някакъв номер по пътя, или че Лий ще каже нещо обидно по неин адрес — знаеше, че поначало тя не обича да се вози в колата. Оказа се, че се е притеснявал напразно. Моторът на Кристин работеше като скъп швейцарски часовник, а Лий само изрази учудването и удоволствието си от външния вид на колата.
— Не мога да повярвам — сподели тя, когато излязоха от паркинга пред сладкарницата и се вляха в потока от автомобили, движещи се към търговския център в Монроувил. — Навярно си се скапал от работа?
— Повредите не бяха толкова сериозни, колкото изглеждаха на пръв поглед — отвърна Арни. — Имаш ли нещо против да пусна радиото?
— Не, разбира се.
Той завъртя бутона и в колата се разнесоха гласовете на „Силуетс“, които пееха „Намери си работа“. Лий отвратено се намръщи:
— Ама че гадост. Може ли да сменя станцията?
— Естествено.
Лий намери някаква питсбъргска рокстанция, по която звучеше закачливият глас на Били Джоуъл: „Може би си права, може би съм смахнат…“, сетне Били каза на гаджето си Вирджиния, че „момичетата католички започват да се чукат прекалено късно“. Арни си помисли: „Сега ще се задави… ще започне да ми прави номера.“ Но Кристин продължи да лети по магистралата.
Търговският център в Монроувил беше изпълнен със забързани, усмихнати купувачи. До Коледа имаше повече от две седмици. Тогава оставилите покупките за последната минута щяха да се блъскат из магазините и да се нагрубяват. Всички бяха завладени от духа на предстоящия празник и човек можеше да се наслаждава на сърмените гирлянди в магазина, без да се почувства тъжен, или като Ебенизър Скрудж5. Непрестанното подрънкване на звънците на предрешените като дядо Коледа служители от Армията сякаш пожелаваше весели празници на минувачите, вместо да им напомня: „За бедните няма Коледа, за бедните няма Коледа, за бедните няма Коледа“. Тези думи непрекъснато се причуваха на Арни с приближаването на празничния ден, когато продавачките и предрешените дядовци започваха да изглеждат все по-уморени.
Двамата с Лий се държаха за ръце, докато пакетите им станаха прекалено много и момчето на шега се оплака, че го е превърнала в товарен кон. Когато слязоха на долния етаж откъдето Арни искаше да купи някакво ръководство за изработване на играчки за бащата на Денис, Лий забеляза, че навън вали сняг. Постояха за миг на прозореца на стълбището, прилепили носове към стъклото. Той хвана ръката й и Лий усмихнато се обърна към него. Арни усети чистата миризма на кожата й, аромата на косата й. Наклони глава към нея, тя направи същото. Леко се целунаха и момичето стисна ръката му.
След като излязоха от книжарницата, двамата погледаха ледената пързалка в центъра на магазина, където кънкьорите се пързаляха под звуците на коледни песни.
Денят беше прекрасен до момента, когато Лий Кабът едва не умря.
Със сигурност щеше да умре, ако не беше стопаджията.
Докато пътуваха обратно към Либъртивил, се свечери и падна мрак. Кристин не поднесе нито веднъж, въпреки че шосето беше покрито с десетина сантиметра сняг.
Арни беше запазил маса за вечеря в „Бритиш Лайън“ — най-добрия ресторант в Либъртивил, но тъй като закъсняха, решиха да си вземат сандвичи от „Макдоналдс“ на магистралата. Лий беше обещала да се прибере до осем и половина, тъй като родителите й бяха поканили гости на вечеря, а когато напуснаха търговския център минаваше осем и четвърт.
— Още по-добре — каза Арни. — И без това съм почти разорен.
На десетина километра преди Либъртивил фаровете им осветиха стопаджията, застанал на кръстовището между шосе № 17 и магистралата. Черната му, дълга до раменете коса беше мокра от снега, беше сложил раницата на земята, между краката си.
