филм по телевизията. Но Арни, честна дума, не трябваше да…
— О, по дяволите! Я не дрънкай глупости! Не съм идвал от три седмици. Добре, че спеше когато влязох, иначе щеше да ме застреляш. — Посочи сандвичите и продължи:
— Струва ми се, че си падаш точно по такива — бяло месо и майонеза върху „чудо-хляб“.
Денис се изкикоти, после се закиска, накрая избухна в смях. По всичко личеше, че това му причини болка, но не можеше да спре. Когато бяха деца, „чудо-хляб“ беше една от големите тайни, които споделяше с Арни. За майките им изборът на хляб беше сериозен въпрос. Реджина купуваше диетични франзели, от време на време — ръжен хляб. Майката на Денис предпочиташе сладките черни хлебчета. Но момчетата тайно бяха луди по „чудо-хляб“. Често, вместо сладкиши, те си купуваха от него, плюс бурканче горчица с оцет. Свираха се в гаража на семейство Кънингам (или в къщичката на дървото в двора на Денис, която, за огромно тяхно съжаление преди девет години беше разрушена по време на буря), нагъваха сандвичи с горчица и четяха книжка с комикси, докато свършеха целия хляб.
Арни също се разсмя и Денис си помисли, че това е най-хубавият му миг от Деня на благодарността.
Другият пациент от стаята на Денис беше изписан и приятелите бяха сами. Арни затвори вратата и измъкна от плика опаковка от шест бири.
— Чудесата нямат край! — възкликна Денис и отново се засмя.
— Да, и никога няма да престанат — заяви приятелят му, сетне вдигна бутилката.
— Prosit!
— Да си жив и здрав — отвърна Денис. Двамата жадно отпиха от бутилките.
След като изядоха гигантските сандвичи, Арни извади от бездънната си чанта две пластмасови кутии и ги отвори. Вътре имаше по едно парче домашен ябълков сладкиш.
— Не, не мога — изстена Денис. — Ще се пръсна.
— Яж! — заповяда приятелят му.
— Наистина не мога — рече Денис и посегна към кутията. Изяде сладкиша на четири хапки и доволно се оригна. Пресуши остатъка от втората бутилка бира, отново се оригна и обясни:
— В Португалия оригването е комплимент за готвача.
Главата му беше приятно замаяна от бирата.
— Сигурно — усмихнато отвърна Арни. Изправи се, запали лампата и духна свещите. Студеният ноемврийски дъжд равномерно барабанеше по прозорците и напомняше за приближаването на зимата. Денис си помисли, че с изгасването на свещите е изчезнала празничната атмосфера.
— Да не ми се мяркаш пред очите утре — каза той. — Навярно ще седя в клозета цял час, а от това изпитвам страшни болки в гръбнака.
— Спомняш ли си как веднъж Илейн се беше издула и непрекъснато пускаше газове? — попита Арни и двамата се засмяха. — Скъсахме я от подигравка, докато накрая майка ти побесня.
— Не миришеха, но бяха звучни — усмихнато му напомни Денис.
— Като пистолетни изстрели — съгласи се Арни и отново се засмяха, но някак си тъжно — ако изобщо има тъжен смях. Мисълта, че оттогава бяха изминали цели седем години им се струваше по-скоро тревожна, отколкото забавна. Напомняше им колко кратък е животът.
Потънали в мисли, двамата замълчаха. Най-сетне Денис се обади:
— Лий дойде вчера и ми разказа какво се е случило с Кристин. Много съжалявам. Проклети негодяи!
Приятелят му вдигна поглед и меланхоличното му изражение се замени от радостна усмивка. Денис не можа да повярва на очите си. Арни заяви:
— Да, беше истинска гадост, но и аз не се държах нормално.
— Случва се с всекиго — успокои го Денис.
И изведнъж установи, че започва да го дебне. Ненавиждаше се, но не можеше да постъпи другояче. Само допреди миг изглеждаше, че нищо не се е променило помежду им — приятелството им сякаш изпълваше и стопляше болничната стая, но сега бе изчезнало като полъх на вятъра. Сега двамата просто „танцуваха“. Арни се усмихваше, но очите му бяха непроницаеми и някак си нащрек.
