Капан за сънища

носи, след като той се заинати да се издокара с глупавото си яке по време на ловен поход, са завързани около ръкавите му и вятърът ги развява като шалчетата, носени от пиратите. Премяната е комична, но в изражението на лицето, обърнато към голите клони на дървото, няма нищо комично. По страните на Бобъра се стичат сълзи.

Хенри се втурва към него. Пит и Джоунси го следват по петите, от устите им излизат бели облачета пара и се разсейват сред ледения въздух. Земята, осеяна с борови иглички, върху която стъпват, е студено почти колкото гранитната плоча.

Той коленичи до Бобъра — едновременно е изплашен и поразен от сълзите му. Приятелят му не се е просълзил като герой от филм, комуто е простено да пророни някоя и друга сълза, когато умре я кучето, я приятелката му; от очите му бликат същински Ниагарски водопади, а от носа му са провиснали прозрачни сополи. Подобни кадри липсват във филмите.

— Ама че гадост — промърморва Пит.

Хенри възмутено го стрелва с поглед, ала забелязва, че онзи не говори за Бобъра, а се е втренчил в димяща локва от повръщано. Сред нея се различават цели царевични зърна (стане ли въпрос за готвене по време на ежегодния ловен поход, Леймар Кларъндън е отявлен привърженик на консервираната храна) и несмлени парченца от пърженото пиле, което консумираха на вечеря. Стомахът на Хенри се преобръща. Тъкмо когато е на път да възстанови нормалното си положение, от гърлото на Джоунси се изтръгва звук, наподобяващ на шумно оригване, а от устата му бликва кафеникава течност.

— Пфу! — почти изкрещява Пит.

Бобъра като че ли не забелязва какво се случва.

— Хенри… — мълви едва чуто. Очите му, скрити зад двойните лещи на сълзите, изглеждат грамадни и са изпълнени със страх. Сякаш не вижда лицето на Хенри, сякаш погледът му е устремен в онези помещения на съзнанието на всекиго от нас, до които само дадения човек има достъп.

— Бобър, няма страшно. Сънувал си кошмар, това е всичко.

— Ъхъ, тъй ще да е било. — Гласът на Джоунси е прегракнал от повръщането. Той се опитва да прочисти гърлото си, при което издава звук още по-отблъскващ от оригването, навежда се и се изхрачва. Тъй като е гол до кръста, се вижда, че кожата на гърба му е настръхнала.

Бобъра сякаш не забелязва нито Джоунси, нито Пит, който коленичи до него и несръчно го прегръща през раменете. Вниманието му е съсредоточено върху Хенри.

— Главата му беше отсечена — прошепва.

Джоунси също се отпуска на колене и сега тримата заобикалят Бобъра. Джоунси посяга да избърше следите от повръщано върху брадичката си, ала преди да я докосне, Бобъра хваща ръката му. Четиримата стоят на колене под кленовото дърво и ненадейно се превръщат в едно цяло. Преживяването е мимолетно, но е ярко като съня им. Това е сънят, ала сега са будни, осъзнават усещането и не могат да го отхвърлят като нереално.

Бобъра извръща насълзените си очи към Джоунси, вкопчва се в ръката му и мълви:

— Главата му беше в канавката, а очите му бяха запълнени с кал.

— Да — шепне в отговор приятелят му. В треперещия му глас се долавя страхопочитание. — Майчице, и аз я видях!

— Каза, че ще ни го върне, спомняте ли си? — намесва се Пит. — На всекиго поотделно или на четиримата заедно. Каза го, нали?

Хенри чува гласовете им отдалеч, защото се е върнал в съня. Върнал се е на местопроизшествието. Слязъл е по стръмния бряг, обсипан с какви ли не боклуци, и стои на крачка от противното блато, образувано от запушена дренажна тръба. Мястото му е познато — намира се край шосе № 7, което някога свързваше Дери с Нюпорт. Сред плиткото блато лежи преобърната кола, обгърната от пламъци. Въздухът е наситен с миризмата на бензин и горяща гума. Дудитс плаче. Седи на брега, притиска до гърдите си жълтата кутия за сандвичи, украсена с герои от филмчето за Скуби Ду, и се залива от плач.