Забелязал колата, стопаджията вдигна табела, върху която с големи букви бе написано: „Либъртивил“. Когато почти се изравниха с него, той обърна табелата. Надписът от другата й страна гласеше: „Аз съм студент, не психопат“.
Лий се разсмя и възкликна:
— Хайде да го качим, Арни!
Момчето намусено промърмори:
— Бъди нащрек, когато някой се старае да те убеди, че не е психопат. Но ще изпълня желанието ти.
Тази вечер бе готов да свали дори луната от небето, стига Лий да го помоли.
Кристин спря встрани от пътя. В този момент радиото, по което звучеше някакъв хардрок изпращя; когато смущението изчезна, в колата се разнесе гласът на Биг Бопър, който пееше: „Френска дантела“.
— Къде изчезна другата станция? — попита Лий, докато стопаджията тичаше към тях.
— Нямам представа — отвърна Арни, но съзнаваше, че я лъже. Беше се случвало и преди. Понякога радиото на Кристин хваща единствено WDIL, въпреки че той натискаше всички бутони подред.
Внезапно почувства, че е сбъркал като спря да качи стопаджията.
Но вече бе прекалено късно — непознатият отвори задната врата на Кристин, хвърли раницата си на пода и се отпусна на седалката, последван от полъх на ледения вятър, който навя сняг в колата.
— О, приятел, хиляди благодарности! — възкликна той. — Струва ми се, че преди двайсетина минути пръстите на ръцете и на краката ми отпътуваха за Маями Бийч, или в друга посока. Абсолютно съм сигурен, защото вече не ги усещам.
— Благодари на дамата — рязко изрече Арни.
— Признателен съм ви, мадам! — възкликна стопаджията и се престори, че сваля въображаемата си шапка.
— Няма за какво — усмихна се Лий. — Честита Коледа.
— Честита и на вас — отвърна младежът, — въпреки че докато мръзнех на пътя ми се струваше, че хората са забравили за празника. Колите просто профучаваха покрай мен — зу-у-ум — и изчезваха в мрака. Той се огледа и възкликна:
— Хубав автомобил, човече! Направо страхотен!
— Благодаря.
— Сам ли го реставрира?
— Да.
Лий озадачено изгледа Арни. Предишното му добро настроение се беше сменило с нетипична за него грубост. От радиото се разнесе гласът на Ричи Валънс и неговата „Ла Бамба“. Стопаджията поклати глава и се засмя.
— Първо Биг Бопър, после Ричи Валънс — явно тази вечер програмата е посветена на мъртъвците — добрата стара WDIL.
— Какво искате да кажете? — попита Лий. Арни рязко изгаси радиото и обясни:
— И двамата загинали в самолетна катастрофа заедно с Бъди Холи.
— О, не знаех — прошепна момичето.
Навярно непознатият също усети промяната в настроението на Арни, защото млъкна и замислено се сви на задната седалка. Навън снегът заваля по-силно, развихряше се първата за сезона буря.
Най-сетне през снежната пелена проблясна ярката неонова реклама на „Макдоналдс“.
— Да взема ли сандвичи, Арни? — попита Лий. Откакто бяха качили непознатия, той отвръщаше с нечленоразделно ръмжене на опитите й да го заговори. Когато спря колата, най-сетне благоволи да й отвърне:
— Аз ще отида. Какво искаш?
— Хамбургер и пържени картофи — отвърна Лий. Докато пътуваха насам възнамеряваше да си поръча специалния огромен сандвич „Биг Мак“, шейк, дори сладкиш, но внезапно апетитът й беше изчезнал. Забеляза, че под светлината от витрините на закусвалнята лицето на Арни изглежда жълтеникаво и болнаво. Той се обърна към пътника на задната седалка:
— Искаш ли нещо?
— Не, благодаря. Старците ме чакат за вечеря. Не искам да разочаровам мама — всеки път, когато се прибирам вкъщи, устройва истински бан…
