Капан за сънища

на нощното й шкафче, успокоително блещукаха, следователно токът не беше спирал. Беше истинско чудо, че ураганният вятър не е прекъснал електропровода.

Часовникът показваше 1:04. Робърта включи нощната лампа и отпи глътка вода от чашата. Вятърът ли я беше събудил или кошмарът? Сънят й наистина беше ужасен — някакви извънземни нападаха със смъртоносни лъчи, а хората бягаха навсякъде — но едва ли я бе накарал да се стресне и да отвори очи.

За миг воят на вятъра затихна и тя разбра какво я е събудило — гласът на сина й, идващ откъм стаята му на долния етаж. Дудитс… пееше. Възможно ли е? Едва ли, като се има предвид ужасните мигове, които двамата бяха изживели днес.

От два до пет следобед синът й надаваше протяжни викове: „Объа е мъа!“ — Бобъра е мъртъв. Изглеждаше неутешим, а като капак на всичко му потече кръв от носа. Кръвоизливите му бяха най-големият кошмар за Робърта. Веднъж рукнеше ли кръвта му, нямаше спиране; при подобни случаи почти винаги се налагаше да го заведе в болницата. Този път успя да спре кръвотечението, като напъха тампони в ноздрите на Дудитс и стисна носа му точно между очите. После телефонира на доктор Бриско да го попита може ли да даде на сина си таблетка валиум, но сестрата любено й отговори, че в момента той не бил в града. Заместваше го негов колега, който никога през живота си не беше виждал Дудитс, затова Робърта изобщо не си направи труда да му се обади. На своя глава даде хапчето на сина си, после почисти напуканите му устни и устната му кухина с глицеринов тампон с аромат на лимон, който най-много му харесваше. Бедничкият, дори след прекратяване на химиотерапията в устната му кухина непрекъснато се появяваха ранички. Повече нямаше да го подлагат на химиотерапия. Лекарите, включително и доктор Бриско, отказваха да признаят безсилието си и не отстраниха пластмасовия катетър, ала процедурата повече нямаше да се повтори. Робърта нямаше да разреши на онези бездушни типове с бели престилки отново да подложат на адски мъчения момчето й.

След като му даде да изпие успокоителното, легна до него, прегърна го (като внимаваше да не притисне катетъра, който беше скрит под превръзката) и му попя. Но не изпя приспивната мелодия, която му тананикаше Бобъра. Интуицията й подсказваше, че днес не бива да я пее.

Най-сетне той като че се поуспокои, а когато Робърта реши, че е заспал, внимателно извади от ноздрите му тампоните. Докато се мъчеше да извади втория, Дудитс отвори очи — сякаш проблеснаха зелени лъчи. Понякога тя си мислеше, че най-големият дар, който му е дал Създателят, са очите му, не онова другото… способността да вижда Дирята и произтичащите от нея последствия.

— Ама?

— Кажи, Дуди.

— Объа в ая?

Въпросът накара сърцето й да се свие от мъка; внезапно си спомни любимото кожено яке на Бобъра, което той не сваляше от гърба си, докато накрая дрехата не заприлича на дрипа. Ако не ставаше въпрос за един от четиримата приятели на Дудитс, може би щеше да се усъмни в предчувствието на сина си. Ала щом той твърдеше, че Бобъра е мъртъв, значи беше самата истина.

— Да, скъпи, сигурно е в рая. А сега заспивай.

В продължение на няколко безкрайни секунди зелените му очи останаха втренчени в нея и Робърта се изплаши, че той пак ще заплаче… наистина една огромна сълза се търкулна по стената му, по която беше набола брада. Напоследък бръсненето се беше превърнало в истинско изпитание за него — дори електрическата самобръсначка му причиняваше ранички, които кървяха часове наред.

Привечер, когато тя му приготвяше овесената каша (по-тежките храни Дудитс веднага повръщаше — още един признак, че краят е близо), кошмарът отново започна. Робърта, която и без това беше ужасена от все по-обезпокояващите новини за случващото се в Джеферсън Тракт, хукна към стаята на сина си, а сърцето й биеше до пръсване. Той седеше на леглото и поклащаше глава — типично детински жест на отрицание. От носа му отново течеше кръв и при всяко поклащане на главата му се сипеха алени капки. Бяха изпръскали възглавницата му, снимката с автограф на Остин Пауър („Супер си“ — беше написано отдолу), шишенцата върху нощното шкафче, съдържащи тоалетна вода за уста, компазин, перкосет, мултивитамините, от които очевидно нямаше никаква полза, и стъкленицата с тампони.

