Капан за сънища

Дудитс е техният капан за сънища.

— Да вървим — прошепна Бобъра. — Не бойте се, момчета. Хванете се за него.

Те се подчиняват, макар дълбоко в себе си да изпитват страх… дори Бобъра се страхува.

Джоунси хваща дясната ръка на Дудитс, който изненадано го поглежда, сетне стиска дланта му. Пит хваща лявата му ръка, Бобъра и Хенри се приближават и го прегръщат през кръста.

Петимата стоят под вековния дъб, лицата им са изпъстрени със светлини и сенки, образуващи фина дантела. Приличат на съотборници, които са се скупчили един до друг преди началото на решителен мач. Момичетата с жълти тениски, които играят софтбол, не им обръщат внимание, не ги забелязват нито катеричките, нито трудолюбивият пияница, който, събирайки бутилка по бутилка от контейнерите за смет, до довечера ще си осигури пълна бутилка.

Хенри усеща как светлината се прокрадва в него и разбира, че тя се излъчва от приятелите му и от самия него; приказната дантела от светлина и зелени сенки съществува благодарение на тях, а от петимата най-ярко блести Дудитс. Той е тяхната топка, без него игрите са невъзможни. Той е техният капан за сънища, който ги обединява, превръща ги в едно цяло. Сърцето на Хенри се изпълва с щастие както никога повече няма да се случи (с течение на времето празнотата ще се разраства и ще става все по-мрачна и потискаща) и той си казва: „Нима всичко се свежда само до намирането на някаква умствено изостанала девойка, от която се интересуват само родителите й? Нима целта ни е била само да убием един безмозъчен грубиянин, като някак си в сънищата си сме го накарали да загуби контрол над волана? Възможно ли е само това да е причината. Възможно ли е нещо толкова велико, толкова прекрасно да служи за постигането на толкова незначителни цели? Нима това е всичко?“

Въпреки екстаза, предизвикан от сливането на съзнанията им, той продължава да разсъждава рационално и се пита каква е ползата, какъв е смисълът на необичайната им способност.

Сетне изживяването като приливна вълна помита мислите му. Лицето на Джоузи Рикънхауър се появява пред тях — неясно изображение, което отначало е съставено от възприятията и спомените на четирима души, после на петима, след като Дудитс разбира заради кого е цялата тази шумотевица.

Когато и той се „включва“, изображението става стотици пъти по-ярко и контрастно. Хенри чува как някой — може би Джоунси — ахва; и той би реагирал по същия начин, но бе останал без дъх. Защото Дудитс може да е умствено изостанал в някои отношения, не и в това; в това отношение те са безмозъчните кретени, а той е геният.

— Господи! — възкликва Бобъра, в гласа му се прокрадват нотки на изумление и екстаз.

Джоузи стои пред тях. Различните им представи за възрастта й са я превърнали в дванайсетгодишно момиче — по-голяма е от времето, когато чакаше Дудитс пред училището за умствено изостанали деца, но е по-малка от действителната си възраст. Облекли са я в роклята с моряшка яка, цветът на която непрекъснато се променя — редуват се син, розов, червен, розов, син… Тя носи голяма бяла найлонова чанта, от която надничат БарбиКен, а колената й са порядъчно изранени. На ушите й ту се появяват, ту изчезват обици във формата на калинки, а когато Хенри си казва: „Да, спомням си ги много добре“, те се „фиксират“ върху изображението.

Джоузи проговаря: „Здрасти, Дуди. — Озърта се и добавя: — Здравейте, момчета“.

Сетне внезапно изчезва, сякаш никога не е стояла пред тях. Сега са петима вместо шестима, шестима младежи, застанали под вековния дъб, през чиито клони се промъква светлината на бледото слънце и слага отпечатъка си върху лицата им, а в ушите им кънтят възбудените викове на момичетата на игрището за софтбол. Пит плаче. Джоунси също. Пияницата го няма — сигурно е събрал достатъчно празни бутилки, за да си купи пълна — но на негово място стои друг човек със сериозно изражение, който въпреки горещината носи канадка. На лявата му страна се вижда нещо червеникаво, което прилича на белег по рождение, обаче Хенри знае, че не е белег, а бирус. Оуен Ъндърхил е дошъл в Строфърд Парк и ги наблюдава, но в това няма нищо лошо — той е невидим за всички освен за Хенри.

Дудитс целият сияе, но изведнъж вижда сълзите, засъхващи по страните на двама от приятелите му.

