Капан за сънища

караваните и фургоните. Хенри се движеше редом с него, като полагаше големи усилия да не изостава, газейки през дълбоките преспи — никой не беше минавал от тази страна, за да проправи пъртина.

— Господин Ъндърхил! Оуен! Спри за момент и ме изслушай. Имам да ти кажа нещо много важно.

Онзи продължи да крачи с наведена глава, за да защити очите си от снежната вихрушка; все още любезно се усмихваше. Хенри бе обзет от ужасяващо чувство на безсилие; знаеше, че Ъндърхил иска да спре, но досега той не му беше дал повод да го стори.

— Курц е луд — изтърси. Още вървеше редом с русокосия, но пуфтеше като локомотив, а краката му се подкосяваха от умора. — Обаче е и много лукав. Хитър е като лисица и умее да се прикрива.

Ъндърхил продължаваше да крачи с наведена глава, нелепата му усмивка като че беше залепена на лицето му под прозрачната маска. Дори сега вървеше по-бързо. Скоро Хенри щеше да се наложи да тича, за да се движи в крачка с него. Ако изобщо беше в състояние да тича.

— Насочвате автоматите си към нас — изрече задъхано. — Труповете осейват пода на обора… обливате с бензин постройката… вероятно ще го източите от бензиновата колонка на стария Гослин, защо да хабите вашия… избухват пламъци… гъст дим… двеста… четиристотин… мирише така, сякаш в ада е устроено барбекю на ветераните, воювали в чужди страни…

Усмивката на Ъндърхил беше помръкнала, той все повече ускоряваше крачката. С последни сили Хенри препускаше през дълбоките преспи, като едва си поемаше дъх. Слепоочията му пулсираха, леденият вятър като острие се забиваше в челото му.

— Чуй ме, Оуен… казваш се Оуен, нали? Спомняш… ли си… онази детска песничка: „Големите мухи изяждат… малките мухи…“ и така нататък… и така нататък ad infinitum? Това… ще се случи… тук, малката муха си… ти… защото Курц има свои хора… онзи, дето му е пряко подчинен… май се казва Джонсън…

Ъндърхил изпитателно го изгледа, сетне закрачи още по-бързо. Хенри като по чудо вървеше редом с него, ала чувстваше, че няма да издържи още дълго. Усещаше болка в хълбока, която все повече се усилваше, превръщайки се в нажежен шип, забиващ се в плътта му.

— Задачата е възложена на теб… това е втория етап от… почистването… Импириъл Вали е кодовото му название… говори ли ти нещо?

Недоумението на Ъндърхил беше съвсем неподправено. Очевидно Курц не го беше посветил в тайната операция, целяща унищожаването на повечето членове на „Син екип“. Названието „Импириъл Вали“ не означаваше нищо за Оуен Ъндърхил! Хенри изпита усещането, че гърдите му са обхванати от метален обръч, който непрекъснато се стеснява.

— Спри! Господи… Оуен… не разбираш ли…

Ъндърхил безмълвно крачеше в снега. Ъндърхил искаше да запази последните си илюзии. Кой би могъл да го вини?

— Джонсън… плюс още неколцина… мисля, че сред тях има една жена… и ти щеше… да бъдеш включен, ако не се беше провалил… онзи си мисли, че си… прекрачил границата… и то за втори път… правил си го и преди… на някакво място, наречено Боса Нова…

Изглежда, усилията му бяха възнаградени — Ъндърхил спря и се втренчи в него. Хенри се запита дали най-сетне е постигнал напредък.

— Мисля, че накрая… дори Джонсън ще бъде пожертван… само Курц ще си тръгне оттук… останалите… само купчина обгорели кости и пепел… четенето на мисли не ти… го е подсказало, а? Телепатията, дето става само за развлечение на гостите… не прониква толкова дълбоко в мозъка…

Болката в гърдите ставаше все по-непоносима, забиваше се под мишниците му като нокти на граблива птица. Подхлъзна се, размаха ръце да запази равновесие, но не успя и се гмурна в дълбока преспа. Белите му дробове се напрягаха за глътка въздух, ала поеха само шепа сипкав сняг.

