Капан за сънища

Баскетбол, влачиш се като охлюв! И едва не прегазва Пит, който стои пред остъкленото табло за обяви до входа на паркинга. За разлика от тримата с тогите и смешните шапки на Пит му остава още една година в гимназията. Той сграбчва Джоунси, навежда го назад, като че танцува танго с красива мацка, и го целува по устата. Двете шапки се изхлузват от главата на Джоунси, който изненадано изкрещява:

— Педал такъв!

Ожесточено започва да бърше устата си с опакото на дланта си… след миг и той избухва в смях. Пит е странна птица. Седмици наред е най-нормалният човек на света, сетне изневиделица прави нещо шантаво. Обикновено се случва, след като е обърнал няколко бири, но днес причината е друга.

— Цял живот съм мечтал да го направя, Габриела — прочувствено изрича той. — Сега познаваш най- съкровените ми чувства.

— Шибан духач! Ако си ми лепнал някой сифилис, ще те убия!

Дотичва Хенри, вдига шапката си и цапардосва Джоунси с нея:

— Цялата е в зелени петна от тревата. Ако се наложи да я платя, няма да те целуна, а ще ти направя нещо друго, Габриела!

— Не давай обещания, които не можеш да изпълниш, задръстеняко! — ухилва се Джоунси.

Дотърчава и Бобъра, който пуфти като локомотив, но продължава да гризе клечката за зъби. Взима шапката на Джоунси, надниква в нея и възкликва:

— Божке, какво виждат очите ми? Петно от сперма! Със сигурност знам какво е, щото често го виждам върху чаршафа си. — Дълбоко си поема въздух, свива дланите си в импровизиран мегафон и закрещява към преминаващите наблизо абитуриенти, издокарани с червените тоги на гимназията в Дери: — Гари Джоунси си лъска бастуна в официалната шапка! Хей, чуйте всички, Гари Джоунс си лъска…

Джоунси връхлита върху него, дръпва го на земята и двамата започват да се търкалят, обгърнати от широките си червени тоги. Хенри сграбчва шапките, за да не се смачкат.

— Веднага се разкарай! — изкрещява Бобъра. — Ще ме смажеш! Исусе Христе, тоя напълно е откачил! За Бога…

— Дудитс я познава — ни в клин, ни в ръкав изтърсва Пит. Изгубил е интерес към закачките им, пък и без това не е в повишено настроение (може би само той предчувства, че предстоят големи промени). Отново се взира в таблото със съобщенията и добавя: — Ние също я познаваме. Все стоеше пред училището за бавноразвиващи се и казваше: „Здрасти, Дуди!“.

Когато произнася фразата, гласът му изтънява и за миг заприличва на момичешки, но в него не звучат подигравателни нотки. Въпреки че Пит не е особено добър подражател, Хенри веднага се досеща, че приятелят му говори за момиченцето с пухкава руса коса, красиви кафяви очи и вечно изранени колене, което в бялата си найлонова чанта носи сандвич и БарбиКен. Все така ги наричаше — БарбиКен, като че бяха едно цяло.

Той разбира, че Джоунси и Бобъра също знаят кого имитира пит. От години помежду им съществува необикновена телепатична връзка. Същата способност ги свързва и с Дудитс. Тримата са забравили името на русокосото момиченце, но в паметта им е останал смътен спомен, че фамилията на малката съдържа много букви и че е адски трудна за произнасяне. И още, че тя беше влюбена в Дудитс, затова винаги го чакаше пред училището му.

Скупчват се около Пит и се втренчват в таблото.

Както обикновено там бъка от съобщения — за благотворителни разпродажби на домашно приготвени сладкиши, за прослушвания на желаещи да участват в новата постановка на самодейната театрална трупа, за летни семинари в колежа „Фенстър“ — плюс написани на ръка обяви от студенти: „Купувам еди-какво си, продавам еди-що си“, „Търся някой да ме закара до Бостън след приключване на учебната години“, „Търся си съквартирантка в Провидънс“ и така нататък.

В горния ъгъл е прикрепена снимка на усмихната девойка с цели акри руса коса (която вече не е пухкава, а къдрава) и големи, любопитни очи. Няма нищо общо с момиченцето с охлузените коленца — за кой ли път Хенри се изненадва как децата, с които е израснал (пък и самият той), вече не са деца — но навсякъде би познал тези тъмни любопитни очи.

