Капан за сънища

одраска ухото му и ето че вече беше на крака. Димът беше почти непрогледен, писъците и виковете — оглушителни. Четирима едри ловци бяха изблъскани към кюмбето, което се измъкна от кюнеца и се преобърна, а на пода се посипаха горящи дърва. Банкнотите и картите за игра мигом пламнаха. Пластмасовите чипове се разтопиха, разнесе се противна миризма. „Бяха на Рей — ни в клин, ни в ръкав си помисли Камбри. — Носеше ги със себе си по време на мисията в Персийския залив. Също и в Босна.“

За миг остана неподвижен сред огнения ад, изпълнен с нечовешки крясъци, никой не му обърна внимание. На бунтовниците се налагаше да използват вратата между канцеларията и магазина — тънката шперплатова преграда между двете помещения бе рухнала, едно по едно парчетата се възпламеняваха.

— Сега! — промълви Джийн Камбри. — Сега! — Зърна Рей Парсънс да тича заедно със затворниците към входната врата на магазина. Хауи Евърет го следваше по петите, грабна самун хляб, когато минаваше по пътеката между рафтовете с хранителни продукти.

Старец със старомодна вълнена шапка с пискюл и плътно палто беше изблъскан върху преобърнатата печка, сетне бягащите хора го стъпкаха. Камбри чу пронизителните писъци на нещастника, чието лице залепна към нажежената метална повърхност. Чу ги и едновременно ги усети.

— Сега! — извика, поддавайки се на необяснимото чувство.

Прескочи високите пламъци, които се издигаха от печката, и хукна след затворниците, а съзнанието му се присъедини към колективния разум, който ги ръководеше.

На практика операция „Синьо момче“ бе приключила.

11

Като измина две трети от разстоянието, Хенри спря да си поеме дъх; притисна длан към сърцето си, което биеше до пръсване. Зад него беше миниармагедонът, който той бе отприщил, пред себе си виждаше само мрак. Скапаният Ъндърхил се е чупил, изоставил го е…

Спокойно, красавецо, тук съм.

В тъмнината на два пъти проблесна лъчът на фенерче. Хенри разбра, че е гледал в погрешна посока; Оуен го чакаше на уговореното място, наблизо се очертаваше силуетът на всъдехода. Откъм магазина и обора се разнасяха изстрели, писъци и викове. Стори му се, че стрелбата не беше интензивна колкото бе очаквал, но в момента нямаше време да разсъждава върху причината.

Побързай! — извика Оуен. — Трябва да изчезваме!

Бързам колкото мога. Почакай още няколко секунди.

Хенри отново си запробива път сред високите преспи. Въздействието на вълшебните таблетки вече отслабваше, краката му тежаха като олово. Сърбежът в раната на бедрото го подлудяваше, най-лошото бе, че започваше да го усеща и в устата си. Все едно върху езика му бяха полепнали мехурчета от безалкохолна напитка.

Оуен беше прерязал телената ограда и стоеше пред всъдехода (машината беше боядисана в бяло, за да се слива със снега, ето защо Хенри не я беше видял); подпираше автоматичната си пушка на бедрото си и се обръщаше наляво и надясно, като се опитваше да обхване с поглед целия район. Поради силното осветление изглеждаше така, сякаш дузина сенки излизат изпод ботушите му като стрелки на обезумял часовник.

Сграбчи Хенри за раменете:

Всичко наред ли е?

Хенри кимна. Ъндърхил го поведе към всъдехода, в този миг нещо се взриви с пронизителен пукот, сякаш някой беше стрелял с великанска пушка. Хенри машинално се приведе, залитна и щеше да падне, ако Оуен не го беше задържал на крака.

Какво…

Избухнаха бутилките с газ… може би и бензиновата колонка. Погледни.

