Капан за сънища

И, о, чудо на чудесата — Дудитс постепенно се успокоява.

Прикривайки устата си с длан, Пит прошепва:

— Къде се намираме, Хенри? Мамка му, къде сме?

— В един сън — отговаря Хенри, при което четиримата се озовават под кленовото дърво близо до Бърлогата — коленичат в снега и треперят от студ, защото са само по долни гащи.

— Какво? — възкликва Джоунси. Издърпва ръката си и избърсва от брадичката си повръщаното; в този миг връзката помежду им се прекъсва, връщат се в действителността. — Какво каза, Хенри?

Той усеща отдръпването на съзнанието им, буквално го чувства, и си казва: „Не ни е съдено да бъдем заедно. Понякога е по-добре да бъдеш сам“.

Да, сам. Сам с мислите си.

— Сънувах кошмар — мълви Бобъра. Изглежда, не обяснява на приятелите си, а говори на себе си. Със странно забавени движения, сякаш още сънува, дръпва ципа на един от многобройните си джобове на якето си и измъква отвътре близалка. Сетне вместо да отстрани опаковката, пъха в устата клечката и я задъвква. — Сънувах, че…

— Спести си описанието — прекъсва го Хенри и с пръст намества очилата си — Всички знаем какво си сънувал. — „Което е съвсем естествено — нали и ние присъствахме“ — ще му се да добави, но се въздържа. Едва четиринайсетгодишен е, но е достатъчно мъдър за да знае, че казаната дума е като хвърлен камък. „Кьорав карти не играе“ — казваха, когато играеха рум и някой по погрешка изчистеше важна карта. Знаеше, че изрече ли го на глас, трябва да се справят с него, ако ли пък си замълчи, може би… може би всичко ще се размине.

— Ако питаш мен, не си го сънувал ти — обажда се Пит, — а Дудитс. Всички ние…

— Пет пари не давам за мнението ти! — грубо го прекъсна Джоунси. Гласът му е толкова прегракнал, че тримата изненадано се втренчват в него. — Било е само сън, който ще забравя. Всички ще го забравим, нали, Хенри?

Очилатият отривисто кимна.

— Да се връщаме в хижата — подхвърля Пит. — Краката ми станаха на ко…

— Но само при едно условие — казва Хенри, а тримата неспокойно се взират в него. Стигнеше ли се до вземане на решения, той е техният предводител. „И ако не ви харесва как се справям — гневно си каза той, — друг да го направи. Защото това не е детска игра, повярвайте!“

— Какво? — пита Бобъра, а тонът му подсказва, че му се ще да добави: „Сега пък какво ти скимна?“

— Като отидем в магазина на Гослин, някой от нас ще телефонира на Дудс и ще го успокои, ако е разстроен.

Думите му са посрещнати с мълчание. И тримата са поразени от предложението да телефонират на техния слабоумен приятел. Според Хенри никога досега Дудитс не е разговарял по телефона — ще му бъде за пръв път.

— Май си прав, братче — съгласява се Пит… сетне се плесва през устата, като че ли е казал нещо неприлично.

Бобъра, който носи само абсурдните си боксерки и още по-абсурдното си яке, вече трепери като лист. Близалката, която стърчи от устата му, подскача нагоре-надолу.

— Рано или късно тъпият ти навик да дъвчеш клечки ще те убие — казва му Хенри.

— И мама е на същото мнение. Няма ли да се прибираме? Умирам от студ!

Тръгват обратно към Бърлогата, където двайсет и три години по-късно ще приключи приятелството помежду им.

— Мислите ли, че Ричи Гренадо наистина е мъртъв? — обажда се Бобъра.

— Не знам и не ми пука — отговаря Джоунси и поглежда Хенри. — Съгласен съм да се обадим на Дудитс. Имам собствен телефон, можем да прехвърлим обаждането на моята сметка.

— Брей, голям го вадиш! — възкликва Пит. — Вашите много те глезят, Гари.

По принцип Джоунси побеснява, когато го наричат Гари, но тази сутрин умът му е другаде.

