Капан за сънища

7

На Оуен, който бе смъкнал маската си и зъзнеше в студа, палейки цигара след цигара, въпреки че изобщо не му се пушеше (беше си купил от лавката още един пакет), изобщо не му беше до смях… но когато човекът в бараката сякаш се обиди от логичния му въпрос, заявявайки: „Оуен, ти го вярваш. Не забравяй — чета мислите ти!“, неочаквано за самия себе си се засмя. Курц беше казал, че ако хората запазят телепатичните си способности и явлението се разпространи, това ще означава край на обществото, съществуващо до момента. Ъндърхил се бе съгласил с него, ала едва сега осъзнаваше колко фатални ще бъдат последствията.

— Въпросът обаче е… въпросът е…

Какво ще предприемем?

Макар да беше капнал от умора, Оуен знаеше какъв е единственият възможен отговор:

— Налага се да последваме Джоунс. Питам се обаче дали ще успеем да го заловим навреме.

— Мисля, че още имаме възможност, макар и минимална.

Ъндърхил се помъчи да проникне в съзнанието на събеседника си и да проумее смисъла на загадъчния отговор, ала не успя — по отношение на телепатичните способности онзи многократно го превъзхождаше. Все пак нещо му подсказваше, че очилатият дребосък е искрен. „Или пък той вярва, че е искрен — хрумна му ненадейно. — Бог ми е свидетел, че искам да му се доверя. Търся си извинение да изчезна оттук преди започването на кръвопролитието.“

— Не! — каза Хенри, а на Оуен му се стори, че за пръв път долавя в тона му неувереност. — Няма да има кръвопролитие. Курц няма да убие приблизително осемстотин души. В крайна сметка унищожаването на невинни хора няма да окаже влияние върху разрешаването на проблема. Те са само… Господи, те са случайни свидетели!

Без особена изненада Ъндърхил установи, че изпитва удоволствие от душевния смут на новия си приятел — Бог му е свидетел, че очилатият го беше накарал да се чувства неловко.

— Какво предлагаш? Преди малко каза, че само приятелят ти Джоунси има значение.

— Вярно е, но… — Той се поколеба и млъкна. Гласът на разума му беше малко по-уверен:

Не съм и намеквал да си отидем и да позволим да ги убият.

— Няма къде да отидем — прекъсна го Ъндърхил. — С теб ще бягаме като плъхове, напускащи потъващия кораб. — Той дръпна още веднъж от третата си недоизпушена цигара, хвърли я и проследи с поглед как вятърът я отнесе. Снегът продължаваше да се сипе, образувайки непроходими преспи. Пътуването в такова време означаваше почти сигурно смърт. „Засега ни устройва моторна шейна — помисли си той. — Но ако до полунощ продължава все така, и с джип няма да си придвижим.“

— Убий Курц — отсече Хенри. — Това е единственият изход. По-лесно ще избягаме, когато го няма командирът да дава заповеди, а пък и… биологичното прочистване ще бъде отложено. Оуен кисело се изсмя.

— Лесно ти е да говориш, все едно предлагаш детска игра. Май ме мислиш за агент 00 Ъндърхил, дето стотици хора е убил.

Запали поредната цигара, като заслони с шепи пламъчето на запалката. Въпреки че носеше ръкавици, пръстите му се бяха вкочанили. „Ако скоро не стигнем до решение, ще умра от измръзване“ — помисли си.

— Толкова ли е трудно? — попита Хенри, въпреки че отлично знаеше отговора; Оуен усещаше как очилатият насила си затваря очите за истината — страхува се, че положението ще се влоши още повече. — Отиваш в караваната и го пречукваш — фасулска работа.