— Сигурно. Държах се зле с майка ми и с Лий, но направо се бях побъркал, когато видях как… Целият ми труд е отишъл по дяволите. — Той поклати глава. — Лоша работа, нали?
— Ще успееш ли да я ремонтираш?
Лицето на Арни моментално се проясни, направо грейна.
— Разбира се! Вече започнах. Ако я беше видял на паркинга, едва ли би повярвал, че от това ще стане кола. Но едно време са знаели как да правят автомобили — за разлика от днешните, чиито „металически“ части всъщност са от пластмаса. Кристин е истински танк. Знаеш ли, най-големи проблеми ми създадоха стъклата. И гумите — бяха ги разрязали.
— Ами двигателят?
— Не бяха стигнали до него — побърза да отговори Арни и това беше първата му лъжа. Лий беше казала, че когато отишли да вземат Кристин, капачката на разпределителя се търкаляла по земята. Денис се питаше още какви поражения са нанесени на двигателя. Щом са надупчили купето с лоста за гумите, защо не са пробили радиатора? Ами проводниците? Карбуратора?
Искаше му се да каже: „Арни, защо ме лъжеш?“, но вместо това попита:
— И какво правиш сега по Кристин?
— Ръся се, заради нея, какво друго? — отвърна Арни и се засмя, но в смеха му прозвуча фалшива нотка. Денис едва ли щеше да я забележи, ако по време на пиршеството не беше чул приятелят му да се смее както в доброто старо време. — Ще изчукам ламарините, ще сменя стъклата и гумите и ще стане като нова.
Като нова. Но Лий беше казала, че вместо Кристин на паркинга са откарали куп старо желязо.
Защо ме лъжеш?
Кръвта му се смрази при мисълта, че Арни започва да полудява. Не можеше да бъде — изглеждаше и говореше съвсем нормално. Но в изражението му имаше нещо… ехидно и лукаво. Сетне изведнъж му хрумна лудешката мисъл, че Арни лъже, за да подготви почвата за… за какво? Нима иска да му повярват, че Кристин се е саморегенерирала? Това бе… чиста лудост!
Нима?
„Разбира се, че е лудост — помисли си Денис. — И все пак със собствените си очи видях как пукнатината в предното стъкло постепенно се смалява.“
Зрителна измама — така си каза тогава и беше прав.
Но дори да беше вярно, това не обясняваше необикновения начин, по който Арни ремонтираше Кристин, странната смесица от стари и нови части. Не обясняваше и потискащото чувство, което Денис изпита, седнал за пръв път зад волана на Кристин в гаража на Льобей. Спомняше си как докато сменяха гумата на път за Дарнъл му се бе сторило, че гледа снимката на стара кола, върху която е поставена фотография на нов автомобил и че от долната снимка е изрязано парченце точно на мястото на колелата.
Лъжата на Арни беше необяснима, както и начина, по които с присвити, пресметливи очи наблюдаваше реакцията на Денис, за да се убеди, че е повярвал на лъжата му. Ето защо Денис широко се усмихна и каза:
— Е, това е чудесно.
Още миг Арни не откъсна очи от лицето му, после небрежно се усмихна и сви рамене.
— Просто късмет. Като си помисля, че можеха да изсипят захар в резервоара, или меласа в карбуратора, но тъпанарите не са се сетили. Имал съм късмет.
— Сигурен ли си, че е работа на Репертън и на веселата му компания? — тихо попита Денис.
В очите на Арни проблясна заплашително пламъче, хвърли към приятеля си изпълнен с подозрение поглед, и лицето му се промени, стана мрачно и навъсено. Той промълви с въздишка:
— Кой друг може да го е направил?
— И все пак не си се оплакал в полицията?
— Баща ми се обади.
— Същото ми съобщи и Лий.
— Какво друго ти каза? — нервно възкликна Арни.
