпитателните училища, само че вечер те не се прибират вкъщи. Имат нещо като задължителна „денонощна“ програма.
— Арни — започнах, без да знам какво точно искам да кажа. Все още се питах какво бе предизвикало неприятностите. — Арни, все още си непълнолетен. Родителите ти трябва да дадат писмено съгласие за…
— Да, разбира се — каза Арни. Усмихна ми се невесело; под приглушената светлина на ранното утро изглеждаше едновременно по-стар и много, много по-млад… приличаше ми на цинично бебе. — Могат да провалят програмата ми за следващата година и да я подменят изцяло, като ме запишат в курсове по ръкоделие или по шев и кройка. Законът им дава право. Но няма закон, който да може да ме принуди да изкарам успешно курсовете, които са избрали.
Чак сега разбрах колко се е променил. Как е възможно да обикне тази стара таратайка, при това така дяволски бързо? През следващите дни този въпрос непрекъснато ме измъчваше, както навярно измъчва скръбта по наскоро загубен любим човек. Когато Арни каза на родителите си, че има намерение да се запише в курсовете по професионална подготовка, той изобщо не се шегуваше. Беше ги засегнал на болното място и при това го направи с безогледна експедитивност, която ме изуми. Не съм убеден, че някаква по-умерена тактика би му помогнала в битката срещу Реджина, но ме учуди твърдостта му, направо ми взе акъла. Работата беше там, че ако Арни прекараше последната си година в курса по ПП, колежът отиваше на кино. А за Майкъл и Реджина това беше абсурд.
— И те просто… отстъпиха?
Наближаваше време за работа, но изгарях от желание да науча всички подробности.
— Ами, не беше лесно. Казах им, че ще й намеря гараж и че няма да се явя на технически преглед, докато не получа тяхното съгласие.
— Ъ, смяташ ли, че ще се съгласят?
Хвърли ми мрачна усмивка, която беше едновременно и самоуверена и изплашена — като на секач, замахващ с брадвата над огромен пън. Сетне промълви:
— И още как. Когато съм готов, ще се съгласят на всичко.
И знаете ли какво? Аз му повярвах.
4. АРНИ СЕ ЖЕНИ
Можехме да вземем два часа извънреден труд този петъчен следобед, но отказахме. Взехме си чековете от канцеларията и отидохме да ги осребрим в либъртивилския клон на Питсбъргската кредитно-спестовна банка. Внесох по-голямата част от заплатата си в спестовния си влог, отделих петдесет долара за чековата си книжка (самото притежание на такава ме караше да се чувствувам възрастен — чувство, което навярно се изпарява впоследствие) и задържах двайсет в брой.
Арни взе цялата си заплата в брой.
— Ето — каза и ми подаде десетачка.
— Не — отвърнах. — Задръж я, човече. Ще ти е необходим всеки цент, за да ремонтираш тази бричка.
— Вземи! — повтори той. — Плащам си дълговете, Денис.
— В момента не ми трябват пари.
— Дръж! — настойчиво поднесе парите Арни.
Взех банкнотата, но въпреки протестите му го накарах да вземе един долар ресто.
Докато карахме през града към бараката на Льобей, Арни ставаше все по-нервен. Пусна радиото прекалено силно и заотмерва такта отначало по бедрата си, после по таблото на колата. След малко