През спуснатото стъкло на преобърнатата кола се подава ръка. Дланта е изящна, ноктите са лакирани в яркочервено. Още двамина, които са пътували с колата, са изхвърлени наоколо три метра от горящите й останки. Единият лежи по корем, ала Хенри го разпознава по гъстата руса коса, която е сплъстена от кръв. Казва си: „Това е Дънкан, който заяви, че няма начин да се оплача на никого, защото ще бъда мъртъв“ Само че по ирония на съдбата именно той е мъртъв.

Усеща как нещо, донесено от мътната вода, докосва пищяла му.

— Не го пипай! — изкрещява Пит, но Хенри не се подчинява на предупреждението. Навежда се и вижда, че това е кафява велурена мокасина, ала с същия миг Бобъра и Джоунси едновременно закрещяват като изплашени деца. Застанали са един до друг в калта, която стига до глезените им, носят ловните си екипи — Джоунси е издокаран с новата си оранжева канадка, която е купил от „Сиърс“ специално за тазгодишния поход (въпреки това госпожа Джоунс със сълзи на очи твърди, че синът й ще загине сред горите млад-зелен, пронизан от куршума на някой ловец), Бобъра пък е с поизтърканото си кожено яке („Леле, колко много ципове!“ — с възхищение бе възкликнала майката на Дуди, заради което Бобъра завинаги щеше да я обича и да й бъде признателен), около ръкавите на което са привързани оранжеви шалчета. Не поглеждат третия труп, който лежи до сами предната лява врата на колата, но Хенри за миг извръща очи към него (без да изпуска кафявата мокасина, напомняща на миниатюрно кану), защото има нещо много особено в него… толкова особено, че в първия момент той не разбира какво е. След миг проумява, че няма нищо над яката на униформеното сако, с което е облечен мъртвецът. Бобъра и Джоунси пък крещят, защото са видели онова, което липсва над яката. Видели са главата на Ричи Гренадо и очите му, запълнени с кал, които се взират в небето. Хенри веднага се досеща, че главата е на Ричи, въпреки че на носа вече няма лепенка. Безсъмнено е на младежа, който през онзи далечен ден принуждаваше Дудитс да яде изпражнения.

Дудитс продължава да се залива в сълзи — пронизителният му плач те пронизва като нетърпимо главоболие, ако го послуша още малко, Хенри сто на сто ще откачи. Той захвърля мокасината, джапайки в блатото, заобикаля горящата кола и се приближава до приятелите си, които стоят прегърнати.

— Бобър! — изкрещява, но едва когато го разтърсва за раменете, онзи престава да се взира като хипнотизиран в отсечената глава. Поглежда го и като насън прошепва: „Главата му я няма, Хенри!“, сякаш това не е очевидно.

— Не се занимавай с това, ами гледай да успокоиш Дудитс. Накарай го да престане да вие!

— Да, накарай го — обажда се Пит. Още веднъж поглежда главата на мъртвеца, сетне извръща поглед, а устните му потрепват. — Ще ме побърка, ако кара все така.

— Все едно тебешир стърже по черната дъска — промърморва Джоунси. Пребледнял е като платно, лицето му контрастира с новата му оранжева канадка. — Накарай го да млъкне, Бобър!

— Аз…

— Не се прави на глупак, изпей му тъпата песен! — възкликва Хенри. Чувства как калната вода се процежда между пръстите на краката му. — Онази приспивната, нали се сещаш?

Бобъра недоумяващо се взира в него, след миг обаче погледът му се прояснява, той измърморва: „О, тази ли?“, шляпайки прекосява блатото и по стръмния бряг се заизкачва до Дудитс, който притиска към гърдите си жълтата кутия за сандвичи и реве, та се къса, също като в деня на първата им среща. Хенри мимоходом забелязва, че под ноздрите му е засъхнала кръв, а на лявото рамо има превръзка, от която стърчи нещо като бяла пластмаса.

— Дудитс — мълви Бобъра, докато се катери по възвишението. — Дуди, миличък, престани. Престани да плачеш, не гледай онова нещо, не бива, толкова е отвратително…

Отначало Дудитс не му обръща внимание и продължава сърцераздирателно да плаче. — „Толкова се е напъвал, че от носа му е потекла кръв — мисли си Хенри, — но какво стърчи от рамото му?“

Джоунси е запушил с длани ушите си. Пит притиска ръка към главата си, сякаш да я предпази от избухване. Бобъра прегръща Дудитс, както бе сторил преди няколко седмици, и запява с ясен и верен глас — чак не е за вярване, че запъртък като него притежава ангелски глас:

— На бебчето лодката сребърна от сънища изкована, плава наблизо и надалеч…