И ето че този миг настъпи.
Той привлече съзнанието на Марша, на Бил, на Чарли… на онези, които му бяха напълно подвластни. Съедини ги в едно цяло, сетне изстреля думата като сребърен куршум в съзнанието на триста и седемнайсетте затворници в обора на стария Гослин:
СЕГА!
За миг настъпи гробна тишина, сетне вратата към ада широко се отвори.
8
Малко преди падането на мрака една дузина охранителни будки (всъщност това бяха портативни тоалетни, от които бяха отстранени писоарите и порцелановите чинии) бяха поставени на еднакви разстояния една от друга край телената ограда. Кабинките бяха оборудвани с калорифери, чиито реотани хвърляха уютен блясък в тесните пространства. Часовоите нямаха желание да напускат топлите си убежища. От време на време някой отваряше вратата, пропускайки в кабинката струя леден въздух, но не си подаваше носа навън. Повечето бяха войници от редовната армия, затова си седяха преспокойно, разговаряха за секс, коли, местата, на които са служили, за семействата и кариерите си, за секс, тежки запои и надрусване с наркотици и отново за секс. Бяха пропуснали за забележат как Оуен Ъндърхил на два пъти влезе в бараката, която се виждаше прекрасно от постове номер девет и десет, и последни разбраха, че е избухнал бунт.
Други седмина, които бяха с Курц от по-отдавна и имаха опит в подобни мисии, седяха до кюмбето в канцеларията на Гослин и играеха покер. На същата маса преди около два века Оуен беше поставил касетофона и бе пуснал на Курц записа на гласовете, които молеха:
Дали беше единственият? Рей Парсънс беше запушил ухото си с памук. Разправяше, че имал възпаление на ушния канал, но кой знае дали казваше истината. Ръката на Тед Трезеуски беше превързана, а той твърдеше, че се бил одраскал, докато помагал за опъването на телената ограда. Може би лъжеше. Джордж Юдал, който в по-нормални времена беше прекият началник на Бродски, беше нахлупил на плешивата си глава идиотска плетена шапка, която му придаваше вид на застаряващ белокож рапър. Може би отдолу нямаше червеникава растителност, но в канцеларията беше прекалено топло за плетена вълнена шапка.
— Влизам се дин долар — обади се Хауи Евърет.
— Плаща — заяви Дани О’Брайън.
Парсънс и Юдал също се отказаха, но Камбри чуваше гласовете им някъде отдалеч. В съзнанието му се появи някаква жена с дете в прегръдките си. Докато непознатата прекосяваше терена, газейки сред дълбоките преспи, един войник я превърна в напалмова сигнална ракета. Камбри потръпна от ужас и си каза, че гузната му съвест му е погодила лоша шега.
— Джийн — обърна се към него Ал Колман, — ще платиш ли или…
— Какво е това? — попита Хауи и озадачено сбърчи чело.
— За какво говориш? — учудено го изгледа Тед Трзеуски.
— Ако се заслуша, ще го чуеш — отговори Хауи, а мислено добави: „Тъп поляк!“. Камбри долови неизречената ругатня, но не й обърна внимание. След като вече го бяха чули, скандирането сякаш се усили, заглушавайки писъка на вятъра, като ставаше все по-настойчиво:
— Сега! Сега! Сега! Сега! СЕГА!
Идваше откъм обора, намиращ се зад магазина.
— Мамка му, какво е това? — замислено попита Юдал и примигна над сгъваемата масичка, върху която бяха разпръснати чипове и банкноти. Ненадейно Джийн Камбри разбра, че онзи не е нахлупил идиотската вълнена шапка, за да прикрие заразата. Формално Юдал се водеше командир на малката им група, но той нямаше представа какво се случва. Не виждаше ръцете, които ритмично се вдигаха и спускаха, не чуваше силния мисловен глас, водещ скандирането.
Камбри забеляза как лицата на Парсънс, Евърет и на Колман се изкривиха от страх. И те бяха видели страховитата картина. Спогледаха се ужасено, докато незаразените от бируса изглеждаха само озадачени.
— Скапаняците ще избягат — отбеляза Камбри.
— Не дрънкай глупости, Джийн! — скастри го Юдал. — Хабер си нямат какво ги чака, освен това са цивилни, дето ги е шубе от собствените им сенки. Ще изпуснат малко пара, после…
Гласът му бе заглушен от една дума „СЕГА!“, която като трион се вряза в съзнанието на Камбри. Лицата на Рей Парсънс и Ал Колман се сгърчиха. Хауи Евърет извика от болка, притисна длани до слепоочията си, при което сгъваемата масичка се наклони. Чиповете и картите се разпиляха на пода. Еднодоларова банкнота попадна върху кюмбето и веднага се сбръчка и почерня.
— Мамка му и прасе, виж какво направи… — подхвана Тед.
— Идват — прошепна Камбри. — Всеки момент ще се нахвърлят върху нас.
Парсънс, Евърет и Колман се хвърлиха да вземат автоматичните си пушки, които бяха облегнали на закачалката на стария Гослин. Другите изненадано ги гледаха, без да подозират какво се случва… само след миг се разнесе оглушителен трясък — шейсетина от задържаните се нахвърлиха върху вратата на обора, която бе заключена отвън със специални катинари. Те издържаха на удара, ала прогнилото дърво се пропука.
Затворниците се втурнаха през широкия процеп навън в снежната нощ, скандирайки: „Сега! Сега! Сега!“, без да забележат, че прегазиха неколцина от другарите си.
Камбри сграбчи една от автоматичните пушки, но някой я изтръгна от ръката му.
— Това е моята, господинчо! — озъби се Тед Трезеуски.
Разстоянието между разбитата врата на обора и задната стена на магазина беше повече от двайсет метра. Озверялата тълпа го прекоси за броени секунди, като продължаваше да скандира безсмисления си лозунг: „СЕГА! СЕГА! СЕГА!“.
Масичката се преобърна, на пода полетяха фасове, чипове и монети. Алармата се включи, когато първите арестанти се блъснаха в телената ограда и загинаха, ударени от електрическия ток; другите се закачиха като безпомощни риби на кълбата навита бодлива тел. След няколко секунди към ритмичните изсвирвания на алармата се присъедини воят на сирена, обявявайки тревога, която при ученията войниците шеговито наричаха „ситуация «три по шест»“, равнозначна на настъпването на катастрофа. През прозорчетата на преносимите тоалетни надничаха войници, които бяха толкова изненадани, че не знаеха какво да предприемат.
— Оборът! — извика някой. — Пробив в обора! Затворниците са организирали бягство!
Часовоите изтичаха навън, някои газеха в снега по чорапи; тичаха редом с оградата, без да се досетят, че електричеството е прекъснато под тежестта на повече от осемдесет ловци-самоубийци, крещящи с пълни гърди „СЕГА!“ Дори в предсмъртните си мигове.
Никой не забеляза високия мършав мъж със старомодни очила с рогови рамки, който се изниза през задната врата на обора и закрачи през преспите към противоположния ъгъл на ограденото пространство. След няколко крачки Хенри затича, въпреки че нито видя, нито усети да го наблюдават. Под ярката светлина се чувстваше като буболечка под микроскоп, пронизителният рев на алармата, съчетана с воя на сирената му вдъхваха ужас и по подлудяваха… също като плача на Дудитс през онзи далечен ден зад товарното депо на братя Тракър.
Питаше се дали Ъндърхил го чака. Снежната завеса беше почти непроницаема, погледът му не проникваше до отдалечения ъгъл на заграденото пространство, но след секунди щеше да бъде там и да получи отговор на въпроса си.