Този път твърдеше, че Пит е мъртъв, добродушният (и не особено умен) Пит Мур. „Мили Боже, възможно ли е? — запита се тя. — Има ли нещо вярно? Дали всичко е вярно?“

Вторият пристъп на истерична скръб беше по-кратък може би защото Дудитс вече беше капнал от умора. Робърта отново успя да спре кръвотечението от носа му (днес бе извадила голям късмет), после смени спалното бельо, като първо настани сина си на любимия му стол до прозореца. Той се втренчи в непрогледната тъма навън, където бурята вече бушуваше с нова сила; ту изхлипваше, ту въздишаше така тежко, че сърцето й се свиваше от мъка. Мъчително й бе дори да го гледа — беше станал като вейка, бе блед като платно, а косата му бе опадала. Подаде му бейзболната шапка, на чиято козирка се беше подписал великият Педро Мартинес от „Ред Сокс“ („Когато си на смъртно легло, си спечелваш толкова много приятели“ — казваше си понякога тя), та да не му замръзне главата, която беше допрял до стъклото, но за пръв път Дудитс не пожела да я сложи. Остави я на скута си и продължи да се взира в мрака, погледът му изразяваше неописуема печал.

Най-сетне го накара да си легне, той отново впери в нея зелените си очи, на които приближаващата смърт придаваше особен блясък:

— И Ит и е в ая?

— Сигурна съм, че е там. — Не искаше да плаче, отчаяно се мъчеше да се овладее, защото се страхуваше, че ако се разплаче, Дудитс отново ще изпадне в истерия, но усещаше как сълзите парят в очите й. Главата й натежа от тях, а всеки път като си поемаше дъх, изпитваше усещането, че синусите й са запушени с морска вода.

— В ая с Объа ли?

— Да, миличък.

— Вия Ит и Объа в ая?

— Да, скъпи, разбира се, че ще ги видиш. Но дотогава има много време.

Дудитс затвори очи, а тя дълго седя на леглото до него, като се взираше в ръцете си, чувствайки се по- скоро сама отколкото самотна.

Сега песента му я бе изтръгнала от кошмарния й сън. Робърта се втурна в стаята му и той наистина пееше. Тъй като отлично говореше неговия език (което беше съвсем естествено, след като го беше упражнявала в продължение на трийсет години), тя се лекота си преведе сливащите се срички: „Скуби Ду, Скуби Ду, къде си се дянал? Работа ни предстои, време е да ми помогнеш ти“.

Втурна се в стаята му, без да знае какво я очаква, ала гледката буквално я остави без дъх — осветлението беше включено, Дудитс беше облечен като за излизане за пръв път от поредното (и според доктор Бриско последно) подобряване на състоянието му. Сложил беше любимия си кадифен панталон, тениска и пуловер, както и бейзболната си шапка. Седеше на стола си до прозореца и се взираше в нощта. Този път лицето му не беше изкривено от мъка, очите му не бяха насълзени. Взираше се в бурната тъма с нетърпеливо очакване, което накара Робърта да си спомни времето преди да го нападне коварната болест, чиито първи симптоми бяха привидно невинни: умората и задъхването му след игра с фризби в задния двор, страховитите синини, които се появяваха по тялото му дори след лек удар и които избледняваха толкова бавно. Тъкмо така изглеждаше той, когато…

Умът й отказваше да работи. Беше прекалено изплашена, за да търси спомена в паметта си.

— Дудитс! Дудитс, какво…

— Амо! Ъе е ията?

Мамо, къде е кутията?

— В кухнята е… но… Дуди, посред нощ е. Навън бушува снежна буря. Няма да…

„Няма да ходиш никъде“ — това би трябвало да каже, но думите заседнаха в гърлото й. Очите на сина й сияеха, изглеждаше толкова… жизнен. Вероятно би трябвало да се зарадва от промяната в него, но неочакваният му прилив на енергия я изпълваше с ужас.

— Иам и ията! Иам ояда!

Искам си кутията! Искам си обяда!

— Не, Дудитс — заяви Робърта, стараейки се да говори строго. — Сега не е време за обяд. Искам да се