„ИЗЧЕЗНАЛА“ — гласи думата, написана с главни букви под снимката. А отдолу с по-малки букви се съобщава: „Джозет Рикънхауър. За последен път е била забелязана на игрището за софтбол в Строфърд Парк на 7 юни 1982 г.“. Съобщението продължава, но той не си прави труда да го изчете докрай. Замисля се колко странно е отношението на жителите на Дери към изчезването на деца — коренно се различава от реакцията на обитателите на други градове. Днес е осми юни, което означава, че девойката с трудното фамилно име Рикънхауър е изчезнала едва преди ден, но съобщението е закачено (или е било преместено) в горния ъгъл на таблото, като че едва по-късно на някого е хрумнало да го постави. И това не е всичко. В сутрешния вестник не се споменава за подобен инцидент — Хенри е сигурен, защото е чел вестника. Е, по- скоро го бе прелистил, докато сърбаше с лъжица овесената си каша. „Може би съобщението е било скрито в раздела за местни новини“ — каза си той и ненадейно истината проблесва пред очите му. Ключовата дума е „скрити“. Много неща са скрити в Дери. Например историята с периодичното изчезване на деца. С течение на годините от градчето са изчезнали много деца (четиримата приятели знаеха за тези случаи и в деня, в който се запознаха с Дудитс Кавел, веднага се сетиха за тях), но хората избягват да говорят по този въпрос. Сякаш помежду им съществува негласно споразумение, че изчезването на хлапетата е цената за безметежното съществуване в толкова тихо и спокойно градче. Откритието постепенно изтласква нелепото му радостно чувство. Спомня си каква сладурана беше Джоузи с нейните кукли БарбиКен… беше добродушна също като Дудитс. Спомня си как четиримата придружаваха Дудс до училище — ах, тези прекрасни разходки! — и как в повечето случаи пред сградата чакаше тя, Джоузи Рикънхауър с изранени коленца и голяма бяла чанта, за да му каже: „Здрасти, Дуди“. Да, наистина беше голяма сладурана.

„И още е — мисли си Хенри. — Тя е…“

— Тя е жива — заявява Бобъра. Изважда от устата си поредната сдъвкана клечка за зъби и я хвърля в тревата. — Жива и здрава е, нали?

— Да — промърморва Пит. Още се взира като омагьосан в снимката, а Хенри знае какво се върти в главата му, защото и той мисли същото: колко е пораснала! Пораснала е дори Джози, която в един по- справедлив живот щеше да бъде гаджето на Дъг Кавел. — Но ми се струва, че…

— Здравата го е загазила — обявява Джоунси. Сваля тогата си, сгъва я и я пъхва под мишницата си.

— В капан е — като на сън промърморва Пит, без да откъсва поглед от фотографията. Показалецът му започва да се поклаща като махало на стенен часовник — тик-так, тик-так.

— Къде се намира? — напрегнато пита Хенри, ала Пит поклаща глава. Джоунси също.

— Да попитаме Дудитс — ненадейно предлага Бобъра. И четиримата знаят защо ще се допитат до него, затова предложението се приема безусловно. Ще се обърнат за помощ към Дудс, защото той вижда Дирята. Дудитс…

11

— … вижда Дирята! — изкрещя Хенри и подскочи на седалката. Викът му стресна Ъндърхил, усамотил се в някакъв свой свят, в който съществуваха само той, бурята и безкрайната редица светлоотражатели, подсказващи, че не се е отклонил от шосето.

За миг Оуен изгуби контрол, хъмвито поднесе и започна да се плъзга като шейна, после той овладя волана.

— Да му се не види, човече! — възкликна намръщено. — Гледай да ме предупредиш, когато ти скимне да крещиш като луд, става ли?

Спътникът му прокара длан по страна си, дълбоко си пое въздух и шумно издиша:

— Знак къде отиваме и какво трябва да сторим…

— Радвам се…

— … но първо искам да ти разкажа една история, за да разбереш много подробности.

Ъндърхил го погледна:

— Ти разбираш ли ги?