— Това е подаръкът за рождения ми ден — обяснява необичайно кротко. — Извънградските разговори ми се удържат от джобните пари, затова онзи, който разговаря с Дуд, трябва да е максимално лаконичен. После… после да забравим, че това се е случвало. Никога не се е случвало, ясно ли е?

Тримата кимат. Никога не се е случвало. Мамка му, никога не се е…

3

Силен порив на вятъра блъсна Хенри в гърба и едва не го запрати върху оградата, по която течеше електрически ток. Той се върна към действителността, отърсвайки се от спомена така, сякаш събличаше тежко палто. Споменът беше възкръснал в най-неподходящия момент (разбира се, за някои спомени моментът никога не е подходящ). Мръзнеше в снега, очаквайки Ъндърхил, който беше единствената му надежда за оцеляване, но докато е сънувал наяве, онзи може би е минал покрай него, оставяйки го на произвола на съдбата.

Обаче Ъндърхил не беше отминал. Пъхнал ръце в джобовете си, стоеше отвъд оградата и се взираше в Хенри. Снежинките, които падаха върху прозрачната му маска, бързо се топяха, капките се стичаха като…

„Като сълзите на Бобъра през онзи ужасен ден“ — помисли си Хенри.

— Защо не си в обора при другите? — обади се Ъндърхил. — Току-виж си замръзнал в тоя студ.

Хенри с ужас откри, че езикът му е залепнал за небцето. Животът му буквално зависеше от онова, което щеше да каже на този човек, ала не му идваше наум подходящата фраза за започване на разговора. Езикът му напълно се беше вързал.

„Струва ли си усилието? — обади се вътрешният му глас, неговият стар приятел, когото той често наричаше «глас на мрака». — Честно, защо си правиш труда? Защо не им позволиш да ти сторят онова, което сам искаше да си причиниш?“

Решението му вече не засягаше само него, ето защо! Осъзнаваше го, ала все още не можеше да продума.

Ъндърхил продължаваше да го наблюдава, без да извади ръце от джобовете си. Беше свалил качулката си, снежинките кацаха върху тъмнорусата му коса и върху прозрачната маска, каквато носеха всички войници, не и задържаните; на арестантите не им трябваха маски — чакаше ги същият край, който беше сполетял сивите пришълци.

Ала вместо да се отдалечи, онзи заговори:

— Не се изненадвам, че знаете името ми, господин Хенрийд. Хенрийд ли се казвате?

— Девлин. Пречели сте малкото ми име. Казвам се Хенри Девлин. — Той предпазливо промуши дланта си в пролуката между бодливата и обикновената тел. След като Ъндърхил не понечи да хване ръката му, само в продължение на около пет секунди безизразно се взира в нея, той я отдръпна, оттегляйки се в своя мъничък свят, усещайки се глупаво, макар мислено да се упрекваше заради чувствителността си — нелепо бе да се чувства като човек, пренебрегнат по време на някакво празненство.

Ъндърхил любезно кимна, като че наистина бяха на коктейл временно на заснежена поляна, осветена от силни лампи, които бяха монтирани същия следобед.

— Знаете името ми, тъй като под въздействието на извънземните в Джеферсън Тракт у нас са се породили телепатични способности… на много ниско ниво, разбира се. — Ъндърхил се усмихна. — Звучи абсурдно, но е самата истина. — Явлението е временно, безобидно и си го бива само за развлечение на гостите по време на празненство, а тая вечер си имаме бая работа, та да си устройваме развлечения.

В този момент езикът на Хенри най-сетне се развърза — слава Богу, не беше залепнал за небцето.

— Не сте дошли да разговаряме посред тази буря, защото знам вашето име, а защото ми е известно името на съпругата ви. И на дъщеря ви.

— Може би — все така усмихнато отвърна Ъндърхил. — Във всеки случай е крайно време двамата с вас да се приберем на топло и да си отдъхнем — имахме тежък ден.

Той направи няколко крачки, но не се отдалечи от оградата — тръгна покрай нея по посока на