съблечеш и да си легнеш, иначе пак ще ти прилошее. Чакай да ти помогна.
Ала когато тя пристъпи към леглото, Дудитс вдигна ръце и ги скръсти на гърдите си така, че дланите му докосваха страните му. От най-ранната му възраст това бе жест, изразяващ непослушание, и както обикновено мигновено подейства. Робърта се страхуваше да не би той отново да изпадне в истерия и, не дай Боже, от носа му пак да рукне кръв. Но нямаше намерение в един и петнайсет през нощта да приготвя сандвичи и да ги подрежда в любимата му жълта кутия.
Заобиколи леглото и приседна на ръба му. В стаята беше топло, но тя трепереше, въпреки че носеше бархетна нощница. Дудитс колебливо отпусна ръце, като я наблюдаваше изпод око.
— Ако искаш, стой си цяла нощ на стола — каза у тя. — Но защо, Дуди? Кошмар ли сънува?
Може би наистина му се е присънило нещо, но в никакъв случай не е било кошмар. Нямаше да изглежда толкова спокоен и щастлив. Внезапно й хрумна, че така изглеждаше синът й през осемдесетте — най- щастливият период от живота му, преди Пит, Бобъра, Джоунси и Хенри да напуснат градчето, след което те все по-рядко се обаждаха или посещаваха Дудитс, устремени към новия си живот и забравяйки онзи, който бе осъден да остане в Дери.
Така изглеждаше, когато шестото чувство му подсказваше, че приятелите му идват да го вземат, за да участва в игрите им. Понякога когато отиваха в Строфърд Парк или в Пущинака (беше строго забранено, но те все пак го правеха, дори заради приключенията им там веднъж снимките им бяха поместени на първа страница на местния вестник). Понякога Алфи или някой от родителите на четиримата завеждаше момчетата на игрището за миниголф, намиращо се до аерогарата, или в увеселителния парк в Нюпорт — тогава Робърта неизменно приготвяше сандвичи и термос с прясно мляко и ги подреждаше в кутията с нарисуваните герои от „Скуби Ду“.
Докато тя седеше на ръба на леглото, скръстила ръце в скута си, ненадейно й се привидя страховита картина. Видя себе си да отваря външната врата, на която някой беше почукал в най-злокобните часове на нощта — направи го против волята си, защото нещо отвътре я тласкаше към вратата. На прага стояха не живите приятели на сина й, а мъртъвците. На прага стояха Бобъра и Пит, преобразили се в хлапетата, които тя за пръв път зърна през онзи знаменателен ден — деня, в който те спасиха Дудитс от Бог знае какви изтезания и го доведоха у дома. В представите й Бобъра носеше мотоциклетисткото си яке, украсено с безброй ципове, а Пит беше издокаран с любимия си пуловер, на който беше избродирана емблемата на НАСА. Бяха леденостудени и бледи, очите им бяха безжизнени като на трупове. Бобъра пристъпи към нея, но за разлика от друг път не й се усмихна любезно; Джо Кларъндън, по прякор Бобъра, протегна ръката си, наподобяваща на пипалото на октопод, и с официален тон заяви:
Тя още по-силно стисна ръцете си, полазиха я ледени тръпки. Ала Дудитс не забеляза ужаса й; той пак се взираше през прозореца, а на лицето му беше изписано радостно очакване. След миг отново затананика:
— Уби-уби-ууу, къе си тиии…
10
— Господин Сив, чуваш ли ме?
Отговор не последва. Джоунси стоеше до вратата на помещението, което постепенно се беше превърнало в неговия кабинет — от канцеларията на братя Тракър нямаше и следа, останала беше само мръсотията по стъклата на прозорците (на мястото на календара на „Плейбой“ с момичето с вдигнатата пола сега висеше репродукцията на Ван Гог) — и тръпнеше от безпокойство. Питаше се какво ли търси онзи мръсник.
— Господин Сив, къде си?
И този път не получи отговор, но почувства завръщането на натрапника… и неговото задоволство. Мръсният му кучи син беше доволен.
Това изобщо не се понрави на Джоунси.
— Чуй какво ще ти кажа — заговори. Сега притискаше до вратата не само дланите, но и челото си. — Ще ти предложа нещо, приятелю. И без друго вече наполовина си човешко същество, защо да не установим мирно съвместно съществуване? Ще те поразведа насам-натам, ще ти покажа забележителностите на нашата прекрасна страна. Сладоледът си го бива, а бирата е направо супер. Какво ще кажеш?
Подозираше, че за миг синият е бил изкушен като всяко грозно патенце, на което предлагат в миг да се превърне в красив лебед… ала май изкушението не беше достатъчно силно.
Чу завъртане на стартер, последвано от рева на двигателя на джипа.
— Къде отиваме, приятелю? Стига да успеем да се спуснем от хълма, разбира се.
Предизвикателството му отново бе посрещнато с мълчание; все повече го измъчваше усещането, че онзи е намерил онова, което го е интересувало.
Изтича до прозореца и погледна навън тъкмо в мига, в който фаровете осветиха паметника в памет на загиналите деца. Снегът вече беше закрил металната плочка, следователно бяха останали тук достатъчно дълго време.
Доджът бавно потегли надолу по склона на хълма, като си пробиваше път през преспите, достигащи до задната му броня.
След двайсет минути се озоваха на магистралата и отново потеглиха на юг.
Седемнайсета глава
Герои
1
От изтощение Хенри беше заспал толкова дълбоко, че подвикването на Оуен не го събуди, затова Ъндърхил го призова чрез съзнанието си. Открил бе, че менталната връзка помежду им става все по-лесна с разпространяването на бируса. Сега растителността вирееше върху три пръста на дясната му ръка и беше запълнила единия му ушен канал, причинявайки му неприятен сърбеж. Изпадали му бяха и няколко зъба, въпреки че в празнините засега не беше поникнал бирус.
Благодарение на безпогрешната интуиция на Курц двамата с Фреди се бяха спасили от болестта, но хората от екипажите на двата оцелели бойни хеликоптера бяха пипнали заразата. Засега и те като Оуен се прикриваха под тежкото зимно облекло, но скоро това щеше да стане невъзможно и те тревожно се питаха какво да правят.
В това отношение Оуен се смяташе за късметлия — поне имаше някаква опора.
Докато стоеше пред бараката и пушеше поредната цигара, от която вече му се повдигаше, той мислено потърси Хенри и го откри да слиза по някакъв стръмен склон, обрасъл с храсталаци. Чуваха се викове на хлапета, играещи бейзбол или софтбол. Хенри беше юноша и викаше някакво име… Джейни… или Джоли. Но името нямаше значение. Той сънуваше, а на Оуен му беше необходим в действителността. Оставил го беше да спи колкото е възможно по-дълго (един час повече, отколкото планираше отначало), но ако възнамеряваха да предприемат нещо, сега беше най-подходящия момент.
Юношата стреснато се огледа. Придружаваха го три… не, четири момчета, едното надничаше в някаква тръба. Изображенията им бяха неясни и лицата не се различаваха, но Оуен и без това не се интересуваше от тях. Трябваше му Хенри, и то не като пъпчив и стреснат юноша, а като зрял мъж.
