Капан за сънища

Хенри го сръгва с лакът в ребрата и му прави знак: „Какво се мотаеш? Побързай!“; въпреки силната болка Джоунси му е благодарен — ако госпожа Кавел затвори, ще му се наложи отново да се пазари с проклетата телефонистка.

— Госпожо Кавел… Робърта… — промърморва. — Аз съм, Джоунси.

— Джоунси! — Той долавя неописуемото й облекчение; толкова силно е било желанието й някой от приятелите на Дудитс да се обади, че чак не вярва на ушите си. — Наистина ли си ти?

— Да. Тук са и другите момчета. — Той отдръпва слушалката от ухото си, та и приятелите му да се обадят.

— Здрасти, госпожо Кавел — провиква се Хенри.

— Хей, какво става? — намесва се Пит.

— Здравей, красавице. — Бобъра глуповато се ухилва. Влюбен е в Робърта от първия миг, в който я зърна.

Като чува гласа на сина си, Леймар Кларъндън стреснато го поглежда, потръпва сякаш от отвращение, сетне отново се втренчва в кутиите на полицата. „Обади му се, щом толкова ти се ще — бе казал на сина си, когато онзи му съобщи, че искат да телефонират на Дудитс. — Бог знае защо ти е притрябвало да говориш с онова олигофренче, ама не ме е грижа, щото плащаш от джоба си.“

Когато Джоунси отново притисна слушалката към ухото си, Робърта тъкмо казва:

— … върнете в Дери? Мислех, че сте на лов в Кинео или тъдява.

— Още сме там — отговаря той и оглежда приятелите си. Не е за вярване, че почти не са се изпотили — само челото на Хенри лъщи, а върху горната устна на Пит са избили няколко капчици. Шантава работа! — Решихме… такова… да се обадим…

— Разбрали сте! — Гласът й бе безизразен — в него не се долавя нито враждебност, нито любопитство.

— Ами… — Джоунси издърпва от панталона фланелената си риза и си вее с нея, за да се разхлади поне мъничко. — Така е.

В този момент повечето хора биха го обсипали с въпроси, започвайки с „Как разбрахте“ и „За Бога, какво му става?“, но Робърта не се числи към „повечето хора“, освен това близо месец е имала възможността да наблюдава какво се случва помежду четиримата приятели и сина й. Вместо да задава глупави въпроси, казва:

— Почакай, Джоунси, сега ще го извикам.

Джоунси чака. Отдалеч чува нестихващите писъци на Дудитс и тихия глас на Робърта, която го уговаря да се обади по телефона, цитирайки имената, превърнали се в магическо заклинание в дома на семейство Кавел: Джоунси, Бобъра, Пит, Хенри. Писъците вече се чуват по-близо, главоболието на Джоунси се усилва от пронизителните звуци, сякаш някой с тъп нож дълбае в мозъка му. Машинално изохква, когато Хенри отново го сръгва с лакът в ребрата, но болката е незначителна в сравнение с онази, породена от плача на Дудитс. Потта се стича на вадички по шията му. Погледът му попада на двете табелки, прикрепени над автомата. „МОЛЯ, НЕ ГОВОРИ ПОВЕЧЕ ОТ ПЕТ МИН.“ — гласи надписът на едната, а на другата е написано: „ПСОВАНЕТО ЗАБРАНЕНО!“. Отдолу някой е надраскал: „Заври си го отзад!“ След миг пронизителният плач на Дудитс прозвучава в слушалката и едва не спуква тъпанчето на Джоунси, ала той не му се сърди. В края на краищата четиримата са тук заедно, а Дудс е сам-самичък в Дери. Какво странно създание е той — Бог едновременно го е ощетил и го е благословил — само като си го помисли, на Джоунси му се завива свят.

— Дудитс — казва, — Дудитс, ние сме. Джоунси…

Подава слушалката на Хенри, който извиква в микрофона:

— Здрасти, Дудитс. Обажда се Хенри.

