Капан за сънища

нищо подозрително. Обърна се, доколкото му беше възможно, огледа се отзад, но отново не видя признаци на заразата. Пъхна пръст в ануса си, ала и там нямаше следа от ужасяващата плесен.

— Чист съм — промърмори, докато миеше ръцете си в мъничката баня в караваната. — Чист съм като изворна вода.

Навлече гащетата, сетне приседна на ниското шкафче да обуе чорапите си. Беше чист, слава на Бога, чист. Каква хубава дума е „чист“! Неприятното усещане от телепатията, което бе някак лепкаво като влажна от пот кожа, бе изчезнало. По тялото му нямаше и следа от рипли — беше огледал дори езика и венците си.

Тогава какво го е събудило? Защо в съзнанието му звучеше сигнал за тревога?

Защото телепатията не бе единствената форма на извънсензорно възприятие. Защото дълго преди сивчовците да разберат за съществуването на планетата Земя, забутана в най-прашния и рядко посещаван сектор на грамадната междузвездна библиотека, налице беше интуицията, която бе особено силно развита при униформените homo sapiens като него.

— Интуицията — промълви Курц. — Добрата всеамериканска интуиция!

Обу панталона си, но преди да сложи ризата си, взе портативния радиоприемник (часът беше четири и петнайсет — времето сякаш летеше стремглаво като кола с повредени спирачки, спускаща се по склона на стръмен хълм към оживено кръстовище). Радиото беше специална изработка и се предполагаше, че е защитено от заглушаване… но още като погледна дигиталния му часовник, Курц разбра, че още не е изработено устройство, което да е защитено от повреди.

Два пъти натисна бутона за предаване на съобщение. Фреди Джонсън се обади почти веднага, при това гласът му не беше като на човек, събуден от тежък сън… ала сега, когато бе дошло времето да действат, Курц (който всъщност се казваше Робърт Кунц… голяма работа, какво значение има някакво си име!) горчиво съжаляваше за Ъндърхил. „Оуен, Оуен — помисли си, — защо прекрачи границата тъкмо когато си ми най-необходим, синко?“

— Казвай, шефе.

— Импириъл Вали на шеста позиция. Повтарям — Импириъл Вали на шеста. Чакам потвърждение.

Онзи запротестира, че това е невъзможно — постъпка, която не би хрумнала на Оуен дори в най- безумния му сън. Курц изтърпя Фреди цели четирийсет секунди, сетне изръмжа:

— Затваряй си плювалника, копеле!

Онзи изумено млъкна.

— Тук нещо се мъти. Не знам какво е, но ме събуди предчувствието за надвиснала опасност. Събери момчетата и момичетата и ако искаш да си жив, докато стане време за вечеря, побързай. Чакам потвърждение.

— Прието, шефе. Има нещо, което трябва да знаеш — четирима са се самоубили, може би ще ги последват и други.

Курц не беше нито изненадан, нито недоволен. При определени обстоятелства самоубийството не само е приемливо, но е благородна постъпка, типична за истински джентълмен.

— От екипажите на хеликоптерите ли са?

— Да.

— Сред тях няма хора от Импириъл Вали, така ли?

— Не, шефе, няма.

— Добре. Натисни педала до дупка, мъжки. Очакват ни неприятности. Не знам какво е, но знам, че идва. Задава се като страховита буря.

Курц хвърли на шкафчето радиото и продължи да се облича. Ужасно му се пушеше, ала беше свършил цигарите.

6

Навремето оборът на стария Гослин приютяваше голямо стадо млечни крави; интериорът вече не отговаряше на стандартите на санитарната инспекция, но сградата още беше солидна. Войниците бяха прокарали електрически кабели, силните крушки осветяваха грамадното помещение и двата сеновала. Калориферите излъчваха нетърпима топлина. Още щом прекрачи прага, Хенри разкопча канадката си, въпреки това капчици пот оросиха челото му. Хрумна му, че причината може би е в таблетките, дадени му от Ъндърхил — преди да влезе в обора, беше сдъвкал още една.

