си вършите работата…
— Точно така, върша си я — тихо изрече Джънкинс. — Една малка подробност — момчето е било прегазено три пъти. Беше станало на кайма. Наложи се да събират с лопата.
— Престанете — прошепна Арни. Почувства, че му се повдига.
— Защо? Нали така се прави с лайната? Изриват ги с лопата.
— Нямам нищо общо с това! — извика Арни и човекът в отсрещната клетка стреснато го изгледа.
Момчето понижи глас и продължи:
— Извинете. Единственото ми желание е да ме оставите на спокойствие. Отлично знаете, че нямам нищо общо с произшествието — нали току-що огледахте цялата кола. Ако Кристин беше блъснала онзи Уелч и то толкова пъти, щеше да е цялата смачкана — знам го от стотиците криминални филми по телевизията. Когато преди две голини карах курсове по автомеханика, мистър Смолнак каза че най-добрият начин да се унищожи предницата на една кола, е да се удари в сърна, или в човек. Звучи като черен хумор… но той изобщо не се шегуваше.
Арни преглътна и чу странно пращене в гърлото си, което бе напълно пресъхнало.
— Действително на колата ти й няма нищо — отвърна полицаят. — Но ти си зле, момче. Движиш се като сомнамбул. Изглеждаш адски шибано… извини ме за циничния израз. — Той хвърли цигарата и продължи:
— Искаш ли да ти кажа нещо, Арни?
— Какво?
— Струва ми се, че скалъпваш лъжите по-бързо, отколкото галопира кон, или по-точно — по-бързо, отколкото се движи този плимут.
Арни безмълвно го изгледа, вкопчил пръсти в дясното странично огледало на Кристин.
— Струва ми се, че не лъжеш за убийството на Уелч, но съм сигурен, че ме мамиш за произшествието с колата си. Гаджето ти твърди, че са смазали автомобила до неузнаваемост и е много по-убедителна от теб. Плачеше, докато ми описваше случилото се. Каза, че земята била посипана със счупени стъкла и… между другото, откъде купи новите стъкла?
— От Маконъл — моментално изрече Арни.
— Пазиш ли касовата бележка?
— Изхвърлих я.
— Все пак предполагам, че са те запомнили. Не всеки ден правят такива големи покупки.
— Може би, но на твое място не бих разчитал на това, Руди. Те са най-големите търговци на стъкла за коли от Ню Йорк до Чикаго. Имат много клиенти и повечето от тях са собственици на стари коли.
— Е, сигурно записват покупките.
— Съмнявам се — платих в брой.
— В такъв случай името ти е на фактурата.
— Грешите — отвърна Арни и студено се усмихна. — Фактурата е на името на гаража на Дарнъл. По този начин получих десет процента отстъпка.
— Застраховал си се напълно, а?
— Лейтенант Джънкинс…
— Лъжеш и за стъклата, но да пукна, ако знам защо.
— Ако остане на вас, сигурно ще обвините Христос в измама, докато е висял на разпятието — гневно изрече момчето. — Откога е престъпление да купуваш резервни стъкла, ако някой ти ги е счупил? Нима да платиш в брой или да получиш отстъпка е криминално деяние?
— Не е — отговори полицаят.
— Тогава ме оставете на мира.
Джънкинс продължи, сякаш не го беше чул:
— И което е много важно, мисля, че знаеш нещо за нещастието с Уелч. Питам се какво.
— Нищо не знам.
— Ами…
— Нямам какво повече да ви кажа — прекъсна го Арни. — Съжалявам.
— Добре — прекалено бързо се предаде полицаят и примирението му моментално обезпокои Арни. Джънкинс бръкна в джоба на спортното сако под палтото си и извади портфейла си. Носеше пистолет в преметнат през рамо кобур и явно искаше момчето да го види. Извади визитна картичка и я подаде на Арни.
— Можеш да ми позвъниш на тези телефони, ако решиш да ми кажеш нещо — каквото и да било.
Арни сложи картичката във вътрешния си джоб. Полицаят още веднъж бавно заобиколи Кристин, като внимателно я огледа и повтори:
— Страхотна работа си свършил.
Сетне изгледа Арни право в очите и попита:
— Защо не подаде оплакване в полицията? Момчето тежко въздъхна:
— Защото смятах, че това е краят, че повече няма да се занимават с нея.
— Така и предполагах — каза Джънкинс. — Лека нощ, синко.
— Лека нощ.
Полицаят направи няколко крачки към изхода, после се върна.
— Помисли добре върху онова, което ти казах. Повярвай, че изглеждаш много зле. Имаш страхотно момиче. То много се безпокои за теб и ти съчувства за случилото се с колата. Баща ти също се тревожи, разбрах го дори по телефона. Помисли си и ми се обади, синко. Сигурен съм, че ще се почувстваш по- добре.
Арни усети как сърцето му се свива, неизказаните думи напираха на устните му. Кафявите очи на Джънкинс бяха толкова добри. Понечи да проговори — един Бог знае какво щеше да каже, но страхотна болка прониза гръбнака му и го накара да се вцепени. Подейства му като плесница на човек, изпаднал в истерия. Изведнъж се почувства по-спокоен, главата му се проясни.
— Лека нощ — повтори той. — Лека нощ, Руди.
Още миг полицаят не откъсна разтревожените си очи от лицето му, сетне си тръгна.
Арни почувства, че се разтреперва. Отначало се раздрусаха ръцете му, сетне тръпките обхванаха цялото му тяло. Пиинешком отвори врата на Кристин и се отпусна на предната седалка. Лъхна го успокояващата миризма на нова тапицерия. Завъртя ключа на акумулатора, индикаторите на таблото светнаха и той посегна към бутона на радиото.
В този момент погледът му попадна на кожения ключодържател с инициалите Р. Д. Л. и кошмарният му сън се завърна с ужасяваща сила: разложеният труп седи на неговото място. Празните очни кухини се взират през предното стъкло; мъртвешките пръсти стискат волана; оголеният череп се хили безсмислено, а Кристин прегазва Мучи Уелч под звуците на радиото, настроено на WDIL.
Внезапно му се зави свят, стомахът му се преобърна, почувства, че му се повдига. Измъкна се от колата и хукна към тоалетната, собствените му стъпки отекваха лудешки в ушите му. Със сетни сили се добра до тоалетната и повръща, докато стомахът му се изпразни. Пред очите му играеха черни точки, ушите му бучаха, мускулите на корема му спазмодично се свиваха.
Вдигна глава и видя бледото си, изплашено лице в олющеното огледало. Под очите му имаше тъмни сенки, мократа му от пот коса падаше на челото му. Помисли си: „Джънкинс беше прав — действително изглеждам зле.“
Но гнойните му пъпки бяха изчезнали.
Разсмя се лудешки. За нищо на света няма да се откаже от Кристин. Ще…
Отново му се повдигна, но този път нямаше какво да повърне, тялото му се разтърсваше от спазми.
Изведнъж почувства нужда да разговаря с Лий.
Влезе в канцеларията на Уил, където тишината се нарушаваше единствено от тиктакането на стенния часовник. Помнеше наизуст номера на семейство Кабът, но на два пъти го набра погрешно, защото ръцете му трепереха.
Лий вдигна слушалката, гласът й беше сънен.
— Арни?
— Трябваше да говоря с теб, Лий. Трябва да те видя.
