Може би.
33. ДЖЪНКИНС
Джънкинс дойде в гаража на Дарнъл към девет часа вечерта. Арни току-що бе привършил с работата си по Кристин за деня. Беше поставил антена на мястото на унищожената от бандата на Репертън и в продължение на петнайсетина минути седеше зад волана и слушаше питсбъргската станция, която предаваше редовната петъчна програма „Вечер със златните хитове“.
Отначало възнамеряваше само да пусне радиото и да потърси някоя станция, за да се убеди, че е поставил правилно антената, но беше попаднал на WDIL. Седеше неподвижно, взираше се разсеяно през предното стъкло, докато Боби Фулър пееше „Борих се срещу закона“, последван от Френки Лаймън и Тийнейджърс с тяхната „Защо глупците се влюбват“. Сетне Еди Кокрън изпя „Хайде всички заедно“, а Бъди Холи — „Продължавай да бълнуваш“. Това предаване не се водеше от дискожокей, нямаше реклами. От време на време се обаждаше приятен женски глас и му съобщаваше онова, което вече знаеше — че слуша питсбъргската WDIL.
Арни замечтано седеше зад кормилото и леко отмерваше такта с пръсти. Антената беше наред. Да, беше свършил добра работа. Уил беше прав — имаше златни ръце. Кристин беше най-убедителното доказателство за това. Когато я видя пред бараката на Льобей, тя беше само куп старо желязо и той беше успял да я превърне в нова кола. След нападението на бандата на Бъди Кристин ставаше само за автомобилното гробище, но отново бе успял да я ремонтира. Беше…
Бълнувай… бълнувай и ми кажи… кажи ми… да не съм самотен…
Всъщност какво беше направил? Сменил бе антената. Спомняше си и това, че е изчукал смачканата ламарина. Но не беше поръчал предно стъкло (въпреки че то беше сменено), нито тапицерии за седалките (които също бяха нови). Беше погледнал само веднъж под капака, преди ужасено да го затръшне при вида на пораженията, нанесени върху мотора на Кристин.
А сега радиаторът беше цял, блокът на двигателя — чист и блестящ, буталата се движеха безпрепятствено, а моторът мъркаше като котарак.
Опита се да забрави кошмарните си сънища.
Сънувал бе Льобей, седнал зад волана на Кристин. Старецът носеше войнишка униформа, цялата плесенясала, сякаш току-що беше излязъл от гроба. Внезапно лицето му се промени, плътта му започна да се топи, под нея щръкнаха бели, блестящи коси. Очните кухини бяха празни и все пак в тях се гърчеше нещо. Сетне фаровете на Кристин се запалиха и осветиха някакъв човек, приковаха го като бръмбар върху картонче. Човекът му беше познат.
Дали не беше Мучи Уелч?
Може би. Но когато Кристин внезапно се стрелна напред, на Арни му се стори, че ужасеното лице на човека се разтича като восък и се променя още преди плимутът да го достигне: в един миг беше лицето на Репертън, сетне — на Сенди Галтън, после прие образа на дебелия Уил Дарнъл.
Който и да стоеше на улицата, рязко отскочи встрани, но Льобей подкара колата на заден ход, хванал лоста за скоростите с черните си, изгнили пръсти; на единият имаше венчална халка, увиснала върху прогнилата плът като примка, хвърлена върху клона на изсъхнало дърво. Сетне отново се стрелна напред, докато жертвата му се втурна към другата страна на улицата. Когато Кристин връхлетя върху непознатия, той се обърна и ужасено погледна назад — Арни видя лицето на майка си, на Денис Гилдър, на Лий, изплашено разтворила очи, докато тъмнорусата й коса се развява от студения вятър…
Най-сетне съгледа собственото си лице, сгърчените му устни се опитваха да произнесат: „Не! Не! Не!“
Гръмливият звук на ауспуха (със сигурност беше счупен от нещо) се заглушаваше от победоносния вик на Льобей, изтръгващ се от разложеното му гърло, през устните, разтегнати в мъртвешка гримаса, покрити с тънък слой зелена плесен. Старецът крещеше триумфално:
— На ти, лайнар такъв! Е, харесва ли ти?
Дочу се приглушено тупване, калникът на Кристин се блъсна в човешка плът, нечии очила изхвърчаха във въздуха. Сетне Арни се събуди в леглото си. Беше се свил на кълбо, целият трепереше и стискаше възглавницата си. Видя, че е два и четвърт през нощта и усети огромно облекчение, че все още е жив. Беше жив, Льобей бе мъртъв, а Кристин — в безопасност. Само тези три неща имаха значение.
„О, Арни, я признай как контузи гърба си?“ — злобничкият вътрешен глас задаваше въпрос, на който той се страхуваше да отговори.
Беше казал на всички, че се е контузил във Фили Плейнс, когато качвал някаква таратайка на камиона- платформа. Действително колата беше започнала да му се изплъзва и я беше бутнал с всички сили, но все пак това не бе причината за болките в гърба му.
В нощта, след като двамата с Лий откриха смазаната Кристин в паркинга на летището, клюмнала върху разрязаните си гуми… Същата нощ я закараха в гаража на Дарнъл и настрои радиото в канцеларията на станцията, която предаваше стари мелодии. Защо не, Уил вече му се доверяваше. Нали прекарваше контрабандните му цигари до щата Ню Йорк и оръжието чак до Бърлингтон? Веднъж дори занесе в Уилинг някакви увити в кафява хартия пакети. Предаде ги на младеж със стар „Дожд Челънджър“ и в замяна взе друг, малко по-голям пакет, също така дискретно опакован. Предполагаше, че му дават пари за пратката кокаин, но се страхуваше да научи истината.
По време на тези „командировки“ караше колата на Уил — „Империал“, модел ’66, черен като нощта. Автомобилът се движеше безшумно и багажникът му имаше двойно дъно. Дарнъл му бе казал, че няма да има проблеми, стига да не превишава позволената скорост. Най-важното бе, че сега имаше ключа за гаража и можеше да идва след като всички си бяха отишли. Както бе направил през онази нощ. Беше настроил радиото на WDIL и беше… беше…
Беше контузил гръбнака си.
Но какво бе правил?
От подсъзнанието му изплува отдавна чута фраза: „Имах проблем с гърбината…“
Действително ли искаше да научи? Не. Понякога колата го отвращаваше, струваше му се, че ще е по- добре да… да я закара на автомобилното гробище. Не че щеше да го направи, но от време на време (както снощи, например, когато се събуди, плувнал в пот от кошмарния си сън) чувстваше, че ако се отърве от Кристин, ще бъде… по-щастлив.
Внезапно радиото изпращя, сякаш изсъска котка.
— Не се безпокой — прошепна Арни. Бавно, с нагласа прокара длан по таблото. Да, понякога Кристин го плашеше. Навярно баща му бе прав донякъде — колата беше променила живота му. Но не можеше да я зареже — все едно да се самоубие.
Пращенето престана. „Марвълетс“ пееха „Моля, господин пощальон“.
