Капан за сънища

приемаме чрез млечните продукти и най-вече чрез киселото мляко. Предоставяме им „жилище“, а те ни се отплащат с нещо друго. Например млечно-киселинните бактерии подобряват храносмилането. При нормални условия — нормални за друг свят, в който околната среда се различава от нашата — невестулките достигат размери на чаена лъжичка, и то без дръжката. Може би въздействат на репродуктивните способности на жените, но не убиват хора. Тоест… по принцип не ги убиват, само живеят в червата ни. Ние ги храним, те ни се отплащат, като ни превръщат в телепати. Така е на теория. Само дето те ни превръщат в телевизионни предаватели. Ние сме телевизия „Сив пришълец“.

— Нима знаеш всичко това само защото в теб живее една от тях ли? — гласът на Ъндърхил не издаваше отвращение, ала Хенри го видя да пулсира като пипало в съзнанието му. — Цитирам: „Една от нормалните невестулки.“ Край на цитата.

— Не е вярно — отвърна Хенри, а мислено добави: „Поне засега съм чист“.

— Тогава как си научил толкова много подробности? Или си го измисляш в момента? Опитваш се да спасиш кожата, нали?

— В момента най-маловажното е как съм научил подробностите, Оуен… но ти знаеш, че не лъжа. Нали четеш мислите ми.

— В едно съм сигурен — въобразяваш си, че не лъжеш. Колко телепати като теб смяташ, че ще се навъдят?

— Нямам представа. Ако бирусът се разпространи, броят им ще се увеличи, но няма да са от моята категория.

— Защото ти си различен. — Не само тонът, но и мислите на Ъндърхил издаваха недоверието му.

— Приятелю, едва днес разбрах колко съм различен. Но в момента това няма значение. Засега е важно да разбереш, че сивчовците са го закъсали. Вероятно за пръв път в тяхната история влизат в битка за установяване на контрол. Първо, когато невестулките попаднат в човешкия организъм, се превръщат в опасни паразити. Непрекъснато се хранят и също така непрекъснато растат. Те са злокачествени тумори, Ъндърхил.

Бирусът също им създава неприятности. Предполагам, че в други светове се развива нормално, но нашите условия са неблагоприятни за разпространяването му… поне засега. Учените и специалистите в областта на медицината, които режисират това представление, предполагат, че ниските температури забавят растежа на бируса, ала според мен причината е съвсем друга. Разбира се, не съм съвсем сигурен, тъй като те не са наясно, обаче…

— Чакай, чакай! — В мрака проблесна пламъче. — Ъндърхил отново бе запалил цигара, която вятърът щеше да изпуши. — Не говориш за лекарите, така ли?

— Позна.

— Смяташ, че поддържаш контакт с пришълците… чрез телепатия. Вярно ли е?

— Да. По-точно с един от тях.

— С този Джоунси, за когото спомена преди малко ли?

— Оуен, не зная, повярвай ми. Важното е, че те губят битката. Истината е, че двамата с теб, както и хората, които днес участваха в акцията срещу „Синьо момче“, може би няма да доживеем до Коледа. Заразата е проникнала дълбоко в нас. Обаче…

— Имаш право, и аз съм пипнал този бирус — прекъсна го Оуен. — Също и Едуардс — появи се около ноктите му като по магия.

— Но ако наистина се вкорени в теб, едва ли ще го разпространиш — продължи мисълта си Хенри. — В действителност не е толкова заразно. Някои от хората в обора никога няма да го прихванат, независимо с колко заразени общуват. Последните пък ще страдат от вторичната форма на бирус… или на рипли, ако предпочиташ тази дума.

— „Бирус“ ми допада повече.

— Твоя воля. Носителите му може би ще го предадат на още неколцина души, при които заболяването ще бъде в много слаба форма, наречена примерно бирус 3. Възможно е и те да станат преносители на заразата, но при заболелите от бирус 4 наличието му ще се открива само под микроскоп или чрез кръвна проба. Следващ етап няма да има — бирусът ще изчезне.

