наричаха Хълма на водонапорната кула. Тук Наблюдателницата на Картър и още три-четири подобни тесни алеи се вливаха в широка окръжност — това беше най-високата точка на Дери. Вятърът виеше като цяло стадо побеснели маймуни, на моменти скоростта му достигаше сто километра в час. Снегът пред фаровете на джипа летеше хоризонтално — досущ неспирен поток от остри ками.
Господин Сив седеше неподвижно. Ръцете на Джоунси се отделиха от волана и безжизнено увиснаха край бедрата му като простреляни птици. Най-сетне промърмори:
— Къде е?
Лявата му ръка затърси дръжката на вратата, напипа я и я дръпна. Протегна крака си навън, след миг падна на колене сред дълбоката пряспа, а силният вятър изтръгна вратата от хватката му. Изправи се и с усилие заобиколи джипа; вихърът издуваше якето му, крачолите на джинсите му плющяха като корабни платна. Температурата беше много под нулата, студът беше кучешки заради ледения вятър (в канцеларията на братя Тракър за броени секунди стана хладно)ы но червено-черният облак, който бе завладял по- голямата част от съзнанието на Джоунси и се ширеше в неговото тяло, не се интересуваше от времето.
—
Джоунси знаеше, че не е необходимо да вика; дори да шепнеше, похитителят на тялото му пак щеше да го чуе въпреки воя на вятъра.
— Ха-ха, господин Сив — изкиска се, — ама ти си бил много хахав! Този път майтапът е за твоя сметка. Водонапорната кула се срути през 1985 година.
6
За Миг Джоунси си помисли, че Сивият ще избухне като разглезен малчуган, чийто каприз не е бил изпълнен, ще се просне върху снега и дори ще зарита — против волята си похитителят изпитваше наслада от разнообразните чувства на похитения и след като веднъж ги бе изпитал, нямаше насита — все едно да дадеш на алкохолик ключа за някой бар.
Ала господин Сив, използвайки уморените крака на Джоунси, нагази в дълбоките преспи и тръгна към грамадния каменен пиедестал на мястото, където бе очаквал да види резервоара, съдържащ седем милиона литра питейна вода. Спъна се и се просна на снега, с усилие се изправи, защото болката в хълбока на Джоунси се беше усилила, сетне продължи напред, като бълваше цинизмите, с които Бобъра толкова се гордееше като хлапе: цуни ме по ауспуха, оближи ми патката, изтропай се в шапката и така нататък. Цветистите фрази изглеждаха смешни, когато ги ръсеше Бобъра (или пък Хенри или Пит). Ала когато ги крещеше чудовището с човешки образ, залитащо сред снежните преспи на голия хълм, бяха направо зловещи.
Съществото, каквото и да бе то, най-сетне се добра до пиедестала, който бе осветен от мощните фарове. Беше висок около метър и половина (колкото детски бой) и бе от гранит — най-разпространения строителен материал в Нова Англия. Върху него стояха хваната за ръце момче и момиче, изваяни от бронз, свели глави, сякаш шепнеха молитва или бяха потънали в печал.
Снежната пряспа почти закриваше пиедестала, но металната табелка на лицевата му част още се виждаше. Сивият падна на коленете на Джоунси, изчисти снега и прочете следното:
Отдолу с червен спрей бе написано следното съобщение, което също бе осветено от ярките фарове на джипа:
7
В продължение на пет минути Сивият не помръдна; коленичеше в снега, без да обръща внимание на студа, който проникваше чак до костите на „домакина му“. (Пък и защо ли да го е грижа за Джоунси, който бе нещо като кола под наем — натискаш до дупка педала за газта и си гасиш фасовете на килимчето пред седалката.) Мъчеше се да проумее смисъла на написаното. Буря… деца… Неудачници. Кой или какво е Пениуайз? И най-важното — къде е водонапорната кула, която според спомените на Джоунси трябваше да се издига тук?
Най-накрая се изправи, тромаво докуцука до джипа, седна зад волана и включи отоплението. При първия полъх на горещ въздух тялото на Джоунси се разтрепери като лист. Само след секунди Сивият отново цъфна пред вратата на канцеларията и гневно закрещя, че иска обяснение.
— Защо толкова се горещиш? — с престорена кроткост попита Джоунси и победоносно се усмихна, после се запита дали похитителят му усеща задоволството му. — Нима очакваше да ти съдействам? Не ме мисли за толкова наивен, друже. Разбира се, не знам подробностите, но в общи линии вашият план ми е ясен — след двайсет години майчицата Земя ще се превърне в голяма червена топка. Вече няма да има дупка в озоновия слой на атмосферата, но няма да има и хора.
— Не се опитвай да ме надхитриш! Да не си посмял!
Джоунси едва издържа на изкушението отново да го предизвика. Не вярваше, че дори да побеснее от гняв, натрапникът ще съумее да разбие вратата, но опасните експерименти бяха безсмислени. Освен това беше емоционално изтощен, сякаш се бе нагълтал с отрова.
— Как е възможно да я няма? — Сивият стовари юмрук върху волана. Клаксонът изсвири. Колите на име Хлапак вдигна глава и стреснато изгледа човека зад волана. — Не можеш да ме излъжеш! Притежавам спомените ти!
— Обаче не всичките. Някои успях да взема, спомняш ли си?
— Кои? Кажи ми!
— Че защо? Какво ще ми дадеш в замяна?
Сивият мълчеше. Джоунси го усети как рови папките в картотеката. Ненадейно изпод вратата и през вентилационния отвор в канцеларията нахлуха любимите му миризми — на пуканки, прясно сварено кафе и на яхнията с миди и зеленчуци, която беше специалитет на майка му. Стомахът му мигом се разбунтува.
— Разбира се, не ти обещавам прочутата яхния, приготвена от майка ти — заяви господин Сив. — Но все с нещо ще те нахраня. Гладен си, нали?
— Експлоатираш тялото ми до изтощение, тъпчеш се с моите чувства и още питаш дали съм гладен! — промърмори Джоунси.
— Наблизо има някакво заведение, наречено „Спокойствие“. Според теб то работи двайсет и четири часа в денонощието, което означава, че изобщо не го затварят. Но може би това е поредната лъжа, а?