Идва ред на Пит:

— Хей, Дудс, аз съм, Пит. Престани да плачеш, няма нищо страшно…

Той подава слушалката на Бобъра, който се озърта, сетне се отдалечава доколкото му позволява дължината на кабела. Прикрива с шепи микрофона, та старчоците около печката (и баща му, разбира се) да не го чуят и изтананиква две строфи от приспивната песен. Сетне млъква и се заслушва. След миг дава знак на тримата, че всичко е наред, и подава на Хенри слушалката. Приятелят му веднага заговаря:

— Дудс, пак е Хенри. Било е само сън, не се е случило в действителност. Чуваш ли какво ти казвам? Не плачи, всичко свърши. Само… — Той млъква и се заслушва, а Джоунси използва възможността и сваля фланелената риза. Тениската му е подгизнала от пот.

В света съществуват милиарди неща, които не са му известни — например какво представлява връзката между тях четиримата и Дудитс — но знае, че не може да остане нито миг повече в магазинчето на Гослин. Има усещането, че са го пъхнали в проклетата печка. Куфелниците, дето са се скупчили около нея, сигурно имат лед в костите.

Хенри кимва:

— Имаш право, също като във филм на ужасите… — Слуша какво му казват отсреща и смръщва вежди: — Не, не си го направил. Никой от нас няма вина. Не сме причинили нищо лошо нито на него, нито на приятелите му.

В този миг — бинго! — Джоунси разбира, че наистина са го сторили. Не е било нарочно, но са го направили. Изплашили са се от заканите на Ричи, че тъпкано ще им го върне… и са го… елиминирали.

Пит протяга ръка, затова Хенри бърза да каже:

— Пит иска да говори с теб, Дудс.

Подава слушалката на приятеля си, който моли Дудитс да се успокои и да забрави случилото се, казва му, че скоро ще се приберат у дома и отново ще се забавляват с онази игра, че ще си спретнат страхотен купон, обаче междувременно…

Джоунси вдига поглед и забелязва, че надписът на едната табелка до телефонния автомат се е променил. На онази вляво още пише: „МОЛЯ, НЕ ГОВОРИ ПОВЕЧЕ ОТ 5 МИН.“, ала другият надпис вече гласи: „ЗАЩО НЕ ИЗЛЕЗЕШ, НАВЪН Е ПО-ХЛАДНО?“ Прекрасна идея… направо гениална. Пък и защо да остава в магазина? Очевидно положението с Дудитс е овладяно. Ала преди да хукне към вратата, Пит му подава слушалката:

— Иска да разговаря с теб, Джоунси.

За миг той се изкушава да побегне — майната му на Дудитс, майната им на всички! Не, няма да изостави приятелите си само защото всички са сънували някакъв ужасен кошмар… защото без да искат са сторили нещо нередно.

(лъжец долен лъжец направихте го нарочно)

и погледите им го задържат до телефона, въпреки че непоносимата горещина е като нажежен компрес върху гърдите му. Погледите им твърдят, че и той е замесен, затова няма право да напуска, докато Дудитс още е на телефона. Такива са правилата на играта.

„Това е нашият сън — твърдят погледите им, най-вече този на Хенри, — който още не е приключил. Започна в деня, в който го открихме да коленичи полугол зад гаража на братята Тракър. Надарен е със способността да вижда Дирята, сега и ние я съзираме. Може би всеки от нас я възприема различно, но дълбоко в себе си винаги ще я вижда. И четиримата ще я виждаме до сетния си час.“

Погледите им изразяват още нещо, което ще остане неизказано, но ще ги преследва до сетния им час и ще помрачава най-щастливите им мигове — страх от стореното. От онова, което бяха направили по време на забравения епизод от споделения сън.

Ето какво го принуждава да остане до телефона и да вземе слушалката, макар буквално да се разтапя от адската жега.

— Дудитс — казва и дори гласът сякаш е нажежен, — успокой се, всичко е наред. Ти пак поговори с Хенри, тук е страхотна жега, трябва да глътна малко студен…

Дудитс го прекъсва, като настойчиво изкрещява:

— Е ай! Ив! Ив! Оосин Ив!

Въпреки че за околните речта на Дудитс е несвързана, четиримата приятели винаги го разбират… Джоунси веднага си „превежда“ думите му: Не излизай! Сив! Сив! Господин СИВ!