Мръсните стъкла донякъде приглушаваха безмилостната светлина на неоновите лампи. В полумрака лицата на затворниците, пушещи марихуана изглеждаха сиви като на мъртъвци.
— Искаш ли да пушиш трева? — попита онзи, който държеше цигарата. Говореше с половин уста, защото се опитваше да задържи дима в белите си дробове, но охотно подаде на Хенри джойнта.
— Не. Искам всички да излезете оттук.
Четиримата недоумяващо го погледнаха. Жената беше съпруга на онзи, у когото в момента беше цигарата. Човекът отляво беше деверът й. Другите двама само си правеха компания.
— Върнете се в обора — настоя Хенри.
— Друг път! — обади се един от мъжете. — Претъпкано е с народ. Предпочитам усамотението. Дойдохме тук преди теб и ако не ти се иска компания, ти ще си отидеш…
— Пипнал съм го — прекъсна го Хенри и докосна тениската, с която беше превързал раната си. — Заразен съм с бирус.
— Вярно е. Здравата си го закъсал, братче. Ти също, Мона… Мона ли се казваш? Не… Марша. Името ти е Марша.
— Не съм заразена! — Жената скочи на крака, притискайки гръб до стената на бараката; не откъсваше от Хенри очите си, изпълнени с ужас, които досущ приличаха на очите на кошута. Скоро всички кошути в Джеферсън Тракт щяха да бъдат мъртви, Марша — също, помисли си Хенри, като се надяваше жената да не прочете мисълта му. — Чиста съм, господине. Всички тук сме здрави с изключение на теб.
Тя се обърна към съпруга си, който не беше здравеняк, но във всеки случай беше по-едър от Хенри. Всъщност всички присъстващи бяха по-едри от него.
— Изхвърли го, Дарън.
— Съществуват две разновидности на рипли — продължи Хенри. Говореше уверено, макар да не разполагаше с доказателства… след дълги размишления беше стигнал до този извод и нещо му подсказваше, че не греши. — Да ги наречем първичен и вторичен. Почти съм сигурен, че ще оздравеете, ако не сте приели голяма доза чрез храна, вода или някакво живо същество, което е влязло в отворена рана.
Всички го гледаха безпомощно, сякаш се бяха превърнали в плахи кошути; за миг го обзе неописуемо отчаяние. Горчиво съжали, че преди време не му е стигнала смелост да сложи край на живота си.
— Заразен съм с първичната форма — продължи. Развърза тениската, която беше омотал около бедрото си. Нито един от присъстващите не се осмели да погледне какво има под прореза в джинсите, но той направи внимателен оглед и заради тях. Раната, причинена от лоста на джипа, вече беше запълнена с бирус. Някои стръкове бяха дълги приблизително осем сантиметра, връхчетата им се поклащаха като водорасли, раздвижвани от подводно течение. Той усещаше как растенията се вкореняват все по-дълбоко, причинявайки нетърпим сърбеж. Опитваха се да мислят. Това беше най-страшното — червеникаво- златистата растителност се опитваше да разсъждава.
Мъжете и спътницата им забързаха към вратата на бараката. Хенри очакваше, че веднъж усетят ли полъха на студения въздух, ще хукнат да бягат, ала се беше излъгал. Преди да прекрачат прага, те спряха.
— Господине, можете ли да ни помогнете? — попита Марша с треперливия гласец на изплашено дете. Съпругът й я прегърна през раменете.
— Не зная — отвърна той. — Твърде вероятно е да не мога… но кой знае? Хайде, вървете. Ще изляза оттук след половин час, може би дори по-скоро, но мисля, че е най-добре да бъдете заедно с другите в обора.
— Защо? — попита Дарън Чайлс от Нютън.
А Хенри, комуто беше хрумнала смътна идея, но засега нямаше никакъв план, отговори:
— Нямам представа. Но мисля, че е във ваш интерес.
Петимата излязоха и го оставиха сам в бараката.
6
Под прозореца, който гледаше към оградата на лагера, беше натрупано сено. Дарън Чайлс се беше разположил върху него (като притежателна джойнта имаше право да се настани най-удобно), а сега Хенри зае мястото му. Подпря длани на коленете си и веднага му се приспа, въпреки гласовете, които едновременно бърбореха в главата му, и нетърпимия сърбеж в левия крак (започваше да го усеща и в устата си на мястото на падналия му зъб).
Разбра, че Ъндърхил е под прозореца още преди онзи да заговори — чу приближаването на съзнанието му.
— Намирам се от подветрената страна и съм скрит в сянката на постройката — каза Оуен. — Ако някой се приближи, ще кажа, че съм спрял да изпуша една цигара. А ти да не си гъкнал, иначе с нас е свършено.
— Дадено.
— Излъжеш ли ме, ще си отида, а през краткия живот, който ти остава, никога повече няма да разговаряш с мен — на глас или… по друг начин.
— Добре.
— Как изгони хората, които бяха в бараката?
— Защо питаш? — Хенри смяташе, че е прекалено капнал от умора, за да изпита гняв, но се оказа тъкмо обратното. — Да не би присъствието им тук да беше един вид изпитание?
— Не дрънкай глупости!
— Казах им, че съм заразен от първичната форма на рипли, което е самата истина. На бърза ръка си обраха крушите. — Замълча за миг, сетне добави: — Ти също си заразен, нали?
— Защо смяташ така? — Ъндърхил говореше съвсем спокойно, гласът му не издаваше напрежение — от дългогодишната си практика като психотерапевт Хенри отлично познаваше първите признаци на паниката. Каквито и недостатъци да имаше Оуен, той беше здравомислещ човек, което беше стъпка в правилната посока. „Не е лошо да разбере, че няма какво да губи“ — помисли си.
— Засега е само около ноктите ти… имаш малко и в едното ухо.
— С тия твои умения ще побъркаш публиката във Вегас, приятелче!
Хенри мислено видя как Ъндърхил поднася цигарата към устата си. Хрумна му, че в края на краищата не Оуен, а силният вятър ще „изпуши“ цигарата.
— Човек се заразява с първичната форма направо от източника — продължи да обяснява. — Сигурен съм, че другата се разпространява, когато докоснеш я дърво, я куче, я елен или човек, които са заразени… Също като обрива, който се получава при докосването на отровен бръшлян. Вашите лаборанти сигурно го знаят, струва ми се, че от тях научих информацията. Всъщност не съм сигурен. Съзнанието ми е като сателитна антена, която приема излъчванията на стотици канали, без да блокира нито един. Трудно ми е да преценя откъде постъпват сведенията, пък и едва ли има значение. Сивчовците наричат червената растителност „бирус“, което означава „коренът на живота“. При определени условия от първичната форма на рипли произлизат присадките.
— Коренът на живота, а?
— Точно така. Чуй какво ще ти кажа — сивчовците имат големи проблеми на Земята — може би затова са чакали цели петдесет години, преди да предприемат решителни действия. Например невестулките би трябвало да са сапрофити… знаеш ли какво представляват сапрофитите?
— Хенри… името ти е Хенри, нали? Слушай, Хенри, това свързано ли е със…
— Разбира се, че е свързано със сегашното ни положение. Ако не искаш да си отговорен за смъртта на всички пътници на космическия кораб „Земя“, на който ще остане да вирее само червеникавата растителност — искрено те съветвам да млъкнеш и да ме изслушаш.
Онзи замълча, сетне промърмори:
— Слушам те.
— Сапрофитите са полезни паразити, които живеят в червата и стомасите ни и които доброволно
