Капан за сънища

леденостуден дъжд. Електроснабдяването в много населени места било прекъснато, възможно било само придвижването на превозни средства, снабдени с вериги.

Новината го зарадва.

2

Господин Сив завъртя волана надясно, за да завие към изхода от магистралата, в този момент доджът се завъртя напречно, разпръсквайки облаци сняг. Джоунси знаеше, че ако самият той управлява джипа, най-вероятно машината щеше да подмине изхода и да заседне в крайпътната канавка. Ала макар Сивият вече да беше податлив на чувствата на „домакина“ си, той бе много по-малко склонен да изпитва паника при стресови ситуации. Вместо да удари спирачки, отпусна педала за газта, докато джипът престана да се пързаля, сетне изправи волана. Маневрата беше толкова умела, че кучето не се събуди, а пулсът на Джоунси не се учести. Той си даваше сметка, че ако беше попаднал в същото положение, сърцето му щеше да бие до пръсване. Разбира се, никога не би преживял подобни перипетии, защото нямаше да се осмели да предприеме пътуване с кола по време на снежна виелица.

Господин Сив спря на знака „стоп“, поставен на изхода от магистралата, въпреки чу шосе № 9 се беше превърнало в пустош, затрупана с дълбоки преспи. Точно срещу изхода се беше ширнал огромен паркинг, осветен от неонови лампи; под ярката им светлина наветият сняг се движеше като замръзналия дъх на невидимо гигантско чудовище. Джоунси знаеше, че ако не беше лошото време, почти всички места в паркинга щяха да бъдат заети от грамадни камиони „Кенуърт“, „Мак“ и „Джими-Пит“, боботенето на дизеловите двигатели ще оглася нощта, а кехлибарените и зелени лампички, обозначаващи шофьорските кабини, ще блещукат в мрака. Тази вечер обаче ограденото пространство приличаше на снежна пустиня, само в зоната с надпис: „ДЪЛГОСРОЧЕН ПРЕСТОЙ ТАЛОНИ ЗА ПАРКИРАНЕ — ПРИ УПРАВИТЕЛЯ“ бяха паркирани около дузина товарни влекачи, които вече почти бяха затрупани от снега. Вероятно някои от шофьорите вечеряха в закусвалнята, други играеха на кегли или гледаха телевизия в салона за отдих, трети се опитваха да подремнат в неприветливото спално помещение в дъното на сградата — десет долара им осигуряваха походно легло, чисто одеяло и панорамен изглед към мръсно черна стена от пресована сгурия. Несъмнено всички си задаваха въпроса: „Кога ще мога отново да потегля?“ „И Колко ще ми струва престоят?“

Сивият даде газ и въпреки че съвсем леко натисна педала, следвайки инструкциите за шофиране при зимни условия, съдържащи се в картотеката на Джоунси, и четирите колела на джипа се завъртяха и доджът затъна в преспата.

Продължавай в същия дух! — радостно подвикна Джоунси, който наблюдаваше сцената през прозореца на канцеларията. — Давай, след миг така ще затънем, че и с влекач едва ли ще те измъкнат!

Ала радостта му беше преждевременна — колелата престанаха да се въртят на празни обороти — първо предните, тъй като поради тежестта на двигателя там сцеплението беше по-силно, после и задните. Доджът потегли по шосе № 9 към табелата с надпис „ВХОД“. След няколко метра стърчеше друга, на която беше написано: ШОФЬОРИ, „ДОБРЕ ДОШЛИ В НАЙ-ХУБАВИЯ КРАЙПЪТЕН МОТЕЛ В НЮ ИНГЛАНД!“. Сетне фаровете на джипа осветиха трета табела, надписът върху която беше наполовина скрит от наветия сняг, но още се четеше: „МАМКА МУ! ШОФЬОРИ, ДОБРЕ ДОШЛИ В НАЙ-ХУБАВИЯ КРАЙПЪТЕН МОТЕЛ НА ЗЕМЯТА!“.

Наистина ли е най-хубавият мотел на Земята за шофьори на камиони? — поинтересува се Сивият.

Разбира се — отвърна Джоунси, сетне не успя да се въздържи и избухна в смях.

Защо го правиш? Защо издаваш този звук?

