За миг очите му отново проблеснаха, тик изкриви лявото ъгълче на устата му.
— А понякога, докато се целуваме, двигателят безпричинно изгасва, сякаш колата не иска да го правим, Арни!
— Говориш така, защото си изплашена — промълви той със зловеща невъзмутимост.
— Точно така, изплашена съм! — възкликна момичето и се разплака. — А ти не се ли безпокоиш?
Сълзите бавно се затъркаляха по лицето и страните й.
— Струва ми се, че това е краят на връзката ни, Арни — обичам те, но мисля, че между нас е свършено. Много ми е мъчно. Нима не си се замислил, че се отнасяш с родителите си като с врагове. Караш Бог знае какво до Ню Йорк и до Вармънт заради онази свиня Дарнъл, а тази кола… тази кола…
Гласът й пресекна. Тя изпусна пакетите си и се опита да ги вдигне, но заслепена от сълзите си, само ги разхвърля по земята. Арни се наведе да й помогне, но тя грубо го отблъсна.
— Не ги пипай! Сама ще ги събера!
Момчето се изправи, бледото му лице беше напрегнато и гневно, но очите му… очите му бяха толкова безпомощни.
— Добре — промълви той с прегракнал от сълзи глас. — Нрави каквото искаш, побързай да отидеш при другите лайнари! Да не мислиш, че ми пука? Пет пари не давам за теб! — Той спря, пое си дъх и изхлипа, след което побърза да притисне ръка към устните си.
Тръгна заднешком към колата. Посегна зад себе си и вярната Кристин беше там. Той изкрещя на Лий:
— Да знаеш, че си смахната! Направо си откачила! Намери си друг, за да играеш игричките си! Не си ми потрябвала! Нямам нужда от никого!
Гласът му се извиси в писък, който сякаш пригласяше на дяволския вой на вятъра.
— Не си ми притрябвала, затова се разкарай!
Втурна се към предната врата, но се подхлъзна и инстинктивно протегна ръка към Кристин. Когато влезе в колата, двигателят изрева, мощните фарове светнаха и плимутът потегли сред облак сняг. вдигнат от задните гуми.
Лий се разрида, докато наблюдаваше как стоновете на Кристин се смаляват, и изчезват, когато колата зави зад ъгъла. Забравени, пакетите й лежаха разпилени на земята.
Изведнъж майка й се озова до нея, носеше гумени ботуши и разкопчан шлифер, под който се виждаше фланелената й нощница.
— Скъпа, какво стана?
— Нищо! — изхлипа Лий. Искаше й се да каже: „Задавих се и зам. алко щях да умра, подуших воня, която сякаш идваше от отворен гроб и ми се струва, не, убедена съм, че незнайно как колата започва да оживява, започва да се превръща в живо същество, с всеки изминал ден е по-жива. Сигурна съм, че тя е като отвратителен вампир, но вместо кръвта, изсмуква разума на Арни“.
— Не, нищо ми няма. Просто се скарах с Арни. Ще ми помогнеш ли да събера пакетите?
Събраха разпилените по земята покупки и се прибраха. Външната врата се хлопна зад тях. Навън вятърът продължаваше да вие, снегът непрестанно валеше. Навярно до сутринта щеше да натрупа повече от двайсет сантиметра.
Арни обикаля с колата до посред нощ, сетне изобщо не си спомняше за това. Покритите със сняг улици бяха безлюдни и призрачни. Нощта не бе подходяща за разходка с кола, но Кристин не поднесе нито веднъж, въпреки че нямаше вериги. От време на време по улиците се мяркаше подобен на праисторическо животно снегорин, после изчезваше от погледа.
Радиото тихичко свиреше. Въпреки че превъртя копчето по цялата скала, Арни непрекъснато улавяше само WDIL. Започнаха новините: говорителят съобщи, че на някакъв конгрес Айзенхауер предрекъл бъдещо съвместно сътрудничество между работници и работодатели. Дейв Бек отрекъл, че профсъюзът на шофьорите служи за прикритие на тъмни сделки. Прочутият рокпевец Еди Кокрън загинал в автомобилна катастрофа на път за лондонското летище „Хийтроу“. Въпреки че операцията продължила три часа, лекарите не успели да спасят живота му. Руснаците отново заплашвали с ядрено въоръжаване. Арни си каза, че WDIL си я бива: през цялата седмица излъчваха само стари мелодии, но тази вечер направо се бяха престарали. Що за идея — да излъчват новини от петдесетте години! Беше
страхотна идея. Беше
велика идея.
— Метеорологът обеща обилен снеговалеж.
Сетне отново прозвуча музика: Боби Дарин пееше „Силиш-сплиш“, Ърни Ки Доу — „Свекървата“, последван от близнаците Калин, които изпяха „Кога“. Чистачките сякаш отмерваха такта.
Арни погледна вдясно и видя, че до него седи Роланд Д. Льобей.
Старецът се изтягаше на седалката, облечен в избелялата си военна униформа, очните му кухини бяха празни. През една от тях надничаше бръмбар.
Роланд Д. Льобей се обърна към него: „Ще ги накараш да си платят. Лайнарите трябва да си платят, Кънингам. Всеки един от тях!“
— Добре — прошепна Арни. Кристин уверено се носеше през снега.
— Добре, ще те послушам — повтори момчето. Чистачките сякаш му кимнаха.
КНИГА ВТОРА
1. КРАТКА ИНТЕРЛЮДИЯ
В либъртивилската гимназия нямаше особени промени, освен че треньорът Пъфър беше сменен от треньора Джоунс и вместо футбола, сега на мода беше баскетболът. Но всъщност нищо не се беше променило — баскетболистите на гимназията не се справяха много по-добре от футболистите. Единственият светъл лъч беше Лени Баронг, който владееше три спорта и чиято първа любов беше баскетболът. Той упорито се трудеше на игрището, за да спечели мечтаната университетска стипендия.
Сенди Галтън внезапно и без предупреждение напусна града. Майка му, четирийсет и петгодишна пияница, която изглеждаше петнайсетина години по-стара, не се обезпокои особено много от изчезването на Сенди. По същия начин реагира и по-малкият му брат, който беше най-големият търговец на наркотици в прогимназията. В училището се разпространяваше романтичната история, че Сенди е забегнал в Мексико. По-прозаично настроените твърдяха, че Бъди Репертън му имал зъб и Сенди предпочел да изчезне, за да се спаси от отмъщението му.
Наближаваше Коледа и ваканционно настроените гимназисти като че нямаха сили да учат. Както обикновено общият успех катастрофално спадна. Учениците закъсняваха с предаването на домашните си по литература, някои от които изглеждаха направо преписани от учебника (все пак, колко горнокурсници биха се сетили да нарекат „Спасителят в ръжта“, завладяващо класическо произведение, описващо следвоенното младо поколение?). Класните работи обикновено се пишеха наполовина или въобще не се довършваха, все повече гимназисти биваха отстранени за няколко дни, защото се целували с момичетата по коридорите, или пушели марихуана. С една дума, учениците от либъртивилската гимназия си позволяваха малко
