Цигарата се изплъзна от безчувствените му пръсти и вятърът я отнесе.
Хенри продължи, този път на глас:
— Има и още едно преимущество. На Курц изобщо няма да му е до нас, ако трябва да се занимава с неколкостотин бегълци, повечето от които изгарят от желание да разкажат на първия срещнат репортер как паникьосаното правителство на Съединените щати е разрешило повторение на кръвопролитието при Мей Лей, но на американска земя.
„Не познаваш Ейб Курц — помисли си Ъндърхил. — Не подозираш за неговата граница, която никой не бива да прекрачва.“ Всъщност едва днес самият той се беше уверил в съществуването й.
Най-странното бе, че безумното предложение на Хенри донякъде му допадаше, защото в него се съдържаше известна доза изкупление. Докато безкрайният четиринайсети ноември крачеше към полунощ, а шансовете за оцеляване поне до края на седмицата се увеличаваха, Оуен без особена изненада откри колко привлекателна е мисълта за изкуплението.
— Хенри!
— Кажи, Оуен.
— Цял живот съм се чувствал гузен заради стореното в дома на семейство Рейплоу.
— Знам.
— И все пак го правех отново и отново. Какво ще кажеш, не е ли шибано?
Хенри, който си оставаше отличен психиатър, дори след като започнаха да го преследват мисли за самоубийство, не отговори. От опит знаеше, че „шибано“ е най-точното определение за обичайното човешко поведение. Печална констатация, която, за съжаление, отговаряше на истината.
— Съгласен съм — най-сетне заяви Оуен. — Приемам да купиш къщата, но аз ще я обзаведа. Съгласен ли си?
— Да — веднага отговори Хенри.
— Наистина ли ще ме научиш да блокирам чуждото проникване в съзнанието ми? Може би ще ми се наложи да използвам твоята техника.
— Ще те науча, разбира се.
— Значи се разбрахме. А сега слушай внимателно.
Оуен говори в продължение на три минути — понякога на глас, друг път предавайки мислите си по телепатичен път. Двамата с Хенри вече не правеха разлика между средствата за общуване; мисли и думи се бяха превърнали в едно цяло.
Шестнайсета глава
Дери
1
В магазинчето на Гослин е горещо като в пещ. Почти моментално пот избива на челото на Джоунси, а докато четиримата прекосяват помещението, за да стигнат до телефонния автомат (намиращ се досами кюмбето, представете си!); тънки струйки започват да се стичат по страните му; от подмишниците му се носи миризма като от растителността в джунглата след проливен дъжд… макар че там още няма Бог знае каква растителност — той е едва четиринайсетгодишен. Гладна кокошка просо сънува, както често казва Пит.
Не стига, че е горещо, ами той още е под въздействието на съня, който не е избледнял, както често се случва с кошмарите (той усеща миризмата на бензин и на горяща гума, вижда мокасината в ръката на Хенри… и главата… вижда отвратителната отсечена глава на Ричи Гренадо); като капак на всичко телефонистката започва да му прави въртели. Когато Джоунси й дава номера на семейство Кавел — и четиримата го знаят наизуст, тъй като често се обаждат да поискат разрешение да посетят Дудитс (Робърта и Алфи никога не са им отказали, но правилата на доброто възпитание изискват предварително обаждане), тя пита:
— Родителите ти знаят ли, че искаш да проведеш междуградски разговор?
Не говори провлечено като повечето янки, в гласа й се прокрадва интонация, характерна за хора, израснали в район, в който фамилните имена Летурно и Бизонет са по-разпространени от Смит и Джоунс. Бащата на Пит има определение за подобни хора; нарича ги франкофоните, дето са глътнали бастун. И ето че за беля телефонистката принадлежи тъкмо към тази пасмина.
— Разрешават ми да телефонирам за моя сметка, ако поема разноските — обяснява Джоунси. Мамка му, знаеше си, че в крайна сметка именно на него ще се падне да проведе разговора. Смъкна ципа на якето си и си мисли, че в магазинчето е горещо като в сауна. Главата му не побира как е възможно старчоците да седят толкова близо до печката. Тримата му приятели се притискат до него, което може би е разбираемо — но на Джоунси му се иска да отстъпят поне мъничко встрани. От близостта им сякаш му става още по- горещо.
— Ами, ако им се обадя,
— Разбира се — отговаря той и нетърпеливо избърсва с длан потта, която се стича в очите му и го щипе. — Баща ми е на работа, но мама сигурно е вкъщи. Номерът е 949 6659. Само ви моля да побързате, защото…
— Ще те свържа с номера, който търсиш — прекъсва го телефонистката. По тона й личи, че е разочарована. Джоунси съблича якето си, като прехвърля слушалката в другата си ръка, и го пуска на пода. За разлика от него приятелите му не са свалили горните си дрехи, а Бобъра дори не е разкопчал якето си. Той не проумява как издържат в тази горещина. Призлява му дори от миризмите, които долавя — на горчица, зрял фасул, подова смазка, на кафе и на саламурата в голямата каца с туршия. По принцип миризмите в магазинчето дори са му приятни, но днес от тях му се повдига.
Нещо изщраква в слушалката — високомерната телефонистка най-сетне го е свързала. Ще му се приятелите му да се поотдръпнат и да го оставят на спокойствие. С крайчеца на окото си забелязва Леймар, който стои пред полицата, на която са подредени кутии с мюсли, гледа ги втренчено и разтрива челото си, сякаш има силно главоболие. Което според Джоунси е съвсем в реда на нещата, като се има предвид количеството бира, което старият изпи снощи. Жегата в магазинчето го блъсва в главата, но неговото главоболие не е предизвикано от бирата… иска му се час по-скоро да излезе навън, на чист въздух…
Поизправя се и съобщава на приятелите си, че телефонистката го е свързала с номера на семейство Кавел, но веднага съжалява, защото те още по-плътно се притискат до него. Дъхът на Пит мирише ужасно, при което Джоунси си казва: „Браво, бе, Пит! Миеш си зъбите само веднъж годишно!“
На третото позвъняване отсреща някой вдига слушалката:
— Ало? — обажда се Робърта, която неизменно е в добро настроение, ала този път по гласа й личи, че е разтроена. Причината е ясна — Джоунси чува приглушените ридания на Дудитс. Знае, че Алфи и Робърта, които са възрастни, не чуват плача му по начина, по който го чуват те четиримата. Но все пак го усещат, защото Дуди е плът от плътта им; вероятно днешният ден не е от най-щастливите за госпожа Кавел.
Господи, жегата тук е непоносима! С какво и са заредили печката тази сутрин? Може би с плутоний.
— Ало, кой се обажда? — пита Робърта, проявявайки още по-нетипично за нея нетърпение. Често казва на момчетата, че грижите за необикновения й син са я научили ако не на друго, то поне да проявява търпение. Но тази сутрин май е изгубила контрол над себе си, което е немислимо. — Ако предлагате някакви стоки, нямам време да разговарям с вас. Много съм заета и…
Джоунси се вслушва в писъците на Дудитс и си казва: „Разбира се, че си заета. От ранни зори не е престанал да плаче. Сигурно вече си на път да откачиш.“
