— Нищо, пък и яз не я разпитвах. — Той му протегна ръка. — Твоя си работа, Арни. Хайде да се помирим.
— Добре. — Арни тихо се изсмя, после прокара ръка по лицето си. — Майната му! Все още не мога да го преживея и едва ли някога ще се примиря. Представи си — влизам в паркинга с Лий под ръка и се чувствам на седмото небе и изведнъж виждам…
— Не се ли страхуваш, че отново ще го направят?
Лицето на Арни се скова.
— Не ще имат възможност.
Сивите му очи бяха ледени и Денис си помисли, че не би могъл да бъде на мястото на Бъди Репертън.
— Защо?
— Защото ще я паркирам пред нас — отвърна Арни и на лицето му отново цъфна широката, жизнерадостна и фалшива усмивка. — Ти какво си помисли?
— Нищо — промълви Денис. Ледените очи на Арни продължаваха да се взират в него. Стори му се, че върви по тънък лед, който се пропуква под краката му. А отдолу има черна, студена вода… — Защо си толкова сигурен, че този път Бъди ще остави Кристин на мира?
— Надявам се да реши, че сме квит — рече Арни. — Ние станахме причина да го изключат от училището…
— Глупости! — разгорещено го прекъсна Денис. — Вината беше изцяло негова. Заплашваше те с нож — какъв ти нож — беше истински кинжал!
— Навярно той е на друго мнение — каза Арни, протегна ръка и се засмя. — Стига сме се карали.
— Добре.
— Изключиха го заради нас. Или по-точно — заради мен, а той и приятелчетата се опитаха да унищожат Кристин. Значи сме квит и това е краят на цялата история.
— Съмнявам се, че той мисли като теб.
— Няма друг избор. Ченгетата разпитвали него, Мучи Уелч и Ричи Трелони и здравата ги подплашили. Навряно са принудили Сенди Галтън да си признае. — Арни презрително сви устни. — Гаден сополанко.
Злобното възклицание бе така нетипично за Арни, за стария Арни, че инстинктивно Денис седна в леглото, потръпна от болката в гръбнака си и отново се отпусна върху възглавниците.
— Господи, говориш така, сякаш не ти се иска да си е признавал!
— Не ми пука какво прави той, или другите лайнари — заяви Арни, сетне равнодушно добави: — Вече няма значение.
— Арни, добре ли си? — разтревожено попита Денис. За миг по лицето на приятеля му пробягна безкрайна тъга, дори нещо повече от тъга. Изглеждаше разтревожено и измъчено. По-късно Денис си каза (много по-лесно е да забележиш някои подробности след време, когато е прекалено късно), че е лице на човек толкова объркан и изморен от борбата, че вече не знае какво прави.
После, подобно на подозрителния му поглед, странното му изражение изчезна, и той промълви:
— Нищо ми няма. Но не си въобразявай, че само твоят гръбнак е зле. Спомняш ли си как пострадах на Фили Плейнс?
Денис кимна.
— Я погледни.
Той се изправи и измъкна ризата от панталоните си.
Очите му проблеснаха. В тъмните им дълбочини се появи и заподскача зловещо пламъче.
Сетне повдигна ризата си. Медицинският колан отдолу не беше старомоден и мръсен, като на Льобей, но предназначението бе едно и също.
— Отново се контузих докато карах Кристин в гаража на Уил — заяви той. — Толкова бях разтревожен, че дори не знам как е станало. Предполагам, че съм се пресилил, докато съм качвал Кристин на влекача, но не съм сигурен. Отначало не ме болеше толкова много, но сега се влоши. Доктор Маския ми предписа… Денис, какво ти е?
С огромно усилие на волята Денис се въздържа да не изкрещи и се постара лицето му да изрази учтиво любопитство, но зловещото пламъче в очите на приятеля му продължаваше да подскача и да танцува.
— Ще ти мине.
— Надявам се — рече Арни и напъха ризата в панталоните си. — Просто не трябва да вдигам тежко.
Усмихна се и продължи:
— Ако въведат задължителна военна служба, ще отърва казармата.
Денис се страхуваше да направи жест, с което да покаже изненадата си, но се престраши и скри ръцете си под завивката. Целият беше настръхнал при вида на медицинския колан, досущ като този на Льобей.
Страхуваше се да погледне Арни в очите, които приличаха на тъмна вода под тънък слой лед. Злобното пламъче подскача в дълбините им, подобно на разлагащо се тяло на удавник.
Изведнъж Арни се разбърза.
— Слушай, трябва да тръгвам. Сигурно не си въобразяваш, че цяла нощ ще вися в тази скапана болница.
— Ти си най-търсеният човек на света — шеговито каза Денис. — Благодаря ти от сърце. Накара ме да се почувствам по-добре през този мрачен ден.
Изведнъж му се стори, че Арни ще се разплаче. Зловещото пламъче в очите му беше изчезнало и пред него стоеше старият Арни, неговият приятел. После той се усмихна и рече.
— Запомни едно, Денис: не липсваш на никого. Никой не се е разплакал заради теб.
— Що не ме хванеш за оная работа? — тържествено запита Денис.
Арни му показа пръст, след което се приготви да си отива Взе кафявата пазарска чанта, вече значително олекнала, и прибра в нея свещниците и бирените бутилки. Подчинявайки се на внезапното си хрумване Денис посочи гипсирания си крак.
— Хайде, драсни тук един подпис.
— Нали вече се подписах?
— Да, ама се е изтрило. Ще се подпишеш ли отново?
Приятелят му сви рамене.
— Имаш ли писалка?
Денис измъкна химикалката от чекмеджето на нощното шкафче и му я подаде. Усмихнат, Арни се наведе над гипсирания крак, вдигнат под ъгъл над леглото, намери празно място сред различните имена и надписи, и надраска:
На Денис Гилдър, най-големия фукльо на света
След това почука по гипса и върна писалката на приятеля си.
— Е, доволен ли си?
— Много ти благодаря. Бъди винаги толкова добър, Арни.
— Разбира се. И още веднъж честит празник.
— Също и на теб.
Арни си отиде. По-късно дойдоха родителите на Денис: очевидно изтощена от веселбата през деня, Ели се беше прибрала направо вкъщи. Докато вървяха към дома на мисис и мистър Гилдър разговаряха и майката отбеляза, че Денис изглеждал някак си странно.
— Обззела го е мирова скръб — отвърна съпругът й. — Ужасно е да си в болница по време на празниците.
Денис прекара остатъка от вечерта в сравняване на двата подписа. Арни действително се бе разписал и преди, но тогава и двата крака бяха гипсирани отгоре до долу. Арни бе надраскал името си върху десния крак, който беше вдигнат във въздуха над леглото. Тази вечер се бе подписал върху левия.
