9
Курц се беше облякъл и тъкмо се канеше да обуе другия си ботуш, когато засвири алармата и се включиха прожекторите — в лагера, намиращ се в тази забравена от Бога територия, стана светло като ден. Той не изпита нито изненада, нито гняв, само смесица от облекчение и съжаление. Бе облекчен, че предчувствието, което от няколко минути опъваше нервите му, най-сетне се бе сбъднало. Съжаляваше, задето неприятностите не се бяха случили два часа по-късно. Само още два часа и мисията щеше да приключи успешно.
Блъсна вратата на караваната, без да изпуска ботуша, който държеше в другата си ръка. От обора се разнасяше дивашки рев, подобен на боен вик, на който сърцето му откликна напук на всичко. Ураганният вятър донякъде разсейваше звука, който обаче си оставаше застрашителен; изглежда, задържаните като един се бяха вдигнали на бунт. Кой би могъл да си представи, че измежду тези охранени страхливци, продължаващи да живеят с илюзията за собствената си недосегаемост, ще се пръкне нов Спартак?
„Виновна е шибаната телепатия! — помисли си Курц. Безпогрешната му интуиция подсказваше, че нещата сериозно са се объркали и че мисията е пред провал, ала въпреки това той се усмихваше. — Да, причината е в телепатията. Онези са надушили какво ги очаква… и някой е намислил да предприеме нещо по въпроса.“
Докато се взираше в обора, двойната врата широко се отвори под напора на човешката вълна и отвътре изскочиха мъже и жени с оранжеви ловни облекла. Един падна и като вампир бе пронизан в гърдите от счупена дъска. Неколцина се препънаха в снега и бяха прегазени от събратята си по съдба. Резервното осветление също се беше включило. Курц имаше усещането, че седи досами боксов ринг, на който ще се проведе мач за световната титла, толкова добра беше видимостта.
От основната група се отлъчиха два отряда от по петдесет-шейсет души, които заобиколиха отстрани магазинчето и се втурнаха към оградата. Действаха организирано, сякаш бяха отлично обучени командоси. Или не подозираха, че по оградата тече високоволтово електричество, или пет пари не даваха за оцеляването си. Останалите щурмуваха задната врата на магазина на Гослин — най-слабото място на оградения периметър. Според Курц този факт вече нямаше значение, вече нищо не бе в състояние да задължи обезумялата тълпа.
При съставянето на плановете за операцията и през ум не му беше минала вероятността двеста-триста затлъстели ловци да организират самоубийствено нападение, надавайки викове, подобни на банзай44. Очакваше, че те ще си стоят в ареста и ще настояват за адвокатите си до мига, в който живи ще ги опекат.
— Добре се справяте, момчета — промърмори. Долови миризмата на нещо, което току-що се беше подпалило — може би шибаната му кариера — но и без това краят й наближаваше, а да участваш в подобна операция бе достоен венец за работата му през дългите години в армията. Според него по важност нашествието на сивите пришълци беше на второ място. Ако той беше собственик на вестник, заглавието на първата страница, изписано с големи черни букви, щеше да гласи: „ИЗНЕНАДА! СЪВРЕМЕННИТЕ АМЕРИКАНЦИ ДОКАЗВАТ, ЧЕ НЕ СА БЕЗГРЪБНАЧНИ!“. Гледката беше толкова забележителна, че чек не му се искаше да се намеси.
Воят на сирената огласяше снежната нощ. Първата група нападатели атакува задната стена на магазина. На Курц му се стори, че чува как паянтовата сграда заскърца.
— Проклетата телепатия! — промърмори отново, все така усмихнат. Наблюдаваше как хората му отговориха на удара — отначало в акцията се включиха часовоите, след миг на помощ им се притекоха автомеханиците и войниците, които бяха наизскачали от фургоните, служещи като казармени помещения. Ала след няколко секунди усмивката му помръкна и бе заменена от озадачено изражение. — Застреляйте ги — промълви. — Защо не ги застреляте? Неколцина войници наистина стреляха, но бяха прекалено малко. На Курц му се стори, че долавя специфичната миризма на паниката. Хората му не стреляха, защото бяха изплашени до смърт. Или защото знаеха, че след избиването на задържаните ще дойде и техният ред да умрат.