Огледа се и бе поразен от приликата между помещението и бежанските лагери, които бе виждал — на босненски сърби в Македония, на християнски бунтовници след акостирането на морските пехотинци в Порто Пренс, на чернокожи от Африка, които са напуснали родните си страни заради заразни заболявания, бедствен глад, граждански войни или заради трите причини едновременно. Ала това тук не беше чужда страна, за посещението на която ти е необходима виза. Това беше обор в Нова Англия. Хората, натъпкани в него, не носеха дрипави дрехи, а скъпи канадки и специални панталони с допълнителни джобове за резервните патрони, ватираното им бельо също беше от прочута марка. При все това помещението досущ приличаше на лагер на бездомните бежанци. Единствената разлика бе в израженията на хората, които изглеждаха безкрайно изненадани. Сякаш още не можеха да повярват, че това се случва в най- демократичната страна на света.

На пода беше струпано сено, върху което задържаните бяха постлали връхните си дрехи. Налягали бяха на групички, оформени от членовете на едно семейство, мнозина бяха предпочели сеновалите, във всяко от четирийсетте отделения за добитък се бяха настанили по трима-четирима души. Някои хъркаха, други стенеха или се мятаха като всеки човек, който спи неспокойно. Отнякъде се разнасяше плачът на дете. Ала Хенри бе най-силно поразен от музиката по радиоуредбата — натрапчива мелодия от онези, които звучат в ресторантите, универсалните магазини и в асансьорите. В момента обречените на смърт слушаха песента „Каква прекрасна вечер“ в изпълнение на оркестъра на Фред Уоринг.

Под влиянието на таблетките всичко пред очите му изглеждаше по-ярко и по-контрастно. „Ами тия оранжеви якета и шапки! — помисли си. — Майчице! Все едно в ада празнуват Халоуин!“

Червено-златистата растителност се виждаше навсякъде — върху страните и в ушите на хората, между пръстите им; дървените стълбове, електрическите проводници и някои крушки също бяха покрити с ужасната плесен. Преобладаваше миризмата на сено, но Хенри безпогрешно различи вонята на сяра и етилов спирт. Освен хъркането на спящи хора непрекъснато се чуваха пръдни, все едно шест-седем бездарни музиканти се мъчеха да свирят на туби и саксофони. При други обстоятелства сигурно щеше да бъде забавно… дори и при настоящото положение „концертът“ би се сторил смешен на човек, който не е видял съществото, подобно на невестулка, да се гърчи и да се зъби върху окървавеното легло на Джоунси.

„В колцина ли от тях живеят гнусните гадинки?“ — запита се той, после си каза, че всъщност това няма значение. В края на краищата невестулките бяха безвредни. Вероятно в топлия обор можеха да живеят извън гостоприемника си, но нямаха шанс да оцелеят при минусовите температури навън, където бушуваше снежна буря.

Наложително бе да разговаря с тези хора…

Не, не е вярно. Наложително е да ги наплаши до смърт, да ги накара да напуснат топлото си помещение и да излязат навън на студа. Навремето тук бляха затваряли добитък, сегашните обитатели на обора по нищо не се различаваха от покорните крави. Неговата задача бе да ги превърне отново в хора — изплашени, ужасени хора. Нямаше да се справи сам. А стрелките на часовника неумолимо се въртяха. Оуен Ъндърхил му беше дал половин час. Според него една трета от това време вече беше изминала.

„Най-напред ми трябва мегафон“ — помисли си.

Огледа се, видя як плешив мъжага, който спеше до вратата към помещението за доене на животните, и се приближи да го разгледа отблизо. Стори му се, че е един от пушачите на джойнт, който беше прогонил от бараката, ала не беше съвсем сигурен. Сред ловците яките и плешиви мъже са толкова много, че с лопата да ги ринеш.

Отблизо се увери, че човекът наистина е Чарлс, а през разкопчаната му риза се виждаше, че вместо с косми гърдите и коремът му са обрасли с бирус. „Най-доброто средство за прикриване на косопада“ — помисли си Хенри.