Капан за сънища

2

… се, мамка му!

Хенри се стресна и се озърна — нямаше представа кой е и къде се намира, но още по-страшно бе, че не знаеше в кой период от живота си се е озовал. Дали е осемнайсетгодишен или е на трийсет и осем… или пък е на друга възраст? Усещаше миризмата на трева, чуваше как някой удря с бухалка (с бухалка за софтбол… играеха момичета с жълти блузи) и как Пит крещи: „Там е! Момчета, мисля, че е там!“

— Пит я видя, вида Дирята — промълви, без да разбира за какво говори. Сънят вече избледняваше, картините от безгрижната му младост се замениха с нещо зловещо. Нещо, което трябваше да направи или поне да се опита. Долови уханието на сено и натрапчивата миризма на марихуана.

Господине, можете ли да ни помогнете?

Жената се казваше Марша, а очите й бяха като на плаха кошута… постепенно съзнанието му „идваше на фокус“. Спомни си как й бе отговорил: „Твърде вероятно е да не мога… но кой знае?“

Събуди се, Хенри! Четири и петнайсет е. Оная работа си пусни и чорапите си сложи!

Този глас беше по-настойчив и заглушаваше останалите; все едно идваше от уокмен с току-що поставени батерии, на който копчето за усилване на звука е завъртяно до дупка. Гласът беше на Оуен Ъндърхил. Едва сега Хенри се върна към действителността, спомни си кой е и къде се намира. Казваше се Хенри Девлин и ако възнамеряваха да предприемат нещо, сега беше най-подходящият момент.

Изправи се и потръпна — всяко мускулче го болеше, отгоре на всичко сърбежът от разрастващия се бирус буквално го подлудяваше. Чувстваше се като стогодишен старец, а като пристъпи към прозорчето, реши, че всъщност се чувства като на сто и десет години.

3

Оуен видя как силуетът на съюзника му се очертава в рамката на прозореца, и облекчено кимна. Хенри се движеше като Матусал43, когато го е стегнал ревматизмът, но той разполагаше с нещо, което поне временно щеше да премахне болката му. Беше го откраднал от лечебницата, в която беше такава бъркотия, че него забелязаха нито на влизане, нито на излизане. През цялото време защитаваше съзнанието си от вражеско проникване чрез двете блокиращи мантри, на които го беше научил Хенри — „Онче-бонче“ и „Да, можем, да, можем, да, можем, о, велики Боже“. Изглежда, действаха безотказно — неколцина души любопитно го изгледаха, но не започнаха да го разпитват. Дори времето продължаваше да бъде на тяхна страна, защото бурята не стихваше.

Зърна през прозореца лицето на съюзника си, което представляваше смътен белезникав овал.

Не знам дали ще се справя — изпрати му съобщение Хенри. — Едва се държа на краката си.

Ще ти помогна. Дръпни се от прозореца.

Онзи безпрекословно се подчини.

В джоба на якето си Оуен носеше метална кутийка с надпис на капака „Морски пехотинци на САЩ“, в която съхраняваше различните карти за самоличност, необходими му по време на операциите. Миналата година Курц му я беше подарил след приключването на мисията в Санто Доминго. „И ако това не е ирония на съдбата, здраве му кажи“ — помисли си той. В другия си джоб носеше три камъчета, които беше намерил в размекнатия сняг под хеликоптера.

Извади едното — солидно парче мейнски гранит — но изведнъж се вцепени от изображението, което нахлу в съзнанието му. Макавано, войникът, чиито два пръста незнайно как бяха отсечени по време на операцията срещу синьо момче, седеше във фургона заедно с Франк Белсън от Синьо момче три — вторият боен хеликоптер, който невредим се бе завърнал в базата. Бяха включели мощно фенерче, което се захранваше от осем батерии, и го бяха поставили върху ръкохватката му, сякаш беше електрическа свещ. Ярката му светлина се разпиляваше в мрака. Фургонът се намираше на около двеста метра от мястото, на което стоеше Оуен, стиснал камъка в единия си юмрук, а в другия — металната кутийка. Макавано и Белсън седяха един до друг на пода на фургона. Изглеждаха така, сякаш си бяха пуснали дълги червеникави бради. Червеникаво-златистата растителност беше избуяла през бинтовете, с които бяха привързани ампутираните пръсти на Макавано. Двамата бяха налапали дулата на автоматичните си оръжия. Гледаха се в очите, съзнанията им бяха свързани. Белсън броеше наум: „Пет… четири… три…“

— Момчета, недейте! — изкрещя Оуен, ала разбра, че не са го чули; връзката помежду им беше прекалено силна, изкована от решителността на двама мъже, които са взели своето решение. Бяха първите от екипа на Курц, които тази вечер щяха да сложат край на живота си… вероятно и други щяха да последват примера им.

Оуен, какво има? — обади се Хенри. След миг видя картината, която се разкриваше в съзнанието на Ъндърхил, и млъкна, задавен от ужас.

… две… едно.

Два пистолетни изстрела, заглушени от воя на вятъра и от бръмченето на четири мощни генератори. Две ветрила от кръв и мозъчна тъкан като по магия се разтвориха над главите на Макавано и Белсън. Оуен и Хенри видяха как кракът на Белсън потръпна в предсмъртна конвулсия. Блъсна фенерчето, за миг те зърнаха изкривените и покрити с бирус лица на самоубийците. Сетне фенерчето се изтъркаля по пода, хвърляйки овални сенки върху алуминиевата стена на фургона, а картината потъмня, както потъмнява екранът на изключен телевизор.

— Господи! — прошепна Оуен. — Свети Боже!

Хенри отново се появи зад стъклото. Той му направи знак да се отдръпне и хвърли камъка. Въпреки че разстоянието беше малко, той не улучи, парчето гранит се удари в изкорубената дървена стена на бараката. Ъндърхил извади второто камъче, дълбоко си пое въздух и го метна към прозореца. Този път улучи, на земята полетяха парченца от стъклото.

Изпращам ти колет, Хенри. Всеки момент ще го получиш.

Запрати металната кутийка през дупката, зейнала в счупеното стъкло, и я чу как отскочи от дървения под.

4

Хенри взе кутийката и я отвори — вътре имаше четири миниатюрни пакетчета, опаковани във фолио.

Какво е това?

Миниракети — гласеше отговорът на Оуен. — Здраво ли ти е сърцето?

Досега не съм имал оплаквания.

Добре, защото в сравнение с това чудо кокаинът прилича на валиум. Във всяко пакетче има по две таблетки. Изгълтай три, останалите запази за после.

Как да ги изпия без вода?

Оуен му изпрати кристално чисто изображение на конски задник.

Сдъвчи ги, красавецо — все са ти останали няколко зъба, нали?

Посланието беше изпълнено с толкова силен гняв, че отначало Хенри се запита какво го е предизвикало, ала след секунда се досети. Може би още беше позамаян от съня, но ако имаше нещо, което разбираше съвсем ясно тази сутрин, то бе какво изпитваш при внезапната загуба на приятелите си.

Сдъвка белите таблетки, върху които не бе изписано названието на нито една фармацевтична компания, и потръпна от горчивия им вкус. Дори гърлото му се стегна, като се насили да ги преглътне.

Въздействието им беше почти мигновено. Докато пъхаше в джоба си металната кутийка на Оуен, сърцето му затуптя два пъти по-бързо. Когато отново застана до прозореца, ритъмът още повече се усили. При всеки удар в гърдите му очите му започваха да пулсират и заплашваха да изскочат от орбитите си. Колкото и да е странно, той не се изплаши — усещането беше дори приятно. Вече не му се спеше, нито пък