може да се изтълкува като чувство за вина.
— Но защо се вдига толкова много шум само защото някой пян шофьор е прегазил онзи лайнар Уелч?
— Работата не е толкова проста — отвърна Майкъл. — Успях да науча само това от онзи Джънкинс, който ми телефонира. Човекът, убил Уелч, върнал на заден ход, преминал през тялото му, сетне отново…
— Престани! — извика Арни. Изглеждаше болен и изплашен. Майкъл се почувства както Денис в Деня на благодарността. Помисли си, че когато Арни е уморен и нещастен, отново се превръща в момчето, което познаваха — става по-достъпен.
— Било извършено… с невероятна жестокост — продължи Майкъл. — Така ми каза Джънкинс. Разбираш ли, изобщо не приличало на нещастен случай, а на убийство.
— Убийство? — объркано произнесе момчето. — Не, никога не съм…
— Какво? — стреснато възкликна Майкъл и го сграбчи за канадката. — Какво каза?
Арни го погледна — лицето му отново бе станало невъзмутимо.
— Никога не съм предполагал, че е убийство — ето какво исках да кажа.
Майкъл продължи:
— Просто исках да знаеш. Полицаите ще търсят най-незначителния мотив за убийство. Знаят какво се случи с колата ти и за участието на Уелч, или поне за подозренията ти, че той е бил сред бандитите. Ето защо предполагам, че Джънкинс ще поиска да разговаря с теб.
— Нямам какво да крия.
— Разбира се. Е, побързай — ще изпуснеш автобуса.
— Прав си, трябва да тръгвам — каза Арни, но остана неподвижен още миг, загледан в баща си.
Кой знае защо, Майкъл си спомни деветия му рожден ден. Двамата с Арни бяха отишли в зоологическата градина във Фили Плейнс. Обядваха на една поляна и завършиха деня на миниатюрното игрище в залата на „Бейсин Драйв“, която беше изгоряла през хиляда деветстотин седемдесет и пета. Реджина не беше с тях, защото беше болна от бронхит. Баща и син се забавляваха отлично. За Майкъл това бе най-хубавия рожден ден на сина му — символ на безгрижното детство на всички американчета. Не бяха правили нищо особено, но завинаги щяха да запомнят този ден — Майкъл и синът му, когото бе обичал и продължаваше да обича.
Навлажни с език устните си и прошепна:
— Арни, защо не я продадеш? Продай я веднага, щом завършиш ремонта. Сигурен съм, че ще й вземеш добри пари — две, дори три хиляди.
Стори му се, че по лицето на момчето отново пробягна страх, но не беше съвсем сигурен. Слънцето бе залязло и на хоризонта се очертаваше само оранжева ивица, в дворчето вече бе тъмно. След миг странното изражение (ако изобщо го бе имало) изчезна.
— Не мога да го направя, татко — бавно изрече Арни, като че обясняваше на дете. — Вложил съм много в нея. Прекалено много.
Обърна се и прекоси двора. Когато излезе на улицата, сенките го погълнаха — известно време се чуваха стъпките му по тротоара, после и те затихнаха.
Вложил си прекалено много в нея. Нима? И какво точно си вложил в нея?
Майкъл погледна купчинката листа в краката си, сетне обгърна с поглед двора. В падащия мрак снегът проблясваше под живия плет и под навеса на гаража и сякаш очакваше подкрепление.
32. РЕДЖИНА И МАЙКЪЛ
Реджина заяви, че е капнала. Напоследък като че се изморяваше прекалено бързо, затова си легнаха с Майкъл към девет, много преди Арни да се прибере. Любиха се по задължение и половият акт не им достави удоволствие. Напоследък се любеха много често, но винаги със същия резултат и Майкъл имаше неприятното усещане, че съпругата му използва секса, вместо приспивателно. Когато накрая се отпуснаха в двойното си легло, Майкъл небрежно попита:
— Как спа снощи?
— Отлично — излъга съпругата му. Мислено Майкъл се усмихна.
— Станах около единайсет. Арни спеше много неспокойно — продължи той, за да не издаде страха си, който постепенно го обземаше. Сигурен бе, че тази вечер забеляза нещо странно в изражението на Арни, но проклетите сенки му попречиха да го разгледа. Тревогата проблясваше в съзнанието му като натрапчива реклама. Нима синът му изглеждаше виновен и уплашен, или просто му се бе привидяло в здрача? Мисълта за това едва ли щеше да го остави да заспи.
— Събудих се към един — отвърна Реджина и побърза да добави: — Отидох до тоалетната, но пътьом надникнах в стаята на Арни. — Тя тъжно се изсмя. — Човек трудно забравя навиците си, нали?
— Права си. Съпругата му продължи:
— Той вече спеше. Чудя се как да го накарам да носи пижама през зимата.
— Пак ли беше по долни гащи?
— Да.
Майкъл се отпусна в леглото. Изпитваше огромно облекчение и същевременно малко се срамуваше от себе си. Но все пак искаше да е… сигурен. Лесно бе да каже на момчето: „Сигурен съм, че не си убил никого, както съм сигурен, че не можеш да ходиш но водата“. Но разумът, подобен на перверзна маймунка е способен да си представи какви ли не отвратителни картини и да изпита извратено удоволствие от това. Скръстил ръце зад главата си, загледан в тавана, Майкъл си помисли: „Може би е проклятие, на което са обречени всички хора. Във въображението ти жена ти се чука с най-добрия ти приятел, същият онзи приятел крои заговори срещу теб, синът ти може би убива човек с колата си…“
Каза си, че трябва да се засрами и да се опита да укроти развинтеното си въображение.
Арни си е бил вкъщи в един през нощта. Невъзможно бе Реджина да греши, защото върху бюрото им стоеше радиочасовник, показващ часа с големи, сини цифри. Синът му си е бил у дома в един часа, а онзи Уелч бил прегазен двайсет и пет минути по-късно и то на четири километра оттук. Невъзможно бе Арни да се облече и да излезе, без Реджина, която положително е била будна, да го чуе, да отиде до гаража на Дарнъл, да вземе Кристин и да се появи на магистралата, където бил прегазен Мучи Уелч. Беше физически невъзможно.
Всъщност поначало не го беше вярвал.
Злобната маймунка в главата му като че се успокои. Майкъл се преобърна на дясната си страна и заспа. Сънува, че заедно с двегодишния си син играят миниголф, върху безкрайни поляни, застлани с изкуствена зелена настилка, а наоколо им въртят крила безброй вятърни мелници…, че двамата са сами, сами на този свят, тъй като съпругата му е починала при раждане на детето. Хората говореха, че Майкъл е неутешим, но когато баща и син се прираха вкъщи, никой не ги притесняваше: вечеряха спагети направо от тенджерата като мърлячи ергени, а след като раздигнеха масата, застилаха я със стари вестници и сглобяваха модели на коли с безобидни пластмасови двигатели.
В съня си Майкъл Кънингам се усмихна. Редом с него, в другото легло, Реджина тревожно се взираше в мрака. Чакаше да чуе затръшването на външната врата, което означаваше, че синът й се е прибрал здрав и читав.
Когато чуе отварянето и затварянето на вратата, стъпките му по стълбата, чак тогава ще заспи.