Хвана го за раменете и го накара да се обърне кръгом. Огнен стълб се издигаше сред нощта. Във въздуха се носеха керемиди, счупени дъски, пламтящи картонени кутии с овесени ядки, горящи ролки тоалетна хартия. Неколцина войници като хипнотизирани наблюдаваха огнения ад. Други тичаха към гората. Хенри си помисли, че сигурно преследват затворниците, макар че съзнанието му долавяше паниката им и гласовете, звучащи в главите им: „Бягай! Бягай! Сега!“ — и не проумяваше точно какво се случва. По-късно, когато му останеше време да размишлява, щеше да разбере, че повечето войници също са бягали. В момента обаче не разбираше нищо. Събитията се развиваха с шеметна скорост.

Оуен отново го обърна и му помогна да се качи на всъдехода, повдигайки брезентово платнище, което миришеше на машинно масло. В кабината беше божествено топло. От радиостанцията на таблото се разнасяше бърборене. Единственото, което Хенри долавяше ясно, беше паниката в гласовете. Обзе го неописуемо щастие… също като в деня, в който заедно с тримата си приятели беше наплашил Ричи Гренадо и грубияните от бандата му. Внезапно му хрумна, че тази операция се ръководи от хора като Ричи Гренадо, които са въоръжени с автоматични пушки вместо с изсъхнали кучешки фъшкии.

Между седалките зърна нещо като кутия с две мигащи кехлибарени лампички. Наведе се да го разгледа, в този момент Ъндърхил отметна брезента от другата страна и се настани на седалката. Обърна се към магазина и доволно се усмихна, сетне промърмори:

— Разгледай играчката, но внимавай да не натиснеш бутоните, братле.

Хенри взе предмета, който беше с размерите на любимата жълта кутия на Дудитс. Бутоните, за които Оуен го беше предупредил, бяха под мигащите лампички.

— Какво е това? — попита любопитно.

Ъндърхил завъртя стартера, а когато загрелият двигател забоботи, включи на скорост. Продължаваше да се усмихва. На ярката светлина, проникваща през предното стъкло, Хенри видя червеникаво-оранжевата растителност около очите му, която ги подчертаваше като тежък грим. От веждите му също бяха провиснали филизи от бируса.

— Тук е прекалено светло — промърмори. — Ще понамалим илюминациите. — Завъртя волана, при което всъдеходът направи толкова плавен завой, сякаш беше моторна лодка в езеро. Инерцията притисна Хенри към седалката. Той се облегна назад, без да изпуска кутията. Помисли си, че може би умората му ще премине само ако си почива приблизително пет години.

Ъндърхил подкара машината по диагонал към Суони Понд Роуд, който се беше превърнал в канавка с високи насипи от сняг от двете страни.

— Успя — усмихна се на спътника си. — Честно да си призная, много се съмнявах, че ще се справиш, но ти излезе голяма работа.

— Казах ти, че умея да мотивирам хората. Освен това — добави телепатично — повечето от тях така или иначе ще умрат.

Няма значение. Даде им възможност да се спасят. А сега…

Отново се чу стрелба, ала едва когато куршум рикошира от покрива на всъдехода, Хенри разбра, че стрелят по тях. Следващите куршуми улучиха гъсеничните вериги на машината, а той машинално се приведе… сякаш това можеше да го спаси.

Оуен, който все така продължаваше да се усмихва, посочи надясно. Хенри погледна натам, в този миг още куршуми рикошираха от металната повърхност на всъдехода. От страх той се сви като ударено куче, но спътникът му като че ли не го забелязваше.

Видя подредени един до друг фургони, върху които бяха написани названията на различни строителни компании. Пред тях беше разположена цяла колония от каравани, а пред най-голямата, марка „Уинебаго“, която приличаше на грамадна къща на колела, стояха шест-седем мъже и стреляха по всъдехода. Въпреки голямото разстояние, силния вятър и обилния снеговалеж, мерникът им беше дяволски точен — повечето куршуми улучваха целта. Други войници, повечето наполовина облечени (някакъв широкоплещест мъж тичаше през снега гол до кръста, излагайки на показ мускулестите си гърди, все едно беше супергерой от някой комикс), се присъединиха към стрелящите. В средата на групата стоеше висок кльощав мъж с