— Ао аеш? — обръща се към Джоунси. „Защо плачеш?“

— Няма значение — промърморва Гари Джоунс и пуска дланта му, при което връзката помежду им се прекъсва. Двамата с Пит избърсват сълзите си. Бобъра се засмива, но звукът повече прилича на хлипане.

— Тоя път май глътнах клечката — промърморва.

— Ето я, глупчо. — Хенри посочва полусдъвканата клечка на тревата.

— Наери Оузи? — пита дудитс.

— Можеш ли, Дудс? — пита го Хенри.

Дудитс тръгва към игрището за софтбол, а четиримата го следват като почетна свита. Той минава на сантиметри от Оуен, но, разбира се, не го вижда; за него Оуен Ъндърхил не съществува… поне засега. Минава и край скамейките, край третата база, край малкия снекбар. После спира.

Пит, който почти го е настигнал, ахва от изумление.

Дудитс се обръща и любопитно го поглежда, устните му се извиват сякаш а-ха, ще се разсмее. Пит е вдигнал пръст и го поклаща напред назад, взирайки се покрай него в земята. Хенри проследява погледа му и за миг му се струва, че вижда нещо върху тревата — яркожълта следа като от боя — която след миг изчезва. Останал е само Пит, поклащащ пръста си като махало, както прави винаги, когато прилага дарбата си за припомняне.

— Иаш и ията, Ити? — пита Дудитс с тон на снизходителен баща, от който на Хенри го напушва смях. „Виждаш ли Дирята, Пити“ — гласи преводът от дудитски език.

— Да! — отвръща Пит и се ококорва. — Мамка му, виждам я! — поглежда приятелите си и добавя: — Била е тук, момчета! Честна дума! Джоузи е била тук!

Прекосяват Строфърд Парк, следвайки Дирята, която виждат само Дудитс и Пит, докато човекът, който е невидим за всички, освен за Хенри, крачи след тях. В северния край на парка се издига разнебитена дървена ограда, на която е закована табела с надпис: „ЖЕЛЕЗОПЪТНО ДЕПО Д.Б./Ар. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!“. Години наред местните хлапета не обръщат внимание на предупредителния надпис, пък и Бог знае колко време е изминало откакто товарният влак между Дери, Бангор и Арустук не минава през Пущинака. Ала когато петимата един по един се промушват през пролука в оградата, виждат как ръждясалите релси червенеят в подножието на слона.

Докато слизат по стръмния склон, обрасъл със смрадлика и с отровен бръшлян, се натъкват на голямата найлонова чанта на Джоузи Рикънхауър. Вече е доста поокъсана и на няколко места е залепена с лейкопласт, но Хенри не би я объркал с друга.

Дудитс широко се усмихва, грабва я и надниква вътре.

— АрбиЕн! — обявява гордо изважда куклите. Но Пит изобщо не спира, а продължава да върви приведен и съсредоточен като Шерлок Холмс, който е попаднал на следата на професор Мориарти. Именно той открива Джоузи; няколко секунди се взира в отводнителната тръба, която едва се вижда измежду гъстите шубраци, обръща се към приятелите си и радостно изкрещява:

— Вътре е! — Пребледнял е като платно, само страните му трескаво горят. — Момчета, мисля че е в тръбата!

Канализационната система под Дери напомня на сложен лабиринт — градчето се издига на мястото на някогашно блато, отбягвано дори от индианците от племето микмак, които са се заселвали около него. Канализацията бе изградена през трийсетте със средства, отпуснати по програмата на администрацията на Рузвелт за съживяване на икономиката и подобряване на жизнения стандарт, и щеше да бъде почти унищожена по време на голямата буря през 1985 година заедно с водонапорната кула. Сега обаче отводнителните тръби още съществуват. Тази е вкопана в земята под силен наклон. Джоузи Рикънхауър се пъхнала вътре в нея, паднала и се подхлъзнала върху листата, навявани от вятъра в тръбата в продължение на петдесетина години. Понесла се надолу като на шейна и се озовала на дъното. Опитала се да се изкатери обратно, но накрая силите й се изчерпали; изяла трите бисквити, които били в джоба на панталона й и през последните безкрайни часове — дванайсет, може би дори четиринайсет — е лежала сред вонящата тъма, вслушвайки се в шумовете от външния свят, до които й е било невъзможно да се добере, и е чакала смъртта.

Като чува гласа на Пит, тя вдига глава и изкрещява колкото й глас държи: