Капан за сънища

Термостатът беше там.

3

— Престани! — изкрещя Сивият, а Джоунси, който тъкмо прекосяваше канцеларията, беше поразен колко познат му е гласът; все едно слушаше запис на своя гневно избухване (което се случваше много рядко) по повод на хаоса в детската стая. — Престани, и то веднага!

— Цуни ме по ауспуха, красавецо! — ухили се Джоунси. Колко ли пъти децата му са искали да изтърсят нещо подобно, когато е вдигнал пара заради безредието в стаята им? Сетне му хрумна ужасяваща мисъл. Вероятно никога повече няма да се върне в дома си в Бруклин, но ако случайно отново го види, вече няма да бъде Джоунси, а господин Сив. Когато дечурлигата го целунат по страната („Леле, колко бодеш, татенце“ — ще извика Миша), ще целунат господин Сив. Устните, които Карла ще целуне, също ще бъдат на Сивия. А когато са в леглото и тя хване пениса му и го насочи в себе си…

Той потръпна и протегна ръка към термостата, който беше настроен на четирийсет и пет градуса. Завъртя копчето наляво, без да е сигурен какво ще се случи, а когато го лъхна хладен въздух, сърцето му подскочи от радост. Вдигна лицето си към свежата струя и видя, че на стената като по чудо се беше появил вентилационен отвор, закрит с решетка. Много хитро, няма що!

— Как го правиш? — изкрещя сивият през вратата. — Защо бирусът не вирее върху тялото ти? Как изобщо е възможно да бъдеш там?

Против волята си Джоунси прихна да се смее.

— Престани! — сряза го Сивият. Говореше високомерно и студено, използвайки тона, с който Джоунси беше дал ултиматум на Карла: „Сънотворни или развод — избери сама, скъпа“. — Нали знаеш, че мога да направя каквото си пожелая, не само да увеличавам температурата. Например мога да те изгоря. Или да те накарам сам да се ослепиш.

Джоунси потръпна от отвращение, като си спомни как химикалката прониза окото на Анди Джанас, ала интуитивно разбра, че Сивият блъфира. „Ти си последният от пришълците и си зависим от мен — помисли си. — Няма да ме унищожиш… поне докато не постигнеш целта си.“

Върна се до вратата, без да бърза, напомняйки си, че трябва да бъде нащрек… защото, както Голъм бе казал за Билбо Бегинс, онзи бе пакостлив, да, много пакостлив.

— Господин Сив, чуваш ли ме? — попита тихичко.

Онзи мълчеше.

— Господин Сив, как изглеждаш сега, когато си самият ти? Мисля, че кожата ти вече не е сивкава, а розова, прав ли съм? И че на всяка ръка имаш два пръста повече. Май не само косица започва да ти никне, ами и тестиси, вярно ли е?

Мълчание.

— Вярно ли е, че започваш да приличаш на мен, да мислиш като мен? Май промяната не ти допада… или може би греша, а?

Отново не последва отговор — Джоунси разбра, че господин Сив го няма. Обърна се и забърза към прозореца, мимоходом забелязвайки още промени — на едната стена беше закачена красива дърворезба, на другата — репродукция на прочутата картина Невени на Ван Гог (коледен подарък от Хенри), а на бюрото видя любимата си химикалка с осем цвята, която стоеше на бюрото му вкъщи. Ала сега нямаше време да разсъждава върху необикновеното явление. Много по-важно беше да разбере с какво се занимава Сивият.

4

Първо, интериорът се беше променил. Нямаше я кабината на тъмнозеления военен камион, на чиято седалка бяха нахвърляни формуляри, а от радиото под таблото се разнасяше непрекъснато бръщолевене; намираше се в луксозен джип „Додж Рам“. Седалките бяха тапицирани с гълабовосиво кадифе, а уредите на таблото бяха на брой горе-долу колкото на таблото на реактивен самолет. Върху жабката се мъдреше лепенка с надпис: „Аз ¦ моето коли“. Въпросното коли още беше налице и спеше на предната седалка. Беше мъжко и се казваше Хлапак. Джоунси чувстваше, че може да разбере каква е била съдбата на господаря на колито, ала не виждаше смисъл да го прави. Знаеше, че някъде на север камионът на Джанас лежи преобърнат край шосето, а наблизо е проснат трупът на шофьора на доджа. Нямаше представа защо Сивият е пощадил кучето.

Разбра причината едва когато животното вдигна опашка и се изпърдя.

5

Откри, че като се съсредоточи и погледне през прозореца на канцеларията, гледа през собствените си очи. Снеговалежът още повече се беше усилил, но подобно на военния камион и доджът беше с четири предавки, затова се движеше сравнително безпроблемно. Видя светлините на фарове — в отсрещното платно се движеше колона от военни камиони, пътуващи на север към Джеферсън Тракт. Откъм неговата страна на шосето изникна зелена светлоотражателна табела с надпис „ДЕРИ — СЛЕДВАЩИТЕ 5 ИЗХОДА“.

Изглежда, общинските снегорини бяха минали преди малко и магистралата беше проходима. Тъй като нито в едната, нито в другата посока се движеха превозни средства (в този участък нощем движението не беше натоварено дори при хубаво време), господин Сив натисна педала за газта и увеличи скоростта до шейсет километра в час. Отминаха три изхода от магистралата, които Джоунси знаеше още от детството си (КАНЗАС СТРИЙТ, ЛЕТИЩЕ ГОРНАТА МИЛЯ/СТРОФЪРД ПАРК), после джипът отново запълзя по заснеженото платно.

Ненадейно на Джоунси му просветна.

Огледа кашоните, които беше донесъл в канцеларията. Върху повечето имаше надписи „ДУДИТС“, само няколко съдържаха спомените за Дери — тях ги беше взел ей така, за всеки случай. Сивият си въобразяваше, че все още разполага с необходимите му спомени — с необходимата му информация — ала ако предположението на Джоунси се окажеше правилно (беше сигурен, че е разбрал къде отиват), извънземният пришълец не подозираше каква изненада го очаква.

Джоунси не знаеше дали да се радва, или да се страхува; изглежда, изпитваше и двете чувства едновременно.

Сред гъстия сняг се появи нова зелена табела: „ИЗХОД 25 — УИЧЪМ СТРИЙТ“. Той включи мигача.

Като напусна магистралата, зави наляво по Уичъм, а след около два километра направи нов ляв завой и излезе на Картър Стрийт. Стръмната улица водеше към билото на хълма, където някога са се издигали гъсти гори и е било разположено селище на индианското племе микмаки. Отвъд възвишението се ширеше занемарен терен, кой знае защо наречен „Пущинака“. От едната му страна минаваше Канзас Стрийт, една отсечка от която носеше названието Горната миля. Снегоринът не беше минавал поне от няколко часа насам, но доджът успешно издържа изпитанието. Бавно се придвижваше сред странни купчини, покрити със сняг — автомобили, чиито собственици ги бяха паркирали на улицата, нарушавайки наредбата на общината.

На половината път господин Сив отново направи завой и насочи джипа по още по-тясна алея, известна като Наблюдателницата на Картър. Доджът се запързаля, задницата му поднесе. Кучето се надигна, изскимтя, сетне отпусна глава върху предните си лапи. Като по чудо колелата се вкопчиха в снега и изтеглиха нагоре автомобила.

Джоунси стоеше до своя прозорец към света и чакаше Сивият да разбере… ами, да разбере нещо.

Отначало онзи не се притесни, когато фаровете на колата осветиха билото на хълма, а пред погледа му не се появи очакваното. Знаеше, че ще го види след няколко секунди… разбира се, още няколко секунди и ще види високата бяла кула, от която се разкриваше изглед към Канзас Стрийт, цилиндричната кула, по чиято външна стена пълзяха спираловидно разположените прозорци. Още няколко секунди и…

Само че секундите бяха свършили. Доджът се беше изкатерил до билото на възвишението, което някога