Внезапно някой изрече:
— Арнълд Кънингам?
Момчето подскочи и изгаси радиото, сетне се обърна. Нисък, елегантен човек надничаше през прозореца на Кристин. Очите му бяха тъмнокафяви, а лицето — зачервено, навярно от студа.
— Да?
— Казвам се Рудолф Джънкинс, детектив от щатската полиция — изрече мъжът и му подаде ръка през отворения прозорец.
За миг Арни се втренчи в нея и си помисли, че баща му се оказа прав. Сетне пусна най-чаровната си усмивка, стисна здраво ръката на полицая и възкликна:
— Не стреляйте! Ще хвърля оръжието си.
Джънкинс също се усмихна, но очите му продължаваха внимателно да разглеждат колата, което не се понрави на Арни. Изобщо не му се понрави.
— Брей! От местните полицаи разбрах, че бандитите направо са смазали таратайката ти, но изобщо не й личи.
Момчето сви рамене и излезе от колата. Обикновено в петък вечер в гаража нямаше много клиенти. Уил почти не се мяркаше. Днес също отсъстваше. В отсрещната клетка някакъв тип на име Габс поставяше нов шумозаглушител на раздрънкания си „Велиънт“, от дъното на гаража се разнасяше бръмченето на пневматичната отвертка — непознат поставяше вериги на колата си. С изключение на тях двамата, Арни и полицаят, бяха сами.
— Не беше толкова страшно, колкото изглеждаше — промълви Арни.
Подозираше, че този елегантен човечец е много умен. Машинално, сякаш за подкрепа сложи ръка върху покрива на Кристин и моментално се почувства по-добре. Уверен бе, че ще се справи с полицая, колкото и да бе хитър. Пък нямаше за какво да се притеснява.
— Повредите бяха минимални.
— Така ли? Разбрах, че са надупчили купето с остър инструмент — промълви Джънкинс и внимателно огледа Кристин. — Да пукна, ако виждам някаква следа. Навярно си истински гений, Арни. Май че трябва да те наема за постоянно, като знам как кара жена ми.
Усмихна се обезоръжаващо, но очите му продължаваха да проучват колата. От време на време се отклоняваха към лицето на Арни, сетне отново се съсредоточаваха върху Кристин. Момчето започна да се притеснява и заяви:
— Вярно, че съм добър, но все пак не съм Господ. Ако се вгледате внимателно, ще видите грундираните места. — Посочи една-две незабележими вдлъбнатини върху купето и продължи:
— За щастие в Ръгълс намерих оригинални части за плимут. Тази врата смених изцяло — сам виждате, че има разлика в цвета.
— Не — отвърна полицаят. — Може би се забелязва с микроскоп, но според мен цветът е напълно еднакъв.
Сви ръка в юмрук и почука по вратата. Арни се намръщи.
— Справил си се отлично — възкликна Джънкинс, заобиколи колата и мина пред нея. — Отлично, Арни. Моите поздравления.
— Благодаря — отвърна Арни и продължи да наблюдава полицая, който преструвайки се на възхитен, внимателно оглеждаше колата за подозрителни вдлъбнатини, олющена боя, може би за петно от кръв или кичур сплъстена коса. Явно търсеше доказателства, че Кристин е причината за смъртта на Мучи Уелч. Арни беше сигурен, че лайнарът прави точно това.
— С какво мога да ви помогна, детектив Джънкинс?
Ченгето се засмя.
— Не бъди толкова официален — не го понасям. Наричай ме Руди, съгласен ли си?
— Да — усмихнато отвърна момчето. — С какво мога да ти помогна, Руди?
— Знаеш ли, цялата история ми се струва малко странна. — Полицаят приклекна и заразглежда левия фар. Замислено го чукна с пръст, после привидно разсеяно прекара показалеца си по металната гривна. Ръбът на палтото му докосна просмукания с масло циментов под, после той се изправи. — Получаваме доклади за всякакви произшествия от подобен характер. Например за смазаната ти кола…
— Не беше смазана — прекъсна го Арни. Имаше чувството, че се движи по опънато въже и отново докосна Кристин, което го успокои. — Въпреки опитите им, не бяха успели да й направят кой знае какво.
— Добре де, признавам, че не съм запознат със съвременния жаргон — засмя се Джънкинс. — Но когато ми донесоха доклада, веднага попитах: „Къде са снимките?“. Помислих, че са ги забравили. Позвъних в либъртивилската полиция, но оттам ми отговориха, че снимки изобщо не са правени.
— Вярно — отговори Арни. — Хлапе на моята възраст има право само на застраховка „гражданска отговорност“. Ако бях осигурен срещу други щети, щях да направя куп снимки. Но си казах, че не са ми необходими. Във всеки случай нямаше да ги залепя в албума си.
— Прав си — промълви Джънкинс и бавно заооиколи колата, търсейки с поглед счупено стъкло, някоя драскотина, чувства за вина по лицето на момчето. — Знаеш ли още какво ми се видя странно? Дори не си съобщил в полицията за престъплението! — Тъмните му очи въпросително изгледаха Арни, сетне той се усмихна с престорено учудване и повтори:
— Дори не си се оплакал. Попитах кой все пак е съобщил и ми отговориха, че се е обадил бащата на момчето. — Полицаят поклати глава. — Не те разбирам, Арни. Скъсал си се от работа, докато реставрираш старата таратайка, която сега струва от две до три хиляди долара. Сетне се появяват някакви бандити, които я смазват.
— Нали ви казах, че…
Руди Джънкинс вдигна ръка и обезоръжаващо се усмихна. Странно, но за миг Арни имаше чувството, че ще каже: „Хайде да се помирим“, както правеше Денис, когато обстановката се нажежеше прекомерно.
— Сбърках — повреждат я.
— Точно така — отвърна Арни.
— Приятелката ти сподели, че един от извършителите се… изходил върху таблото. На твое място бих побеснял и положително щях да се оплача.
Внезапно усмивката му изчезна и той сериозно, дори строго изгледа момчето.
Арни спокойно отвърна на погледа му. Помълча и изрече:
— Лайната се измиват. Искате ли да ви кажа нещо, мистър… Руди?
— Слушам те, синко.
— Когато бях на година и половина, докопах вилица и надупчих старинното бюро, за което майка ми беше спестявала повече от пет години. Казваше, че е отделяла от джобните си пари. Предполагам, че съм го унищожил за нула време. Разбира се, не си го спомням, но мама твърди, че седнала на пода и се разплакала. — Арни се поусмихна. — Доскоро не можех да си я представя как плаче. Но сега мога. Как мислите, нима съм помъдрял?
Джънкинс запали цигара и попита:
— Може би съм прекалено тъп, но не ми е ясна поуката от тази история.
— Майка ми заяви, че би предпочела да ме повива до тригодишна възраст, стига да не бях съсипал бюрото й. Защото лайната се измиват. — Той се усмихна. — Пускаш водата и те изчезват.
— Както изчезна Мучи Уелч?
— Не знам нищо по този въпрос.
— Нима?
— Точно така.
— Честна скаутска? — попита Джънкинс. Въпреки шеговития тон очите му бяха напълно сериозни; взираха се в Арни и търсеха издайническо потрепване и смущение.
Човекът, който поставяше вериги на колата си, изпусна някакъв инструмент на цимента. Той издрънча и непознатият извика:
— Да те вземат дяволите, курво!
Джънкинс и Арни погледнаха към него. Полицаят почувства, че момчето се изтръгва от хипнотичния му поглед.
— Честна скаутска — отвърна Арни. — Слушайте, предполагам, че този разпит е задължителен, все пак
