Внезапно дочу форсирането на двигателя и страховитото стържене на шасито по асфалта. Задъхан, погледна през рамо. В този момент Кристин мина по край него и Мучи видя… видя…
Зад волана не седеше никой.
Обзет от паника, той забрави ранения си крак и си плю на петите. Затича се към магистралата, но погледът му попадна на тясна алея между някакъв магазин и ателие за химическо чистене. Каза си, че е прекалено тясна за Кристин, само ако успее да се добере до нея…
Дребните монети лудешки дрънчаха в джобовете на панталоните и на войнишкото му яке. Спринтираше така, че коленете почти достигаха брадичката му. Подкованите му обувки трещахя по паважа, сянката му го преследваше.
Двигателят на Кристин изрева, затихна, сетне нададе вой. Гумите изскърцаха и Кристин се нахвърли върху Мучи Уелч, пресичайки магистралата под прав ъгъл. Момчето изкрещя, но викът му беше заглушен от неистовия вой на колелата, наподобяващ вопъл на обезумяла от гняв, жадна за мъст жена.
Сянката му вече не го преследваше, а тичаше пред него и се удължаваше. Мучи погледна във витрината на ателието и забеляза приближаването на колата, чиито фарове проблясваха като огромни жълти очи.
В последния момент той се опита да отскочи вляво, но Кристин направи същото, сякаш прочела последната му отчаяна мисъл. Набра скорост, безпогрешно връхлетя върху него и прекърши гръбнака му, тежките обувки изхвръкнаха от краката му. Запрати го в тухлената стена на магазина и той отново за малко не се вряза във витрината.
Ударът беше толкова силен, че тялото му отскочи обратно на улицата, като остави кърваво петно върху тухлите като върху попивателна. На другата сутрин ужасяващата снимка на окървавената стена щеше да се появи на първа страница на либъртивилския „Джърнъл Стандарт“.
Кристин потегли на заден ход, внезапно спря и леко поднесе, сетне с рев отново се втурна напред. Мучи лежеше на земята с пречупен гръбнак и напразно се мъчеше да стане — крайниците му отказваха да се подчинят, постепенно губеше съзнание.
Обля го ярка светлина.
— Не! — прошепна той и усети, че устата му е пълна със счупени зъби. — Н…
Колата се стрелна към него, прегази го, подхвърли го като парцалена кукла и отново даде на заден ход. Спря за миг като че размишляваше, моторът й форсираше и затихваше.
Сетне отново се нахвърли върху младежа. Блъсна го, качи се на тротоара, поднесе, даде на заден ход и пак го прегази.
Стрелна се с рев напред.
И назад.
И напред.
Фаровете й проблеснаха, от ауспуха й изригваше горещ синкав дим.
Безформената купчина на улицата вече не приличаше на човешко същество, а на раздърпана парцалена кукла.
За последен път Кристин потегли на заден ход, спря, направи завой, с пълна скорост прегази неподвижното тяло посред улицата и се понесе към магистралата. Ревът на форсиращия й двигател отекна в стените на околните сгради. След миг, един по един прозорците светнаха. Хората, които живееха над магазините си, занадничаха към улицата, за да разберат какъв е този шум и дали е станала някаква катастрофа.
Единият фар на Кристин беше счупен, другият, облян с кръвта на Мучи, светкаше и гаснеше на пресекулки. Решетката на радиатора бе хлътнала навътре и беше приела формата на тялото на нещастния младеж — също като страховита посмъртна маска. С увеличаване на скоростта, кръвта върху капака се плисна ветрилообразно. Ауспухът гърмеше — единият заглушител беше вън от строя.
Милометърът продължаваше да се върти обратно, сякаш незнайно как Кристин се връщаше обратно във времето, като оставяше след себе си не само злополучната си жертва, но всичко, което се бе случило.
Първо се промени ауспухът — гръмливият звук внезапно затихна, сетне напълно замря.
Вадичките кръв по капака започнаха да се стичат към предницата, противно физическите закони, все едно, че превъртаха някакъв филм назад.
Повреденият фар престана да примигва и засвети равномерно, след миг проблесна и другият, счупен при удара в тялото на Уелч, стъклото се съедини като по магия с тихо пропукване — все едно, че дете настъпваше тънък слой лед върху локва вода.
От предницата долетя приглушено прашене като че някой стискаше кутийка от бира. Хлътналата решетка на Кристин започна да се изправя. Дори механик с петдесет-годишен трудов стаж не би се справил по-добре.
Колата зави по „Хамптън Стрийт“ още преди първите обитатели на околните домове, събудени от писъка на гумите й, да се доближат до останките на Мучи. Достигнала предния ръб на капака, кръвта изчезна, както драскотините и вдлъбнатините по ламарината. Докато Кристин безшумно се приближаваше към гаража на Дарнъл, се дочу приглушено пращене — изглади се последната вдлъбнатина на предния капак, с който колата бе блъснала Мучи.
Кристин изглеждаше като нова.
Сиря пред голямата врата в средата на тъмната, притихнала сграда. Върху левия й сенник беше прикрепена пластмасова кутийка — уредът за дистанционно управление, подарен от Уил Дарнъл на Арни, когато последният започна да му докарва пратките с контрабандни цигари и напитки. Може би това бе „златния ключ за кенефа“, както обичаше да се изразява шишкото.
В тишината се разнесе тихо бръмчене и вратата на гаража се повдигна с дрънчене. Автоматично се запалиха няколко слаби крушки.
Копчето за фаровете само се превъртя и те изгаснаха. Кристин безшумно се плъзна по изцапания с масло циментов под на гаража и се отправи към клетката си. След трийсет секунди външната врата автоматично се спусна надолу. Осветлението се изключи и гаражът отново потъна в мрак.
Изведнъж ключът за запалването се превъртя наляво. Моторът изгасна. Коженият ключодържател с инициали Р. Д. Л. се полюшна и спря.
Кристин се притаи в клетката си и в мрака се чуваше само тихото цъкане на изстиващия двигател.
31. НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН
На следващия ден Арни Кънингам не отиде на училище под предлог, че навярно е хванал грип. Но вечерта каза на родителите си, че се чувства по-добре и че ще отиде в гаража, за да поработи върху Кристин.
Реджина запротестира — въпреки че не му го каза, според нея той приличаше на възкръснал мъртвец. Кожата му се бе изчистила напълно, но в замяна на това беше прекалено блед и под очите му имаше тъмни сенки, сякаш го измъчваше безсъние. Освен това продължаваше да накуцва. Реджина тревожно се питаше дали синът й е станал наркоман. Може би се е контузил по-сериозно, отколкото признава и се тъпче с хапчета, за да продължи работата си по проклетата кола. Сетне отхвърли нелепата мисъл. Въпреки че бе обсебен от Кристин, Арни все пак не беше глупак.
— Добре съм, мамо — промълви той.