— Шибаната телепатия — за трети път каза той, в този миг в магазина започна стрелба с автоматични оръжия. През прозорците на канцеларията, в която се беше съвещавал с Ъндърхил, запроблесваха светкавици. След миг стъклата им се пръснаха на парченца. Някакъв човек понечи да се прехвърли през перваза — Курц разпозна плешивия Джордж Юдал — после някой го хвана за краката и го издърпа обратно в помещението.
Момчетата в магазина даваха отпор на врага за разлика от колегите си отвън… което всъщност беше съвсем обяснимо — те се сражаваха за живота си. Младоците, които за пръв път участваха в подобна операция, продължаваха да се щурат като мухи без глави. На Курц му се прииска да захвърли ботуша, да грабне деветмилиметровия си пистолет и да застреля неколцина безумци. Защо не — и без това с кариерата му е свършено.
Заради Ъндърхил, ето защо — отговори си сам. Знаеше, че Оуен е в дъното на този заговор, както знаеше собственото си име. Онова, което се разиграваше пред очите му, беше типично прекрачване на границата, а Оуен Ъндърхил беше най-големият специалист в тази област.
В канцеларията отново пролетяха изстрели, някой извика от болка, сетне се разнесоха победоносни викове. Компютърнограмотните варвари, които пиеха само минерална вода „Евиан“ и се хранеха предимно със салата заради наднорменото си тегло, бяха сломили съпротивата на враговете си. Курц затръшна вратата на караваната, за да не гледа повече противната сцена, и забърза към спалното помещение за да се свърже с Фреди Джонсън. Не осъзнаваше, че още носи ботуша си.
10
Камбри беше на колене зад бюрото на стария Гослин, когато първата група затворници нахлу в помещението. Той панически издърпваше чекмедже след чекмедже, търсейки някакво оръжие. Фактът, че не откри каквото му трябваше, най-вероятно спаси живота му.
— СЕГА! СЕГА! СЕГА! — скандираха прииждащите арестанти. Разнесе се грохот, сякаш камион се беше блъснал в задната сена на магазинчето. Камбри чу отвън силен пукот — първите самоубийци се бяха хвърлили върху оградата. Лампите в канцеларията запримигваха.
— Дръжте се заедно! — извика О’Брайън. — За Бога, дръжте се…
Задната врата се откъсна от пантите и буквално влетя в магазина, служейки като щит на първата редица крещящи мъже. Камбри приклекна и с ръце закри главата си, а тежката дървена плоскост се стовари върху бюрото.
Изстрелите от автоматичните пушки кънтяха оглушително в малкото помещение, заглушавайки дори писъците на ранените, но той все пак разбра, че стрелят само Трезеуски, Юдал и О’Брайън; Колман, Еверет и Рей Парсънс изглеждаха като замаяни и само притискаха оръжията до гърдите си.
Иззад прикритието си Джийн Камбри видя как затворниците се втурват в канцеларията, как куршумите улучиха неколцина и ги запратиха към стената като парцалени кукли; видя как кръвта им изпръска стените, обявите за благотворителни вечери и плакатът с инструкциите за охрана на труда. Видя как Джордж Юдал запрати оръжието си към двама яки мъжаги с оранжеви ловни облекла, рязко се обърна кръгом и се втурна към прозореца. Тъкмо когато се готвеше да прекрачи перваза, някой го дръпна отзад; затворник, върху чиято страна растеше тънка ивица рипли, наподобяваща на белег по рождение, захапа прасеца му, сякаш гризеше пуешки копан, докато друг завинаги заглуши крясъците на Джордж, като изви врата му. Малкото помещение беше силно задимено от изстрелите, ала Камбри видя, че Ал Колман захвърли оръжието си и също заскандира: „Сега! Сега! Сега!“. Видя как Рей Парсънс, който беше истинска божа кравица, насочи пушката си към Дани О’Брайън и пръсна главата му.
Нещата вече се бяха опростили. Борбата бе между инфектираните и онези, които бяха устояли на заразата.
Няколко души политнаха върху бюрото и то се плъзна към стената. Вратата падна върху Камбри, преди той да успее да стане, върху дървената плоскост запробягваха хора. Почувства се като каубой, който е попаднал под копитата на стадо бизони.