Джоунси забеляза удивлението, което бе едновременно трогателно и ужасяващо — господин Сив се усмихваше, използвайки устните на „домакина“ си. Усмивката не беше Бог знае колко широка, но все пак бе усмивка. „Наистина не знаеш какво означава да се смееш“ — помисли си. Разбира се, доскоро онзи не знаеше какво означава гневът, но се беше оказал забележително схватлив ученик — вече беше царят на гневните изблици.

Твоето изказване ми се стори забавно.

Какво означава „забавно“

Джоунси нямаше представа за отговора. Искаше му се Сивият да овладее цялата гама от чувства, присъщи на хората, надявайки се, че очовечаването на узурпатора в крайна сметка е единственият му шанс да оцелее — спомняше си как някой бе казал: „Опознахме врага и разбрахме, че врагът сме самите ние“. Но как да обясниш на конгломерат от космически спори какво означава понятието „забавно“? Пък и какво му е смешното на надписа, провъзгласяващ „СПОКОЙСТВИЕ“ за най-хубавия крайпътен мотел на Земята.

Наближаваха друга табела, на която бяха нарисувани две стрелки, посочващи наляво и надясно. Под онази, посочваща наляво, бе написано „ЕДРИ“, а под другата — „ДРЕБНИ“.

Към кои спадаме? — озадачено попита Сивият и удари спирачки.

Джоунси можеше да го накара да се порови из картотеката, но си каза, че протакането е безсмислено.

Към дребните — отговори, а похитителят му зави надясно. За миг доджът се подхлъзна и наклони. Хлапак вдигна глава, пусна поредната миризлива пръдня и изскимтя. Коремът му се беше издул — непосветеният би го объркал с кучка, която ще народи куп малки.

На паркинга за „дребни“ превозни средства стояха десетина коли и камионетки; онези, които почти бяха затрупани от снега, принадлежаха на персонала на мотела — механиците (винаги имаше двама дежурни), сервитьорките, готвачите, които приготвяха аламинутите. Джоунси изведнъж се окуражи, като забеляза, че единственият автомобил, който не е скрит под бяла пелена, е светлосиня патрулна кола; само между лампите на покрива й беше набит сняг. Каза си, че ако полицията арестува господин Сив, плановете му ще бъдат провалени, но след миг се досети, че лицето Гари Джоунси е било на три местопрестъпления. Разбира се, при извършването на двете убийства нямаше свидетели и вероятно не бяха останали отпечатъци от пръстите му; но сега беше съвсем различно. В джипа буквално гъмжеше от негови отпечатъци. Представи си как е изправен на мястото на подсъдимия и заявява: „Господин съдия, убийствата не извърших аз, а извънземният, който се е вселил в мен. Престъпникът е господин Сив.“ Поредната шега, която Сивият няма да разбере. Междувременно достопочтеният му похитител отново се бе заровил в картотеката.

Защо наричаш заведението „Разстройване“, след като названието му е „СПОКОЙСТВИЕ“?

Така му викаше Леймар — отговори Джоунси, припомняйки си веселяшките закуски, които си устройваха в закусвалнята към мотела на връщане от Бърлогата. Също като ежегодните походи шеговитото название на заведението беше част от традицията. — И баща ми го наричаше по същия начин.

Смешно ли е?

Май да. Това е каламбур, основаващ се на звукоподражание, макар и не особено сполучлив. Каламбурите са най-низшата форма на хумора.

Господин Сив паркира до ярко осветената закусвалня, инстинктивно избягвайки близостта с патрулната кола, сякаш разбираше какво е предназначението й. Изключи фаровете, понечи да изключи и двигателя, ала за миг ръката му застина във въздуха и той се изсмя:

— Ха! Ха! Ха! Ха! — Звуците, които издаваше, повече напомняха на кучешки лай.

Какво усещаш? — любопитно попита Джоунси.

— Нищо! — тросна се Сивият и включи двигателя. Сетне, седейки в мрака, докато вятърът виеше и разтърсваше джипа, той отново се изсмя, този път малко по-убедително: — Ха! Ха! Ха! Ха!

Джоунси, който продължаваше да се спотайва в убежището си, потрепери. Звукът беше кошмарен, все едно призрак се преструваше на човешко същество.

Очевидно звукът не се понрави на кучето. То отново изскимтя и неспокойно впери поглед в човека, управляващ автомобила на неговия господар.