Той с усилие застана на колене; кашляше толкова силно, че едва успяваше да си поеме дъх, внезапно му причерня. Когато зрението му се проясни, видя гърба на Ъндърхил, който след миг щеше да се скрие зад гъстата снежна завеса. Без да знае какво ще каже, осъзнавайки, че това е последният му шанс, Хенри изкрещя:

— Искал си да препикаеш четката за зъби на господин Рейплоу, а когато не си успял, си счупил порцелановия му поднос! Счупил си подноса и си избягал! Както бягаш и сега, проклет страхливец такъв!

Оуен Ъндърхил, който се бе отдалечил толкова много, че само силуетът му се мержелееше сред гъстия сняг, внезапно спря.

4

За секунда остана неподвижен, без да се обърне. Хенри приклекна да си поеме дъх, топящият се сняг се стичаше на вадички по пламналите му страни. Усети нещо, което посрещна и със страх, и с необяснимо безразличие — раната на бедрото, в която растеше бирусът, го сърбеше.

Най-сетне Оуен се обърна и се приближи до оградата:

— Откъде знаеш за епизода в дома на семейство Рейплоу? Телепатичните ни способности отслабват. Невъзможно е да проникнеш толкова надълбоко в съзнанието ми.

— Знам още много — промърмори Хенри. Едва се изправи на крака, превивайки се от кашлица. — Различавам се от останалите… с приятелите ми сме по-различни от обикновените хора. Бяхме четирима. Двама са мъртви… аз съм тук. Четвъртият… той е твоя грижа, Оуен. Не се бой нито от мен, нито от затворниците в обора, които все повече се увеличават, нито от членовете на „Синя група“, нито дори от верните хора на Курц от Импириъл Вали. Опасен е само онзи… — Сърцето не му даваше да произнесе името на Джоунси — с него беше най-близък; Пит и Бобъра бяха страхотни приятели, ала само с Джоунси можеше да сподели идеите си, възхищението си или неодобрението от прочетена книга, защото двамата сякаш мислеха еднакво; само Джоунси притежаваше необуздана фантазия и също като него ясно виждаше Дирята. Но него вече го няма, нали? Хенри знаеше, че когато червено-черният облак премина над него, от верния му приятел се е била запазила поне малка частица, ала навярно вече е изяден жив. Може би сърцето му още бие и очите му виждат, но истинският Джоунси е мъртъв като Бобъра и Пит.

— Джоунси е твоя грижа, господин Ъндърхил. Гари Джоунс, живущ в Бруклин, щата Масачузетс.

— И за Курц трябва да се погрижа… — промълви Оуен. Воят на вятъра заглуши думите му, но Хенри ги чу, защото отекваха в съзнанието му. Когато онзи се огледа, проследи погледа му и видя неколцина мъже, които тичаха по пътеката между караваните и фургоните — наблизо нямаше никого. Ала пространството около магазина и обора беше ярко осветено от безмилостните неонови лампи, а бученето на форсирани двигатели, бръмченето на генератори и викове на войниците се чуваха отчетливо въпреки воя на вятъра. Някой даваше команди, използвайки мегафон. Цялостният ефект беше странен, сякаш поради разразяването на бурята двамата бяха впримчени в градче, обитавано от призраци. Дори хората, тичащи по пътеката, напомняха на привидения, които се стопиха сред снежната завеса.

— Не бива да разговаряме тук — заяви Ъндърхил. — Слушай внимателно и не ме карай да повтарям, мъжки.

В съзнанието на Хенри, в което сега постъпваха толкова много сведения, че повечето се преплитаха в неразбираема смесица, ненадейно се открои мисълта на Оуен Ъндърхил: — „Мъжки! Неговата дума! Не е за вярване, че съм използвал неговата дума! “

— Слушам те — каза Хенри.

5

Бараката се намираше в другия край на ограденото пространство и беше максимално отдалечена от обора; въпреки че отвън беше осветена като всички сгради в този адски концентрационен лагер, вътре цареше полумрак и се разнасяше ароматът на сено. Долавяше се и друга, малко по-тръпчива миризма.

В дъното на помещението, облегнати на стената, седяха четирима мъже и една жена. Носеха оранжеви ловни облекла и си предаваха джойнт от ръка на ръка. Единият прозорец на бараката гледаше към заграждението за конете, през другия се виждаха оградата, издигната от войниците, и гората отвъд.