Денис позвъни на сестрата и използва целия си чар, за да я накара да свали крака му. Искаше да сравни двата подписа. Гипсът на десния му крак бе донякъде отрязан и след десетина дни щяха да го свалят напълно. Подписът на Арни не се беше изтрил — това бе измислица на Денис, но за малко щеше да изчезне при отрязването на гипса.
Първият път приятелят му не бе написал посвещение, само името си. С известно усилие (придружено от ужасяваща болка) Денис и сестрата доближиха краката му един до друг, за да разгледат подписите. Когато се обърна към нея, гласът му беше прегракнал.
— Как мислите, еднакви ли са двата подписа?
— Не — отвърна тя. — Бях чувала за фалшиви подписи върху чекове, но никога върху гипс. Какво е това? Някакъв майтап?
— Да — отговори момчето и усети как ледена ръка сграбчи сърцето му. Сравни подписите и цялото му тяло се вледени, косъмчетата на тила му настръхнаха.
Бяха коренно различни.
През нощта задуха студен вятър — отначало поривисто, сетне — равномерно. Ясната луна се взираше от тъмното небе. Леденият вихър изтръгна от клоните на дърветата последните пожълтели и изсъхнали листа и ги запрати в канавките и водосточните тръби. Шумът им наподобяваше тракане на кости.
Зимата беше дошла в Либъртивил.
30. МУЧИ УЕЛЧ
Последният ден на ноември се падна в четвъртък след Деня на благодарността. Същата вечер Джексън Браун пя пред препълнената с публика зала „Сивак Хол“ в Питсбърг. Както винаги, Мучи Уелч не пропусна това събитие. Замина за Питсбърг заедно с Ричи Трелони и с Ники Бълингам, но бързо ги загуби в тълпата, пред залата. Побърза да се заеме с обичайната си просия — дали защото хората бяха предварително разчувствани от предстоящия концерт, или просто им беше станал симпатичен с постоянното си присъствие (романтичният Мучи предпочиташе да вярва във второто), но тази вечер урожаят му беше добър — събра трийсет долара в дребни монети. Те издуваха джобовете му и докато вървеше, Мучи дрънчеше като детска касичка. Щастието му се усмихна и по-късно, защото веднага се намери някой да го вземе на автостоп — цял поток коли напускаше паркинга пред залата. Концертът свърши в единайсет и половина, а малко след един и петнайсет той вече беше в Либъртивил. На последната отсечка от пътешествието му го взе някакъв младеж, който пътуваше за Престънвил по шосе 63. Непознатият го свали на една от изходните рампи на магистралата „Кенеди“. Мучи реши да повърви пеша до бензиностанцията на Вандербергови и да се обади на Бъди. Репертън имаше кола, следователно щеше да си осигури транспорт до града. Навярно трябваше да изчака свършването на смяната на Бъди, което означаваше, че ще се прибере вкъщи едва на разсъмване, но все пак бе за предпочитане пред разходката в студената ноемврийска нощ. Освен това Репертън може да има някоя бутилка вино…
Вдъхновен от перспективата за алкохол, Мучи се затътри към бензиностанцията. Студът щипеше лицето му, а леденият вятър го пронизваше. Подкованите му обувки тропаха по безлюдния тротоар, сянката му се удължаваше и смаляваше под злокобната жълтеникава светлина на уличните лампи. До бензиностанцията оставаше малко повече от километър, когато съзря паркираната недалеч от него кола. Двойният й ауспух бълваше дим, който се кълбеше нагоре, за миг застиваше сред студения въздух, сетне бавно се разсейваше. На уличното осветление блестящата й никелирана решетка сякаш му се хилеше като изкривената уста на някой идиот. Мучи позна колата — беше плимут, боядисан в два цвята, които в полумрака изглеждаха като слонова кост и засъхнала кръв. Това бе Кристин.
Младежът се вцепени и я загледа с тъпо учудване, но все още не разбираше какво става и не изпитваше страх. Каза си, че не може да е Кристин — заедно с другите приятелчета бяха пробили радиатора й поне на десетина места и бяха изляли пълна бутилка вино в карбуратора. Накрая Бъди измъкна от колата си чувалче захар и го изсипа в резервоара на плимута, използвайки дланите на Мучи вместо фуния. И това бе само началото…
Бъди бе проявил невероятно въображение при унищожаването на колата на пицоликия. Когато свършиха, Мучи изпита удовлетворение и същевременно се изплаши. Едно бе сигурно — този автомобил нямаше да се движи поне половин година, а още по-вероятно щяха да го закарат направо на гробището. Следователно, това не бе Кристин — невъзможно бе да е тя. Навярно е друг плимут модел ’58.
Напразно за самозалъгваше. Знаеше, че е Кристин.
Той нерешително спря на безлюдния тротоар, премръзналите му уши стърчаха изпод дългата му коса, дъхът му се кълбеше в мразовития въздух.
Колата беше се обърнала с предницата към него, моторът й тихо боботеше. Невъзможно бе да се вид кой седи зад волана (ако изобщо там имаше някой). Автомобилът беше паркиран точно под уличната лампа и оранжевият й глобус се отразяваше в блестящото предно стъкло, като херметически фенер от диня, потопен в дълбочината на тъмен кладенец.
Мучи за пръв път усети страх. Навлажни с език пресъхналите си устни и се огледа. Вляво се намираше магистралата, подобна на пресъхнало речно корито — в среднощния час шестте й платна бяха празни. Вдясно имаше магазин за фотоматериали, на чиято витрина се виждаше оранжево-червената реклама на „Кодак“. Мучи отново погледна към колата. Тя стоеше на същото място и двигателят й работеше на празни обороти.
Младежът понечи да извика, но гърлото му беше пресъхнало. При втория опит успя прегракнало да изрече:
— Хей, Кънингам!
Автомобилът не помръдна, сякаш се бе замислил. Димът продължаваше да излиза на кълба от ауспуха му, двигателят бръмчеше равномерно.
— Ти ли си, Кънингам?
Мучи предпазливо пристъпи напред. Подкованите му обувки се подхлъзнаха по тротоара, сърцето му биеше до пръсване. Отново се огледа с надеждата, че ще забележи някоя минаваща кола — невъзможно бе никой да не се движи по магистралата въпреки късния час. Но шестте платна бяха празни, само уличните лампи хвърляха оранжеви отблясъци върху безлюдния тротоар.
Мучи смутено се изкашля.
— Не ми се сърдиш, нали?
Изведнъж фаровете на Кристин се запалиха и го обляха с ярка светлина. Колата се стрелна към него, гумите изсвириха и оставиха черни следи по асфалта. Нахвърли се върху младежа с такава сила, че задницата й приклекна, също като на куче, което се готви за скок — куче, или вълчица.
Кристин се качи с външните колела на тротоара и стремглаво се понесе към Мучи. Шасито й стържеше по асфалта и от него хвърчаха искри.
Момчето изкрещя и се опита да отскочи встрани. Колата леко удари с калника си левия му глезен и откъсна парче месо. По крака му потече нещо топло и напълни обувката му. Колкото и да е абсурдно, но топлината на собствената му кръв го накара да осъзнае колко студена е нощта.
Отхвърча към магазина за фотоматериали и за малко не счупи витрината. На косъм оставаше да влети през стъклото и да се озове сред куп разпилени фотоапарати.
