Кристин

Затръшването на вратата заглуши последните му думи. Арни изскочи навън и тръгна към закусвалнята през току-що навалелия сняг.

— Винаги ли е толкова дружелюбен? — попита стопаджията. — Или понякога се мръщи?

— Много е симпатичен — сряза го Лий и внезапно се изплаши. Арни бе изгасил мотора и беше взел ключовете със себе си, като я остави сама с непознатия. Тя предпазливо надниква в огледалцето за обратно виждане и изведнъж младежът с дългата, разрешена от вятъра черна коса, с наболата брада и с тъмни очи й заприлича на Чарли Мансън6.

— Къде учите? — попита го тя. Усети, че нервно впива пръсти в панталоните си и с усилие на волята се овладя.

— В Питсбърг — отговори младежът и отново млъкна. Очите им се срещнаха в огледалото и Лий побърза да погледне надолу, към боровинковочервените си панталони. Беше ги обула, защото веднъж Арни каза, че ги харесва — бяха много тесни, по-тесни дори от джинсите й. Внезапно съжали, че е с тях, по-добре да беше облякла нещо не толкова предизвикателно — например чувал. Опита се да се усмихне: откъде й беше хрумнала тази глупост — да си облече чувал, ха-ха-ха, ама че майтап! — но не успя. Факт бе, че Арни я беше оставил сама с непознатия (може би за наказание задето бе предложила да го качат) и тя се страхуваше.

— Лоши флуиди — внезапно се обади стопаджията и думите му я накараха да подскочи. През витрината виждаше Арни, който беше шести на опашката и нямаше скоро да се върне. Представи си как непознатият изведнъж я сграбчва за гърлото с облечените си с ръкавици ръце. Разбира се, тя ще натисне клаксона… но дали той ще изсвири? Кой знае защо, Лий се съмняваше. Помисли си, че може да го натисне деветдесет и девет пъти и той не ще й изневери, но на стотния път, когато стопаджията започне да я души, клаксонът няма да изсвири. Защото…, защото Кристин не я обичаше. Нещо повече, беше сигурна, че я ненавижда. Беше толкова просто. Абсурдно, но просто.

— М-м-оля?

Тя отново извърна очи към огледалото и с безкрайно облекчение установи, че младежът изобщо не гледа към нея, а изучава колата. Той прекара пръст по седалките, сетне докосна облицовката на тавана и повтори:

— Лоши флуиди. Не знам защо, но от тази кола ме побиват тръпки.

— Така ли? — попита Лий, надявайки се, че гласът й ще прозвучи нормално.

— Да. Когато бях малък, веднъж заседнах в асансьора. Оттогава получавам пристъп на клаустофобия… Никога не ми се бе случвало в кола, но сега го преживях и ми се струва по-неприятно от всякога. Устата ми е така пресъхнала, че можеш да запалиш клечка кибрит от езика ми. — Той смутено се засмя, сетне заяви:

— Ако не беше толкова късно, щях да сляза и да продължа пеша. Не че искам да обидя колата ви — побърза да добави той. Лий надникна в огледалцето и забеляза, че младежът изобщо не прилича на дух. Очевидно не лъжеше за клаустофобията си и вече не приличаше на Чарли Мансън. Тя се питаше как е могла да се заблуди… после сама си отговори: причината бе в колата.

През целия път се бе чувствала отлично, но сега отново я бяха обзели познатите й тревоги и неприязън. Съзнателно се опитваше да си внуши, че за това е виновен стопаджията, защото… Защото е възможно да се страхуваш и да изпитваш неприязън към непознат, но е чиста лудост да се боиш от кола — неодушевена конструкция от стомана, стъкло, пластмаса и никел. Реакцията й не беше странна, а направо смахната.

— Подушвате ли нещо? — рязко попита младежът.

— Какво?

— Някаква воня.

— Не — отвърна Лий и усети, че пръстите й се впиват в пуловера и несъзнателно го раздърпват. Сърцето й биеше лудешки. — Навряно е свързано с чувството ви на клаустрофобия.

