— Изобщо не изглеждаш добре. Дори не си докоснал вечерята си.
— По-късно ще хапна нещо.
— Боли ли те гърбът? Нали не се пресилваш в гаража?
— Не — излъга той. Всъщност болките ужасно го измъчваха. Не се бе чувствал толкова зле от деня, когато се контузи във Фили Плейнс („О, нима се случи тогава? — прошепна разумът му. — Сигурен ли си?“). Опитал се бе да махне медицинския колан, но болката беше убийствена. Само след няколко минути го бе нахлузил отново и го беше стегнал по-плътно от преди. Сега се чувстваше малко по-добре и знаеше причината — отиваше при Кристин. Разтревожена, майка му безмълвно се втренчи в него. За пръв път в живота си не знаеше как да постъпи: Арни вече не й се подчиняваше. Осъзнаването на неприятната мисъл будеше в нея безкрайно отчаяние, което понякога я завладяваше и я изпълваше с вледеняващ ужас. Тя изпадаше в дълбока депресия и оплакваше изгубените си илюзии. За какво се бе борила досега? За да се влюби синът й едновременно в някаква скапана кола и в момиче? За да разбере, колко я мрази той, когато погледне в сивите му очи? Сигурна бе, че момичето не е криво за промяната в Арни — за всичко беше виновна колата. Сънят й се наруши и за пръв път от спонтанния й аборт преди двайсет години реши да се обърне към доктор Маския. Може би ще й предпише таблетки против стреса, депресията и постоянното безсъние. Докато бодърстваше през дългите нощи, тя размишляваше за Арни и за грешките, които вече не можеше да поправи. Учудваше се как с напредването на годините човек губи власт и става безсилен. Понякога й се струваше, че старостта наднича от огледалото на тоалетката й като ръка на труп, щръкнала от разровен гроб.
— Ще се прибереш ли по-рано? — попита тя, с пълното съзнание, че прави последни усилия да възвърне изгубените си позиции. Негодуваше, но вече не можеше да промени нищо.
— Да, непременно — отвърна момчето, но думите му прозвучаха неубедително.
— Арни, предпочитам да си останеш вкъщи. Действително не изглеждаш добре.
— Ще се оправя — отвърна той. — И то бързо. Уил ме помоли утре да закарам някакви авточасти до Джеймсбърг.
— Няма да пътуваш, ако си болен — прекъсна го майка му. — До Джеймсбърг са почти двеста километра.
— Не се безпокой.
Арни я целуна по бузата и тя си каза, че безразличното докосване на устните му напомня целувките, които си разменят случайно срещнали се познати.
Когато синът й отвори кухненската врата и понечи да излезе, Реджина попита:
— Познаваш ли момчето, което снощи е било прегазено край магистралата?
Арни се обърна, лицето му беше непроницаемо.
— Какво?
— Във вестника пише, че момчето се прибирало от Питсбърг…
— О, да… онзи, когото блъснала кола и избягала…
— Точно така.
— Първата година в гимназията сливаха класовете ни по някои предмети — каза Арни. — Всъщност не го познавам добре, мамо.
— Радвам се. Реджина кимна доволно.
— Във вестника пише още, че в кръвта му намерили следи от наркотици. Нали никога не си се съблазнявал от тях, Арни?
При вида на бледото й, напрегнато лице момчето се усмихна и промълви:
— Не, мамо.
— Обещай ми, ако болките ти станат нетърпими да се обърнеш към доктор Маския и да не купуваш каквото й да било от разни долнопробни търговци на наркотици.
— Да — покорно отговори той и излезе.
След първия сняг в края на ноември валя още няколко пъти, след което внезапното затопляне стопи снежната покривка, но не напълно. Тя само се отдръпна под сенките на живия плет, под голите дървета и под навеса на гаража. Въпреки снега, или може би заради него, поляната пред къщата изглеждаше странно зелена. Когато излезе навън, Арни видя как баща му събира с гребло мокрите листа.
Махна му с ръка и понечи безмълвно да го отмине, но Майкъл го повика. Момчето с нежелание се подчини. Не искаше да изпусне автобуса.
Баща му също изглеждаше състарен покрай бурите, разразили се по повод на Кристин, въпреки че безсъмнено имаше и други причини. В края на лятото беше подал молба за декан на историческия факултет в Хорликс, но получи недвусмислен отказ. А по време на редовния годишен медицински преглед през октомври лекарят беше констатирал начална фаза на флебит — заболяване, което за малко щеше да причини смъртта на Никсън, типична старческа болест. Докато късната есен постепенно премина в студена зима, характерна за западна Пенсилвания, Майкъл Кънингам изглеждаше по-мрачен от всякога. Арни забързано изрече:
— Здрасти, татко. Извинявай, но трябва да побързам, ако искам да хвана…
Майкъл откъсна поглед от купчинката заскрежени кафеникави листа, които беше успял да събере. Залязващото слънце освети лицето му и за миг то изглеждаше обляно в кръв. Изплашен, Арни неволно отстъпи назад. Баща му изглеждаше измъчен и изтощен.
— Арнолд, къде беше снощи? — попита Майкъл.
— Какво…? — Момчето зяпна, сетне бавно затвори устата си. — Тук си бях. Нали знаеш, че бях тук, татко?
— През цялата нощ?
— Разбира се. Легнах си в десет, бях направо смазан. Защо питаш?
— Днес ми се обадиха от полицията. Във връзка с момчето, прегазено снощи близо до магистралата.
— Да, Мучи Уелч — спокойно промълви Арни и невъзмутимо изгледа баща си с хлътналите си очи, под които имаше тъмни сенки. Ако преди малко бе стреснат от вида на баща си, Майкъл бе не по-малко шокиран от лицето на сина си — на слабата светлина очните му кухини изглеждаха празни, като на череп.
— Да, фамилията беше Уелч.
— Предполагам, че пак ще позвънят. Сигурно мама знае, че може би той е бил един от бандитите, които съсипаха Кристин?
— Във всеки случай аз не съм й го съобщавал.
— Аз също. Дано не го разбере.
— Рано или късно ще го научи — промълви Майкъл. — Абсолютно съм сигурен. Може би не си го забелязал, но майка ти е безкрайно интелигентна жена. Както и да е, няма да го чуе от мен.
Арни кимна и невесело се усмихна.
— „Къде беше снощи“? Доверието ти е трогателно, татко.
Майкъл се изчерви, но не сведе очи.
— Навярно ако не се беше така отчуждил през последните няколко месеца, щеше да разбереш защо ти задавам този въпрос.
— По дяволите! Какво искаш да кажеш?
— Много добре знаеш! Няма смисъл да започваме отначало. Непрекъснато повтаряме едно и също. Животът ти се проваля, а ти се правиш, че не разбираш какво ти говоря!
Арни презрително се изсмя и усетил омразата му Майкъл като че още повече се прегърби.
— Мама се интересуваше дали вземам наркотици. Може би и ти искаш да провериш? — Арни се престори, че вдига ръкава на канадката си. — Искаш ли да видиш дали има следи от спринцовка?
— Не е необходимо — прекъсна го баща му. — Достатъчно ми е онова, което знам. За тебе проклетата кола е повече от наркотик.
Арни понечи да си тръгне, но баща му го хвана за рамото.
— Пусни ме веднага!
Майкъл свали ръката си от рамото му и тихо продума:
— Разбери едно — сигурен съм, че не си убил никого, както съм сигурен, че не можеш да ходиш по вода. Но полицаите ще те разпитват. Не искам да се изненадвам от внезапната им поява, защото изненадата ти
