Капан за сънища

изпитваше болка.

— Брей! — възкликна. — Попай трябва да опита туй чудо! — Избухна в смях, защото да говори му се видя толкова необикновено, дори архаично, и защото се чувстваше като на седмото небе.

По-тихо! — скастри го Оуен.

Добре, приятел. ДОБРЕ!

Дори мислите му се бяха избистрили, бяха придобили нова сила — знаеше, че това е самата истина, не плод на въображението му. Въпреки че зад бараката беше по-тъмно, светлината беше достатъчна, за да види как Оуен подскочи и се хвана за главата, сякаш някой беше изкрещял в ухото му.

Извинявай — изрече безмълвно.

Няма нищо. Мозъчните ти вълни са прекалено силни. Сигурно бъкаш от оная космическа гадост.

Всъщност съм почти чист — отвърна Хенри. За миг в съзнанието му се появи епизод от съня му — четиримата са на онзи затревен хълм. Не, петимата, и Дудитс беше там.

Хенри, спомняш ли си къде ще бъда?

В югозападния ъгъл на лагера, диагонално на обора. Обаче…

Никакво обаче! Ще бъда там и точка по въпроса. Ако искаш да се измъкнеш от този ад, гледай да бъдеш на уговореното място. Сега е… — Изглежда Оуен погледна часовника си. „Ако още работи, значи е от механичните“ — помисли си Хенри. — … четири без две минути. Имаш на разположение половин час. После, ако хората в обора още не са предприели нищо, ще прекъсна електричеството, преминаващо през оградата.

Половин час е малко — запротестира Хенри. Макар да стоеше неподвижно е се взираше в силуета на Оуен, очертаващ се сред падащия сняг, дишаше тежко като бегач на дълги разстояния. И сърцето му биеше до пръсване като на състезател.

Не бива да се бавиш повече. Оградата е свързана с алармена инсталация. Ще завият сирени, ще се включат прожектори, целият лагер ще бъде вдигнат на крак. Като започне суматохата, ще имаш на разположение още пет минути — ще ги определиш като броиш до сто — ако след това време не се появиш, моя милост ще си плюе на петите.

Без мен никога няма да откриеш Джоунси.

Може би, но нямам намерение да остана тук и да умра заедно с теб, Хенри. — Предаваше мислите си телепатично, но сякаш говореше търпеливо като на малко дете. — Не се ли появиш на уговореното място пет минути след обявяването на тревога, и с двама ни е свършено.

Онези двамата, дето се самоубиха… не са единствените заразени.

Знам.

За миг в съзнанието на Хенри се появи жълт училищен автобус. През стъклата му надничаха четирийсет ухилени черепи. Осъзна, че това са хората, с които Ъндърхил бе пристигнал вчера сутринта. Сега бяха мъртви или умираха.

Не мисли за тях — посъветва го Оуен. — Мисли за поддръжниците на Курц. Ще берем ядове с тях, особено с „Импириъл Вали“… ако наистина съществуват. Обучени са безпрекословно да се подчиняват на заповедите и са отлично подготвени командоси. От мен да го знаеш, че добре подготвените хора винаги побеждават… дори при най-невъзможните обстоятелство. Не се ли измъкнеш навреме, жив ще те опекат. Запомни, разполагаш само с пет минути след обявяване на тревогата.

Логиката на Ъндърхил беше едновременно ужасяваща и необорима.

Добре — съгласи се Хенри.

Ако питаш мен, изобщо не бива да се намесваш — обади се Ъндърхил. Мисълта му достигна съзнанието на Хенри, инкрустирана със сложен филигран от чувства — неудовлетвореност, страх… само дето Оуен Ъндърхил не се страхуваше от смъртта, а от провала. — Ако твърденията ти отговарят на истината, всичко зависи от нашето бягство. Осъзнаваш ли, че рискуваш съдбата на цялото човечество заради неколкостотинте загубеняци в обора…

Шефът ти не би постъпил така, нали?

Оуен се стъписа. Хенри виждаше само силуетът му, но в съзнанието му се появи комично изкривеното лице на съучастника му. Сетне съвсем ясно чу смеха му въпреки оглушителния вой на вятъра.

Спипа ме натясно, красавецо.

Колкото до онези нещастници в обора, не бери грижа. Те ще ми се подчинят. Бива ме да мотивирам хората.

Сигурен съм, че ще се постараеш. — Хенри почувства как другият отново се усмихна. Сетне Оуен изрече на глас:

— Какво ще се случи после? Искам отново да го чуя.

Защо?

— Може би защото войниците също се нуждаят от стимул… особено когато са разколебани. И зарежи телепатията — кажи го на глас. Приятно ми е да чуя думата.

Хенри се втренчи в човека, който трепереше отвъд оградата и каза:

— После ще се превърнем в герои. Не защото го искаме, а защото нямаме избор.

Оуен, който бе обгърнат от снежната виелица, одобрително кимаш. Кимаше и продължаваше да се усмихва.

— Защо пък не? — промърмори. — Мамка му, защо пък не?

В съзнанието на Хенри се втурна изображението на момченце, което е вдигнало над главата си порцеланов поднос. Най-съкровеното желание на Ъндърхил беше момченцето да върне на мястото му подноса — онзи порцеланов поднос, който го преследваше години наред и завинаги щеше да остане счупен.

5

От най-ранно детство Курц никога не сънуваше, което само по себе си беше ненормално; и сега той се събуди както обикновено: в един миг се намираше в нищото, в следващия бе съвсем бодър и знаеше къде се намира. Беше жив, слава на Бога, о, да, още участваше в най-интересната игра, нарече на „живот“. Обърна глава да погледне часовника, но проклетникът отново беше спрял въпреки уж антимагнетичното устройство — повтаряше цифрите 12–12–12 като пелтек, който е зациклил на някоя дума. Курц включи нощната лампа и взе от шкафчето джобния си часовник. Стрелките показваха четири часа и осем минути.

Той го върна на мястото му, спусна босите си крака на пода и се изправи. Първото, което му направи впечатление, беше вятърът, виещ като побесняло куче. Второто бе отсъствието на тихите гласове, натрапващи се в съзнанието му. Изглежда, телепатията завинаги си беше отишла, което го зарадва. Инстинктивно я възприемаше като посегателство върху личността си. Ужасяваше се, че някой е способен да проникне в съзнанието му… да чете мислите му. Сивите мръсници заслужаваха да бъдат избити дори само задето бяха поднесли на земните жители този отвратителен дар. Слава Богу, че въздействието им се бе оказало временно.

Курц смъкна сивите си спортни гащи и застана гол пред огледалото на вратата на спалното помещение; внимателно разгледа всеки сантиметър от тялото си, започвайки от краката (по които вече се бяха появили първите лилави разширени вени), та чак до главата, увенчана с прошарена разрошена коса. Беше на шейсет, но не изглеждаше зле, само разширените вени издаваха наближаването на старостта. И оная му работа си я биваше, макар рядко да я използваше; според него почти всички жени бяха подли и лукави създания, склонни към изневери, които изпиват жизнените сили на мъжа. Дълбоко в сърцето си, където дори лудостта му беше някак смалена и безинтересна, той изпитваше отвращение от секса. Дори когато половото сношение се извършваше в името на продължаването на човешкия род, в повечето случаи резултатът бе злокачествен тумор, надарен с мозък, който не се различава особено много от говнестулките.

Погледът му се спусна обратно надолу, търсейки подозрително червено петно или влакънца. Не откри