— Може би сте права.

Но Лий лъжеше — в действителност усещаше вонята. Примесена с приятната миризма на кожена тапицерия, отнякъде лъхаше на развалени яйца. Просто полъх, който отказваше да изчезне.

— Имате ли нещо против да отворя прозореца?

— Както искате — отвърна Лий и с усилие овладя гласа си. Изведнъж си спомни снимката на Мучи Уелч във вчерашния вестник, навярно взета от годишника на гимназията. Надписът отдолу гласеше: „Питър Уелч, жертва на фатална катастрофа. Полицията се съмнява, че става дума за убийство.“

Стопаджията свали леко прозореца, леденият въздух нахлу в колата и прогони неприятната миризма. Междувременно Арни се бе добрал до касата в закусвалнята и даваше поръчката си. Когато го погледна, Лий изпита такава странна смесица от любов и страх, че чак й се повдигна. Напоследък често съжаляваше, че не е предпочела Денис, който изглеждаше толкова нормален и благоразумен…

Помъчи се да отблъсне предателската мисъл.

— Кажете ми, ако ви е студено — с извинителен тон произнесе стопаджията, сетне добави с въздишка:

— Знам, че ви се виждам странен. Понякога ми се струва, че не трябваше да се отказвам от наркотиците.

Лий се усмихна.

Арни излезе от закусвалнята с голям плик в ръка. С подхлъзване се добра до колата, седна зад волана и изръмжа:

— Защо е толкова студено тук?

— Съжалявам, приятел — обади се младежът и затвори прозореца.

Лий напрегнато очакваше вонята отново да изпълни колата, но усети само миризмата на кожените тапицерии и лекия аромат на одеколона на Арни.

— Заповядай, Лий — Арни й подаде хамбургера, пържените картофи и малка бутилка кока кола. За себе си беше взел специалитета „Биг Мак.“

— Още веднъж благодаря задето ме качи, приятел — обади се стопаджията. — Ако искаш, можеш да ме оставиш до военния мемориал.

— Дадено — рязко отвърна Арни и потегли. Снегът заваля още по-силно, вятърът виеше. За пръв път Кристин поднесе по широката улица, която беше почти празна. След петнайсет минути щяха да си бъдат у дома.

Когато вонята изчезна, Лий изненанадано установи, че апетитът й се е възвърнал. Изяде на един дъх половината хамбургер, отпи от колата си и потисна уригването си. Вляво се появи паметникът на героите от войната. Арни леко натисна спирачките, за да не поднесе Кристин, сетне се обърна към младежа:

— Приятно прекарване на почивните дни.

Лий забеляза, че гласът му отново звучи нормално и развеселено си помисли, че навярно е бил нервен от глад.

— Пожелавам същото и на двама ви — отвърна стопаджията. — Весела Коледа.

— На вас също! — извика Лий и отхапа от хамбургера си. Задъвка, преглътна… и усети как залъкът застава на гърлото й. Изведнъж почувства, че не може да диша.

Младежът излизаше от колата. Стори й се, че вратата се отваря прекалено шумно, изщракването на ключалката прозвуча като затръшването на тежък брониран сейф, воят на вятъра наподобяваше сирената на фабрика.

(знам че е глупаво, но Арни, не мога да дишам)

Опита се да му извика, че се задушава, но от гърлото й се изтръгна само хрип, който бе заглушен от вятъра. Тя впи пръсти в шията си, и почувства, че е подута и пулсира под допира й. Опита се да изкрещи. Нямаше въздух, изобщо нямаше

(Арни, не мога)

въздух, чувстваше буцата в гърлото си. Опита се да я изкашля, но парчето хляб бе заседнало здраво. Кръглите, светлозелени светлинни индикатори на таблото

(като на котка също като очите на котка мили Боже не мога на дишам)

я наблюдаваха…

(Господи, не мога да дишам, не мога да дишам, не мога да дишам)

Белите й дробове искаха въздух. Отново се опита да изкашля полусдъвкания залък, но той отказваше да