— Няма да е толкова лесно. — Оуен мислено му препрати изображение, на което се виждаше как Фреди Джонсън и останалите членове на „Импириъл Вали“ охраняват караваната на Курц. — Освен това „жилището“ му е оборудвано с алармена система и ако нещо се случи, лошите момчета на секундата ще се притекат на помощ на шефа си. Възможно е да се добера до него, но вероятността за неуспех е много по- голяма, защото охраната му е като на собственик на колумбийски наркокартел, а по време на операция е засилена. Лаская се от мисълта, че по нищо не му отстъпвам и че ще се добера до него, но мисията ми ще бъде самоубийствена. Ако наистина е завербувал Фреди Джонсън, то в секретният му екип са включени още Кейт Галахър и Марвъл Ричърдсън… Карл Фрийдман… Джослин Макавой. Все хора, които не си поплюват, Хенри. Ако убия Курц, те ще ме очистят, а големите клечки, които ръководят операцията от скривалището си в планинските недра, ще изпратят нов чистач — някой клонинг на Курц, който ще довърши започнатото от него. Възможно е дори да назначат Кейт на негово място. Бог ми е свидетел, че тя е достатъчно откачена. Смъртната присъда на затворниците в обора може би ще се отложи с дванайсет часа, през които те ще се пекат на бавен огън, но в крайна сметка ще бъде изпълнена. Единствената разлика е, че вместо да се поразходиш с мен в снежната буря, красавецо, ще споделиш съдбата им. Междувременно приятелчето ти… онзи Джоунси… ще пътува към… Накъде?

— Засега предпочитам да го пазя в тайна.

Въпреки твърдият отказ Ъндърхил се помъчи да прочете отговора в съзнанието на Хенри. За миг зърна смътно и странно видение — висока цилиндрична сграда, наподобяваща на силоз за зърно — сетне то бе заменено от бял кон, който май беше еднорог, препускащ по някакво шосе. Край пътното платно имаше табела, върху която с големи черни букви беше написано „ДА СИ ПОИГРАЕМ НА КОНЧЕ“, а отдолу беше изрисувана стрелка.

— Блокираш ме, а? — възкликна едновременно развеселено и раздразнено.

— Може би. А може би ти преподавам техника, която е най-добре да усвоиш, ако искаш разговорът ни да остане в тайна.

— Ъ-хъ — промърмори Ъндърхил. Всъщност изобщо не беше разгневен от случилото се. Разбираше какво преимущество ще му даде способността да блокира достъпа до съзнанието си. Освен това се бе убедил, че Хенри наистина знае къде отива заразеният му приятел — въпреки блокадата за миг беше зърнал изображението му.

— Хенри, слушай внимателно какво ще ти кажа.

— Целият съм в слух.

— Ще ти предложа простичък и сравнително безопасен план. Ако разполагаме с време, най-добре е първо да поспим.

— Съгласен съм. Капнал съм от умора.

— Към три часа ще задействам нещата… базата ще бъде в бойна готовност, докато престане да съществува, но между четири и шест сутринта окото на Големия брат40 не е толкова зорко. Ще отвлека вниманието на охраната и ще прекъсна електричеството, което тече по оградата — всъщност това е най-лесното. Пет минути след избухването на суматохата ще бъда тук с моторната шейна…

Ъндърхил вече беше открил, че телепатията има „стенографско“ преимущество пред устните изявления. Докато говореше, изпрати на Хенри изображението на горящ хеликоптер „Литъл бърд“ МХ–6, към който тичат войниците.

— … и дим да ни няма.

— Искаш да оставим в ръцете на Курц невинни хора, които той възнамерява да изпече на скара, така ли? Да не говорим за членовете на „Синя група“. Голямо чудо, че ще загинат още двеста-триста души!

Оуен, който едва деветнайсетгодишен бе постъпил в армията, а през последните осем години беше сред „чистачите“ на Курц, по мисловния проводник изпрати две ужасни думи:

Приемливи загуби.

Не! — отговори Хенри по същия начин.

Какво искаш да кажеш?

Не съм съгласен.

Имаш ли по-добра идея?

Миг след като зададе въпроса, Оуен се вцепени от ужас — Хенри наистина си въобразяваше, че му е хрумнала блестяща мисъл. Фрагменти от тази идея, която беше прекалено елементарна, за да бъде наречена „план“, проблесна в съзнанието на Оуен като опашата комета. От изненада дъхът му спря.