Следва най-важното, затова слушай внимателно.

Първо, сивите пришълци, които може би са само системи за пренасяне на растителността, вече са унищожени. Онези, които не са били убити от атмосферните условия подобно на марсианците от романа „Война на световете“, чиято смърт е предизвикана от микробите, вие застреляхте с картечниците си. Оцелял е само един, от когото най-вероятно черпя информация. Ала налице е само разумът му, физически той вече не съществува.

Второ, невестулките не функционират според предвижданията. Подобно на злокачествените тумори в крайна сметка те ще се самоунищожат. Онези, които напуснат човешкото тяло, бързо умират под въздействието на пагубната околна среда.

Трето, бирусът също не действа според очакванията, но след време, ако попадне в среда, благоприятстваща развитието му, има опасност да мутира… да се приспособи към местните условия… и да ни подчини на властта си.

— Няма страшно, ние ще го унищожим — заяви Ъндърхил. — Ще опожарим горите, а като приключим, Джеферсън Тракт ще бъде напълно заличен от лицето на земята.

Хенри изпита непреодолимо желание да закрещи от безсилие. Вероятно мислите му пронизаха съзнанието на Ъндърхил, който потрепери, а гърбът му се блъсна в тънката стена на бараката.

— Действията ви са безполезни — продължи Хенри. — Нито задържаните хора, нито невестулките могат да разпространят заразата, бирусът пък не се разпространява от само себе си. Ако твоите хора веднага си вдигнат чукалата, природата сама ще се излекува и ще заличи следите от това безумие. Според мен на сивчовците не им се е вярвало, че са претърпели провал, затова предприеха и последната отчаяна стъпка. Предполагам, че са били изпратени на самоубийствена мисия, ръководена от извънземна версия на вашия безумец Курц. За тях понятието провал не съществува. Мотото им е: „Ние винаги побеждаваме“.

— Откъде знеш какво е…

— В последната минута преди да загинат… може би дори в последната секунда един от тях е открил човек, съвършено различен от човешките същества, с които са се сблъсквали сивчовците, невестулките и бирусът. Именно той е преносител на заразата, ала най-важното е, че вече е извън карантинната зона, което напълно обезсмисля действията ви.

— Това е Гари Джоунс, така ли?

— Да, Джоунси е.

— По какво се различава от обикновените хора?

Въпреки нежеланието си да сподели тайната с Ъндърхил, Хенри знаеше, че трябва да му подхвърли нещичко:

— С Джоунси и другите ни двама приятели, които вече са мъртви, познавахме човек, напълно различен от простосмъртните. По рождение бе надарен с телепатични способности. Той ни въздейства по някакъв начин. Едва ли щеше да е възможно, ако се бяхме запознали с него няколко години по-късно, когато възмъжахме, ала го срещнахме в момент, в който бяхме много… податливи на въздействието му. След време с Джоунси се случи нещо, което изобщо не беше свързано с… онова забележително момче.

Дълбоко в себе си обаче Хенри подозираше, че истината е съвсем друга; въпреки че Гари Джоунс беше блъснат от кола в Кеймбридж, а Дудс никога през живота си не беше напускал Дери, по някакъв начин момчето бе повлияло върху окончателната и пагубна промяна в Джоунси. Както бе повлияло и върху случващото се в момента.

— Нима очакваш да ти повярвам? — попита Ъндърхил. — Очакваш да преглътна невероятната ти приказка, все едно преглъщам сироп против кашлица, така ли?

В полумрака на бараката, изпълнена с уханието на сено, устните на Хенри се разтегнаха в кисела усмивка:

— Оуен, ти го вярваш! Не забравяй — чета мислите ти! Най-опасният ни враг е на свобода. Въпросът обаче е… въпросът е…

Той го зададе мислено.